Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Да поменем Георги Белев – поета, избягал към свободата

Георги Белев (1945 - 2020) - Да поменем Георги Белев – поета, избягал към свободата

Георги Белев (1945 - 2020)

Георги Белев починал на 75 г. в клиника в Ню Йорк след неуспешна битка с коронавируса. Информацията е на Румен Леонидов от страницата му във Фейсбук. Няма как да не се поклоня, за да отдам почит на Жоро Белев, приятеля от първите години на журналистическата професия, когато се засякахме в редакцията на в. „Орбита“.

Той пишеше стихове, зарязал инженерната диплома от ВМИ, очевидно сбъркана ориентация. Беше красив момък, постоянна цел на жените, но странно притеснителен и затворен. През 80-те години започна да издава тънки книжки със стиховете си, почти винаги обвеяни с ирония. След това изведнъж изчезна и научих, че е невъзвращенец, както наричаха избягалите към свободата. И толкова. Не си спомням откъде научих, че живее в САЩ, но с какво се занимава, как се чувства, не знаех. Никаква вест от него, правилно решил да не си спомня за България.

И ето, сега тази информация, абсурдна, както ми се стори в първия момент. Помислих си, че би трябвало да бъде включен в обществото на българските поети. Но не знам дали – ако беше жив, щеше да одобри това.

Предлагам няколко стихотворения от две книжки на Георги Белев – „Разчетен надпис“, изд. „Народна младеж“ от 1976-а, и „Пясък между зъбите“, изд. „Георги Бакалов“ от 1985-а.

По улицата

Надеждата ми куца – стягат я обувките,
надеждата ми хленчи – капнах вече!
С какво да я залъгвам още?
И моите крака са в рани.
Да знаеш, шепна, там на ъгъла балончета с безкрайна връв раздават.
– Пак лъжеш, миличък, да бързаме!
И бързаме, куцукаме нагоре…
След нас прахът, това си му е работата,
чевръсто крие кървавите дири.

***

Каква тъга загръща гарите,
приседнали край релсите с вързопи
от пушек, гласове, години…

Замина шареният влак на детството
и свирките му отзвучават
в един тунел безкраен.

Старото дърво

Годините цъфтят по клоните ми и опадват –
отвикнах да скърбя за тях.
Челото си опирам в някой облак –
прегръщам го,
додето му омръзне.
Как бързат тия облаци…
Но аз отвикнах да ги помня всичките –
така им отмъщавах някога.
И все отвиквам – не е лесно…
Не смея само да се питам
дали животът ми от мене не отвикна.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС