Да пуснем разпасаното въображение в софийското метро

През 1974-а Столичният народен съвет тържествено приема Генерална схема за развитие на софийското метро. Но вместо подземна железница, гражданите получават една голяма дупка. В следващите години все нещо спъва изграждането на линията – политически турбуленции, финансови кризи, подпочвени води, никнещи като гъби некрополи. В резултат, 40 г. по-късно, нито един от обмисляните три диаметъра не е напълно завършен.

Въпреки тези „грешки по трасето”, общината, подкрепена с европари, в последно време опива да навакса закъснението. Работи бързо. Качествено. Създава под земята онова, за което мечтаем над нея. Правила за всички. Точност. Ред. Чистота. Ние, пътниците, цъкаме доволни. И ликуваме, че парите са похарчени практично – максимум станции за минимум време.

За съжаление обаче у нас практичното рядко означава артистично. За разлика от метрото в някои други столици, нашето не е точно произведение на изкуството. С оправданието за строго разпределените финанси, общината и „Метрополитен” ЕАД не искат да поканят под земята художници с нестандартна мисъл да добавят артистична стойност към града, да го промотират пред туристите и да печелят от тях. Предпочитат да действат на принципа: „Ако останат излишни пари, ще сложим по едно пано в подземията”.

Този начин на мислене изглежда функция единствено на ограничения бюджет. Но всъщност показва планиране на парче и вътрешноведомствен вкус.

Обикновено се действа по следния начин. Възложителят, т.е. Столична община и „Метрополитен”, избира архитект за интериорния дизайн на станцията. После, без да се допитва до архитекта, определя скулптор, художник или керамик за същата спирка. Накрая налага на твореца типа творба.

„Когато архитектът не получи правото сам да избере художника и двамата не успеят да напаснат идеите си, резултатът рядко е добър. Страда цялостното оформление на метростанциите. Разбира се, възможно е да се получи и симбиоза. Но това е по-скоро въпрос на късмет, а не на планирани, общи, целенасочени усилия”, казват Елена Пактиавал и Фарид Пактиавал, проектирали метростанциите „НДК” и „Европейски съюз”.

Стремежът на общината и „Метрополитен”-а да налага „пожелателна тема на художествените произведения”, избива в еднообразие. „Долната земя” започва буквално да повтаря „горната”. Така например на метростанция „НДК” изниква керамично пано на НДК, на СУ „Св. Климент Охридски” се появява каменен Св. Климент Охридски, на „Европейски съюз” щръква скулптура на гигантско метално евро.

Разбира се, дори в това няма нищо лошо. Създадени от утвърдени имена като Хени Агопян, Любомир Бонев и Митко Динев, тези произведения имат висока художествена стойност. Авторите им пък нямат нищо против да работят в „рамка”, завладени от искреното чувство за мисия към столицата и жителите й. „Все пак не правя самостоятелна изложба, за да се съобразявам само със собствения си вкус. Творя за града и хората в него. Най-важно за мен е да се справя добре със задачата”, казва художничката Агопян, автор на керамичния релеф на НДК.

Нека обаче си представим за момент, че никой не обяздва въображението. Не иска от артиста да съчетае произведението си с градската среда така, както се съчетават чанта и обувки. Не се плаши от смели, нестандартни, странни, дори иронични интерпретации на българската история, политика, спорт. Или просто взима пример от света. Защото на запад от нас не им минава през ума да спрат цветовите експлозии на Улрик Самуелсон в Стокхолмската „тунелбана”. Или да обуздават Карим Рашид в Неаполското метро.

Сега някой да не простене, че подобни на техните „дивотии” са въпрос на много пари. Не са. Не струва много образът на Данте, авторът на „Ад”, изрисуван върху стъпалата, водещи към недрата на неаполското метро. Не са скъпи миниатюрните черни рисунки на обикновени граждани върху белите плочки в нюйоркското метро, разказващи истории на нивото на очите. Не съсипват бюджета силуетите на миньорите, оксиженистите, дърводелците, изрисувани за благодарност към труда им върху пещероподобните тавани на стокхолмската подземна железница.

Единствено фантазията е скъпа. Останалото е на цената на кофа боя. Въпросът е дали някой иска да пусне разпасаното въображение в софийското метро. Не, че не можем без него. На нас и стотиците хиляди пътници подземната железница ни харесва и така. Ще продължим да го използваме и утре. И вдругиден. Просто всеки път, когато си представим, че пътуваме към въображението, някой любезно ще ни посочва правилния път.

Изкуството на долната земя

Всеки ден пътуваме край него. Но дали го забелязваме? А и да го виждаме, знаем ли кои го е създал и как се прави „произведение за перон и пътници”? Отговорите потърсихме в подземните галерии. И в разказите на скулпторите, керамиците и архитектите, отговорни за естетиката на софийските станции.

Метростанция „Стадион Васил Левски”
Архитект – Красен Андреев
Скулптор – проф. Митко Динев

Силни, мускулести тела. Пресичат погледа, докато пътуваш към перона. Съзъдадени от неръждаема стомана върху композитен алуминиев панел, атлетите изскачат от вертикалните стени над ескалаторите и напомнят за близостта до спортните комплекси. В подредбата на фигурите има логика, която би забелязало набито тренерско око. Източният коловоз е запазен за състезателите в зимните спортове – скиори, хокеисти, кънкьори. Върху западния са представителите на летните дисциплини – висок скок, бягане с препятствия и футбол. „Разполагането на фигурите под наклон създава усещане за движение и сила. Водещата част на тялото е върху изнесената напред централната рамка. Останалите елементи преминават върху задната плоскост. По този начин пък е постигнат обем”, обяснява арх. Красен Андреев идеята за паната, създадени от скулптора проф. Митко Динев.

Метростанция „Св. Климет Охридски”
Архитект – Красен Андреев
Скулптор – Любомир Бонев

От стената на фоайето гледа внушителен Св. Климент Охридски. Под него изчезва ескалаторът с пътниците, които, според класиците „Ъпсурт”, „говорят на кирилица”. Шестметровият релеф е изработен от врачански камък и месинг. Отделните елементи с тегло над 100 кг са качени на ръка. Монтажът е извършен през зимата на височина над 10 м. Освен светеца, скулпторът Любомир Бонев изработва Книга на азбуката (от другата страна на входа) и две слънца (на перона). Четирите композиции кореспондират с архитектурата. „Естетиката на декоративни пана обогатява вътрешните пространства и ги свързва символично с прилежащите градски зони и сгради. Релефът на Св. Климент Охридски е подчертан архитектурно от разположения над него цилиндричен оберлихт, от който се разлива светлина”, казва архитектът на спирката Красен Андреев.

Метростанция „Сердика”
Архитект – Красен Андреев
Скулптор – Любомир Бонев

Разположена в границите на крепостта Сердика, близо до западната й порта, метростанцията има амбицията да свързва миналото и настоящето. Край пероните са оформени стилизирани каменни зидове. А в настилките от тъмночервен полиран гранит са маркирани останките от антични сгради и част от вековната стена, пресичаща станцията. Високо над стълбищата и ескалаторите са поставени художествени орелефи (т.е. високи релефи), а нивото им съвпада с това на културния пласт от времето на траките. Изобразяват тракийска колесница (препратuа към съвременните влакове), тракийски конник и Улпия Сердика.

Преди да ги създаде, скулпторът Людмил Бонев проучва изкуството отпреди векове. Прочита хиляди страници. Разглежда десетки албуми. Прехвърля антични монети, изучавайки облеклото, короната, жезъла и трона на Улпия Сердика. Взира се в детайлите. „Не може да направиш нещо от камък, то да стои хиляда години и да бъде грешно или кичозно”, казва Бонев, чиито произведения красят предимно частни колекции в Германия, Испания, Франция, Италия, Китай, Япония, Бразилия и Венецуела.

Метростанция „Лъвов мост”
Архитект – Сибел Япаджъ

Признаваме, не сме наясно кой е авторът на четирите релефни лъва върху сводовете по стените. Самият архитектурен проект е на Сибел Япаджъ от турската компания-изпълнител „Доуш”, така че, възможно е създателят на каменните зверове също да е комшия. В първоначалния проект животните липсвали. Били добавени в преработената версия.

Метростанция НДК
Архитекти – Елена Пактиавал и Фарид Пактиавал
Художник-керамик – Хени Агопян

Познаваме Хени Егопян като автор на монументални керамични пана и малки пластики. А също като изключително скромен творец, който не подписва дори най-големите си творби. Мащабните й произведения са над 25. Някои украсяват бившата фабрика „Родина” и хотели в курорта „Албена”. Отскоро работи и за метрото. Девет месеца са й нужни да създаде керамично пано със силуета на НДК. Произведението с тегло 5,5 тона е поставено върху стената при пероните в едноименната метростанция. По думите на авторката, творбата свързва четирите стихии – огън, въздух, вода и земя.

Агопян ще извае и още едно пано за строящата се метростанция „Дружба“. „Водещо за мен никога не е било възнаграждението, а удоволствието от добре свършената работа и мисълта, че едно подобно произведение остава за поколенията”, казва тя.

Метростанция „Европейски съюз”
Архитекти – Елена Пактиавал и Фарид Пактиавал
Скулптор – проф. Митко Динев

Гигансткото метално евро е дело на проф. Митко Динев – преподавател в НХА, гостуващ лектор в Института за изкуство и дизайн в Милуоки и бивш член на Международния скулптурен център в САЩ. Както в тази скулптура, така и в паната на метростанция „Стадион Васил Левски” той демонстрира характерния си стил. Едва ли някой би спорил, че евровалутата се нуждае от монумент. Повече обаче бихме се радвали под земята да бъде поставена някоя от изключителните пластики на Динев от серията „Главата”.

Снимки: vijsofia.eu