Да създадем Висш съвет по културата

За нас понятието „култура“ е всеобхватен и широкомащабен обществен феномен, призван да бъде ефикасен маркер за човешкото у човека, неговите приоритети в познанието и естетиката, както и нормите в ежедневното му поведение. Една от основните функции на културата е да консолидира гражданското общество, което означава, че култура трябва да има и в сферите на икономиката, политиката, правосъдието, здравеопазването и пр., като задължителен управленчески инструмент.

Последните 25 години бяха пропилени в тотално подценяване – и дори неглижиране – на проблемите, отнасящи се до българската култура. Това се отнася не само до публичните обществени отношения, а и до личностните и трудовите взаимоотношения. За съжаление, те оказаха най-силно негативно въздействие върху подрастващите поколения и най-вече върху тяхната образователна подготовка и културно-възпитателен статус. Обективните критики на обществото към българската образователна система фактически се отправят към проявеното безхаберие от страна на всичките президенти, парламенти и правителства през този период, спрямо хората, призвани да поемат щафетата, гарантираща просперитета на България през XXI век.

Нуждае ли се културната сфера от реформиране? Да!

Нуждае се от генерално – а не козметично – реформиране, което да има нови – защото сегашните са безвъзвратно остарели – нормативни и структурни промени, в съответствие с изискванията на XXI век.

Трябва да се преодолее порочната хронична практика:

– „В България реформи да се правят, само ако нещо се срути“ (Георги Ангелов – икономист);

– Понеже се самовъзстановява, културата не се нуждае от опекунство, а от финансова подкрепа от държавния бюджет и бизнеса, понеже извършва важна общественополезна дейност и носи неочаквани ползи за всички хора.

В новите законодателни документи, касаещи проблемите на българската култура, е необходимо много точно и ясно да се конкретизира какво съдържа това понятие. Според нас терминът „култура“ трябва да включва както фундаменталните ценности на различните – по вид и жанр – изкуства, така също и техните целенасочени приложни формати и дори основните морални аспекти на доброто възпитание, изисканите обноски, безпрекословното спазване на обществените норми и съзнател¬на¬та дисциплина.

Всички се възмущаваме от безкултурието, обхванало обществото, но то е закономерно следствие от нескончаемите „реформи“ в образователната система, които сякаш целенасочено разрушават обществения баланс между образователно-професионалното, емоционално-естетическото и физическото начало, заложено в нея. Намираме се на границата на фаталния рубикон, след който всяко закъснение ще бъде безнадеждно късно.

Невъзможно е нискокултурни хора да създават конкурентноспособни стоки за глобалния пазар, защото непрестанно повишаващото се интелектуално равнище на производствения процес автоматически „изхвърля“ неквалифицираната работна сила. От своя страна това увеличава не само безработицата, а разширява и диспропорцията между богатите и бедните, което довежда до невероятно увеличаване и засилване на противообществените прояви и агресията в междуличностните и институционалните отношения.

Кардиналният въпрос, който се отправя към ръководителите на държавата е, искат или не искат това да се случи!? Подчертаваме ръководителите, защото огромната част от населението го желае, но то реално не разполага с необходимите инструменти, понеже прекалено много е манипулирано и политизирано. А този казус по същество е надполитически – той е общонационален и касае бъдещето на българската нация.

Ако отговорът е „да“, задължителната първа стъпка трябва да бъде признаването на културата за национален приоритет.

Защо? Защото:

– Културата има пряко отношение спрямо запазването на националната идентичност и сигурност на държавата;

– Ако подобряването на здравната система има за цел да съхрани за по-дълъг период трудовите възможности на работната сила, то културата има за задача да съхрани и развие нейния духовно-образователен потенциал;

– Средствата, инвестирани в духовната сфера, макар и непряко неизменно се възвръщат многократно и многостранно;

– Културното наследство (там, където го има) и особено общуването с „живото“ изкуство е изключително важен фактор за активизиране на международния културен обмен и специално на културния туризъм като източник на сериозни приходи;

– Художественият продукт, създаван от креативните личности, е най-добрия „рекламен агент“ на всяка държава, способен да разкрие убедително нейния положителен и привлекателен образ.

Втората стъпка трябва да бъде разработването – с най-широкото и активно участие на гилдията и гражданското общество – и приемането от парламента на такива законови документи, които да бъдат съобразени с изискванията на XXI век и гарантиращи паритета на системния национален принос на българските творци в глобалните културни процеси. Те трябва да бъдат предпоставката за извършването на реална ценностна реформа в духовната сфера и изработване на нейната дългосрочна стратегия за развитие. Сега действащите нормативни документи са с остаряла философия и на практика не подпомагат развитието на артистичния потенциал на българските творци, понеже слагат оценъчния акцент върху количествените показатели, вместо върху качествените. Принципната разлика между материалното и духовното производство е заложена във факта, че в първото максимално се цели постигането на по-голяма унификация, а във второто – ценна е уникалността, което според радио „Ереван“ е „малка, но съществена разлика“…

Трето, изключително важно е да се изяснят разликите и точно да се дефинират основните термини, използвани не само в духовната сфера, за да се избегнат неминуемите неточности при тяхната употреба в ежедневието. Без претенции за изчерпателност, ще посочим някои от тях, като култура и субкултура, изящно и приложно, професионално и непрофесионално, възпитателно и развращаващо, класика и съвременност, иновативно и традиционно, елитарно и популярно, разбираемо и неразбираемо, лекуващо и разболяващо, аматьорско и любителско, кич и чалга, фестивал и конкурс, информация и манипулация, държавно и общинско, народ и общество, държавник и политик, бизнесмен и мутра, патриотизъм и интернационализъм, контрол и тормоз, дисциплина и произвол, трудолюбие и мързел, демокрация и спекула, обективност и тенденциозност, култура и бизнес, необходимо и палиативно, мълчаливо съгласие и несъгласие, конституционен ред и обективно правосъдие, ред и анархия, модерно и естетично, високо и силно и др.

Четвъртата стъпка е свързана с ново структуриране на Министерството на културата на национално и регионално равнище, като се използват и преосмислят националните традиции и изискванията на XXI век. По подобие на Висшия съдебен съвет трябва да се създаде Висш съвет по културата (ВСК), с две колегии – по проблемите на професионалните и аматьорските артистични дейности – които самостоятелно обсъждат и решават специфичните проблеми на техните структури. Двете колегии заседават общо само при обсъждането на бюджетни, кадрови и други концептуални теми, касаещи културата в цяло.

Членовете на ВСК се назначават след пряк избор от всичките участници в двете сродни сфери, за срок от три години и с право на два последователни мандата. Решенията му се вземат с явно гласуване с квалифицирано мнозинство и са задължителни за администрацията на МК, а съвета отчита своята дейност пред Народното събрание. Към ВСК се създават жанрови комисии, с експертното участие на лица, представени от гражданските структури и други персонално поканени специалисти, несвързани с политическите партии, които избират своите председатели, от които се формира ръководството на Съвета.

ВСК работи по правилник, изработен и утвърден от Общото му събрание. Той има правомощия и за законодателни инициативи, а Министерството на културата работи съобразно и в пълен синхрон с решенията, взети от Общото събрание на ВСК.

Това ще бъде съществен принос за засилване на демократичните принципи за пряко участие на гражданите в управлението на различните обществени сфери.

Петата стъпка касае обезпечаване на необходимото системно медийно отразяване на стойностните културно-артистични изяви, с цел формирането на правилен естетически вкус у хората.

Аудио-визуалната информация, подавана от електронните медии, позволява на хората да слушат и гледат излъчваните картини, без да вникват достатъчно в техните послания. Така неволно започват да мислят в унисон с това, което им се поднася и стават подвластни на техните внушения. Това е пагубно, защото промитите мозъци са непроницаеми за обективните доказателства, а многократното им повторение създава паралелна действителност, която най-често е неадекватна на реалността.

Шестата стъпка е приемането на дългосрочна програма за решаване проблемите на културната инфраструктура, включително читалищния сграден фонд и базата за осъществяването на мероприятия за масовизиране на свободните занимания с дейности за повишаване на емоционално-естетическия статус на населението и особено на подрастващите поколения и срещу грубата комерсиализация на някои жанрове и форми.

Освен зала „България“ – построена през 30-те години на миналия век специално за концертни цели, през следващия 80-годишен период в страната няма построена нито една друга зала за концертни нужди!
А само последните 25 години са построени над 200 черкви и джамии. Да не говорим за многобройните спортни зали – арени в големите български градове и множество училища! Нима това е проява на единен подход от страна на държавното ръководство спрямо културните нужди на българските граждани!?

Седмата стъпка е свързана с регламентирането и категоризирането на фестивално-конкурсните изяви в страната; участието на българските състави и индивидуалните участници в утвърдени сродни международни форуми, с приоритет на кадрите, обучавани в училищата по изкуствата; активизиране на продуктивния международен културен обмен и по-тясно свързване на създавания в страната културен продукт с развитието на културния туризъм.

Това изисква нов подход по проблемите за утвърждаване на нематериалното културно наследство, активизиране процеса на неговото дългосрочно представяне зад граница – защото е търсено и обичано по целия свят – и има положителен икономически ефект за държавата, както и необходимостта България да стане постоянен домакин на крупни изяви на „живото“ изкуство, което изисква създаването на дългосрочна национална културна стратегия, за да се запълни една голяма обществена празнина.

Осмата стъпка касае развитието и запазването на творческия капитал на българската нация. Създадената през годините българска образователна система за развитие на артистичния потенциал, заложен в гените българските деца и юноши, недвусмислено доказа своята ефективност. Поразителен факт е, че броят на българските музиканти, работещи постоянно в чужбина – при това повечето от тях на ръководни длъжности – е почти равен на броя на колегите им, реализиращи се в страната! От една гледна точка това е сериозно признание за качествата на системата, но от друга – е голяма загуба – в икономически и морален аспект – за държавата, която ги е обучила и създала като специалисти!

Две са основните причини за тази парадоксална ситуация – неравностойното и обидно ниското заплащане на творческия труд у нас, съчетано с явното подценяване ролята на надарените личности за просперитета на държавата. Решаването на проблема е заложено в осъзнаването на факта, че в страната се създава неоценимо богатство, което не се оползотворява в интерес на обществото. В пряка връзка с това е необходимостта от възстановяване на почетните звания (народен и заслужил), присъждани на творците за постигнатите от тях върхови артистични постижения, както и уеднаквяването им със съдържанието на същия тип звания, давани в науката (академик и член-кореспондент) и спорта (различните видове шампиони), за да се постигне отново единен подход. Отново липсата на национална стратегия по този въпрос пречи за постигането на още по-значими артистични успехи за българската култура.

Тези и още други стъпки не изчерпват проблемите на българската култура. Те трябва да се обсъдят задълбочено в спокойна и делова обстановка от компетентни – а не служебни – специалисти с високо гражданско съзнание. Априори се отхвърля „уличната демокрация“ като средство за оказване на обществен натиск и „пробутването“ на лобистки интереси и тенденции при вземане на решенията, понеже това не отговаря на манталитета и личното достойнство на българските творци.

Затова настойчиво ги приканваме – независимо от принадлежността си към различни жанрове и гилдии – да вземат активно участие при обсъждането на тази сложна и важна за обществото проблематика, която касае целокупния български народ.

Проф. Емил Янев
Проф. д-р Стефан Лазаров
Проф. Стоян Караиванов