Да се оправдаваме ли, че сме грамотни?

Все по-често виждаме магическия кръг неграмотно охулване на неграмотността. И няма авторитет, който да успее да убеди хората, когато грешат

Правописни грешки се допускат дори в карикатурите, които осмиват неграмотността. Илюстрация: Народно творчество - Да се оправдаваме ли, че сме грамотни?

Правописни грешки се допускат дори в карикатурите, които осмиват неграмотността. Илюстрация: Народно творчество

В продължение на 55 години вече на 8 септември се отбелязва Международният ден на грамотността – ценност, която преди години е била отчитана в статистиките наравно със смъртността, тоест – като ключова за националната сигурност. В света на свръхразвитите технологии простичката грамотност в смисъл на познаване на азбуката вече не е под заплаха, защото е ясно, че неумеещият да чете не може да оцелее. Онези, които не могат да четат, са или на преклонна възраст, или са част от маргинални групи, в които се оцелява вкупом. Според официалната статистика липсата на умения за четене вече е под статистическата грешка. Защо тогава обществото ни е все по-неграмотно във всеки друг смисъл?

Няма да цитирам данни от PISA или други авторитетни изследвания, доказващи, че е намаляла способността на децата да разбират текст или да правят интертекстуални връзки. Не е нужно. Липсата на функционална грамотност е видима в ежедневието, залива социалните мрежи, прониква дори в официалните документи. И не е само при децата. Под заплаха е кодът на общуването, нормираният език, който позволява да се разбираме безпогрешно. Комуникацията агонизира под напора на егоцентричното взиране в собствените представи, скрупули и предразсъдъци.

Някога твърденията се основаваха на прочетени доказателства. Днес човек вярва, че съществува само онова, което е в главата му, независимо как е влязло там. Когато възприема писмен текст, човекът, захранен с хаоса на интернет общуването, вече почти инстинктивно търси само потвърждение на вече изградени убеждения, а не нови знания. Това е неграмотност, маскирана в свръхубеденост.

Проблемът е, че не само думите, но и символите – тази архетипна опора за подсъзнанието – вече не могат да бъдат разчетени еднакво от всички. Виждаме наживо как се е случила трагедията с Вавилонската кула.

Първият пласт на неграмотността е пренебрежението към езиковите норми, което разшири границите си до загуба на смисъл. Не само небрежното общуване в интернет е причина за това, не само повърхностното и скучно преподаване на граматиката, която е по-скоро инструмент за мъчение в училище, а не изучаване на живия език. Вина за граматическата вакханалия имат и академичните среди и „спонтанните“ промени в правилата, които не са предизвикани от насъщни езикови нужди. Девет години след излизането на последния Официален правописен речник мнозина все още газят из плитчините му, тепърва откривайки изкуствено въведени правила.

На второ място идва загубата на лексикалното богатство. Десетилетието на 90-те години на ХХ в, белязано от масов отказ от четенето, доведе до невъзстановими липси. Много от хората забравиха, загубиха или никога не откриха красиви, полезни и важни думи в българския език. А когато думата започне да се превръща в сянка, скоро тя изчезва за всички. Стига се до парадокси, в които за неграмотност се обявява използването на забравени или ненаучени слова – като случая с думата „срутище“, легитимен термин, който беше обявен за журналистическа неграмотност съвсем неоснователно.

Неувереността в съществуването на някои думи води и до страх от появата на нови. Словотворчеството – единствената жизнена енергия на добре употребявания език – е стигматизирано. При това не само в уродливите му варианти като „ваканцуване“ или „страхуване“. Отрича се появата на красиви, смислени и добре формирани нови думи, само защото носителите на езика изпитват подсъзнателен срам от това, че не могат да стигнат до значението им без усилие.

Третото ниво е текстово – там, където думите влизат във взаимодействие, в изречения, абзаци и цялостни текстове. Недостигът на търпение да бъде прочетена и осмислена цяла теза е епидемичен. Съзнанието се плъзга бързо, със скоростта на скролване, през думите и извлича само откъслеци. Така смисълът изчезва, дори без да споменаваме тезата, аргументацията или творческите форми на речта – метафори, ирония…

Парадоксът е, че хората подсъзнателно усещат колко трайно се е настанила функционалната неграмотност в ежедневното им общуване и трескаво се опитват да възстановят кода, преди да е безвъзвратно загубен. Но им липсват инструментите за това. И се влиза в магическия кръг на неграмотно охулване на неграмотността.

Езикът, тази жива система, управлявана от невидими процеси, в които участват всички хора заедно, е разкъсан между индивидуалните представи за него. И няма авторитет, който да успява да убеди хората, че грешат в твърдото си разбиране за правилност. Липсва действаща институция, която да не проявява академично високомерие. Като изключим самотните мохикани като Павлина Върбанова например, поддържаща сайта „Как се пише“. Но една птичка пролет не прави, а езикът, граматиката, грамотността ни отчаяно се нуждаят от разцвет.

Защото виждаме резултата – неграмотно отношение към всичко. Неграмотна политика, неграмотна култура, неграмотно управление и неграмотно население. Неграмотен живот.

И неслучайно грамотността е въпрос на национална сигурност. Точно колкото здравето.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах