VivaPay

Да поменем Георги Белев – поета, избягал към свободата

Георги Белев (1945 - 2020) - Да поменем Георги Белев – поета, избягал към свободата

Георги Белев (1945 - 2020)

Георги Белев починал на 75 г. в клиника в Ню Йорк след неуспешна битка с коронавируса. Информацията е на Румен Леонидов от страницата му във Фейсбук. Няма как да не се поклоня, за да отдам почит на Жоро Белев, приятеля от първите години на журналистическата професия, когато се засякахме в редакцията на в. „Орбита“.

Той пишеше стихове, зарязал инженерната диплома от ВМИ, очевидно сбъркана ориентация. Беше красив момък, постоянна цел на жените, но странно притеснителен и затворен. През 80-те години започна да издава тънки книжки със стиховете си, почти винаги обвеяни с ирония. След това изведнъж изчезна и научих, че е невъзвращенец, както наричаха избягалите към свободата. И толкова. Не си спомням откъде научих, че живее в САЩ, но с какво се занимава, как се чувства, не знаех. Никаква вест от него, правилно решил да не си спомня за България.

И ето, сега тази информация, абсурдна, както ми се стори в първия момент. Помислих си, че би трябвало да бъде включен в обществото на българските поети. Но не знам дали – ако беше жив, щеше да одобри това.

Предлагам няколко стихотворения от две книжки на Георги Белев – „Разчетен надпис“, изд. „Народна младеж“ от 1976-а, и „Пясък между зъбите“, изд. „Георги Бакалов“ от 1985-а.

Фантастико: Смелостта да бъдеш различен

По улицата

Надеждата ми куца – стягат я обувките,
надеждата ми хленчи – капнах вече!
С какво да я залъгвам още?
И моите крака са в рани.
Да знаеш, шепна, там на ъгъла балончета с безкрайна връв раздават.
– Пак лъжеш, миличък, да бързаме!
И бързаме, куцукаме нагоре…
След нас прахът, това си му е работата,
чевръсто крие кървавите дири.

***

Каква тъга загръща гарите,
приседнали край релсите с вързопи
от пушек, гласове, години…

Замина шареният влак на детството
и свирките му отзвучават
в един тунел безкраен.

Старото дърво

Годините цъфтят по клоните ми и опадват –
отвикнах да скърбя за тях.
Челото си опирам в някой облак –
прегръщам го,
додето му омръзне.
Как бързат тия облаци…
Но аз отвикнах да ги помня всичките –
така им отмъщавах някога.
И все отвиквам – не е лесно…
Не смея само да се питам
дали животът ми от мене не отвикна.

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg