Да премериш сили със сянката на Талев

За пъви път от две години насам (след Яна Букова) попаднах на впечатляващо произведение, излязло от женска ръка. И въпреки това „Бежанци“ не е ни най-малко женска литература. Това е изключително сериозен, качествено проучен, дълбок и комплексен роман за един от избегнатите и премълчавани периоди (и теми) в нашата история. (Заглавието казва всичко. 40-те години, Егейска Македония.)

Не съм съгласна нито с паралелите с Димитър Димов (формални и повърхностни – поради епохата и „идеологическите елементи” и разсъждения), нито с определенията за сага. И не харесвам ревюта, в които се пише с клишето „за този роман ще се говори много“.

Но хайде да говорим наистина.

Романът има потенциала, вътрешната задача и мащаба да бъде едно от задължителните четива на съвременната БГ литература. Занимава се с изключително важна и болезнена тема, която май влиза в обръщение само кампанийно и с тяснополитически цели. Какво знаем ние, по-новите поколения, за счупената съдба на бегълците от Беломорието въобще? За гигантските им човешки драми, за серийните издевателства със съдбата им, за историческата несправедливост?

Този текст третира темата по точно обратния на политиците начин: с изключителна, документална прецизност, убедителна автентичност, без романтика или приповдигнатост. Има известна идеологизация и нравоучителност (примерно спора за справедливостта срещу демагогията, за системното невежество на покълващия комунизъм, брониран със самоувереност), но не доминират, не се натрапват прекомерно.

Това е исторически роман, който се мери със сянката на „Железният светилник“ и „Преспанските камбани на Талев“.

Казвам мери, а не надскача, защото и в него си личат дефектите на недостатъчнато завършване. Напоследък все повече се замислям за ролята на редактора, който не трябва да е коректор или рекламен агент, а буквално движеща сила един текст с потенциал наистина да намери „себе си“.

Колко много има в тази книга и колко още малко е трябвало за да стане завършен шедьовър…!

Независимо, че главният герой в нея са хората от драмското село Кобалище (цялата им група всъщност), книгата прелива от интересни и пълнокръвни образи, от техните истории, преживявания и емоции. И въпреки това има моменти, в които ги изоставяме за 100-200 страници, прескачаме години или емоционални епохи от развитието им (Елена, любовникът й Аргир, Борис, който изведнъж пред края става обаятелен, дори и основополагащата баба Катина). Връщаме се, за да преговорим накуп какво е станало с тях, понякога да ни го (раз)кажат, а не да го видим и усетим. Други, също толкова интересни (Неда, мъжът й Катаулов, адвокатът Германов, комунистът Господов) се появяват изведнъж, към средата, после пак изчезват или преживяват странни градации, на приливи, чак „подскоци”. Още малко е трябвало да бъдат дообмислени, избистрени и изведени по-пълнокръвно и последователно, а структурата – „пипната” и фино балансирана…

Тези 700 (и то недостатъчно даже) страници плачат да се разделят, природно, „преди” и „след” преминаването на границата, на границите на времето всъщност. Нужен е бил един доброжелателен адвокат на дявола, който да е сочел, питал, противоречал, изисквал… Липсва ми съвършенството на тази мащабна картина, което е останало само на крачка.

Но не ме тазбирайте погрешно. И така аплодирам този ценен и важен исторически роман, който блести сред толкова много плява в пустинята от страници…

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите ѝ с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.

Всичко от Виолета Станичич в „Площад Славейков“