Да се събудиш от сталинизма 60 г. по-късно

Социалистическа лаборатория прави опити с хора, за да осигури бъдеще на вождовете на Партията. Опитни мишки са осъдените от най-зловещия трудов лагер – на остров Соловки. Един от тях успява да направи скок във времето и от Русия през 20-те години се озовава в Русия по времето на Елцин.

„Авиатор“ (изд. „Лист”) е роман на Евгений Водолазкин, който изследва паметта. Книгата – световен бестселър през последните четири години, вече е и в българските книжарници. Това е втората книга на този автор, която излиза у нас – все в рамките на 2020-а, след „Лавър” (изд. „Панорама”).

След експеримента по замразяване на хора, Инокентий Платонов се събужда през 1999 г. Пропуснал е 60 години, няма спомени, не знае кой е и какво му се е случило. Изглежда млад – на трийсет и нещо. Може би е бил художник или авиатор? За да си спомни какво е преживял от 30-те до края на 90-те години на ХХ век, Платонов започва да води дневник за спомените си, връща бавно паметта си и започва да се адаптира към света.

Във всички свои книги Водолазкин изследва времето. Самият герой в „Авиатор” е въплъщение на тази идея. Не е ясно дали е загубил годините заради рискования експеримент, или ги е спечелил. Цялата причудливо завъртяна, захапала опашката си история на живота и любовта, събрана в детайли и случки, е художествена интерпретация на цяло столетие. Към това водят като и размислите на доктор Гайгер.

Водолазкин често споменава в интервюта, че предреволюционният период в Русия и времето непосредствено след революцията са това, върху което руският човек трябва да размишлява повече, за да продължи напред. В „Авиатор” той поглежда века откъм началото и откъм края му с очите на един и същи герой, за да запечата образа му в цялост.

Проблемът за историческата и личната вина е една от главните теми на този роман. Руските читатели често сравняват „Авиатор” и „Престъпление и наказание” на Достоевски заради вътрешната структура на наратива – зад сюжетната загадка са скрити проблемите за вината и прошката, покаянието, изкуплението и възмездието. Историята в книгата позволява да се проследи как страданието надвива жестокостта, как Инокентий, невинният, превръща ненавистта в разбиране.

Евгений Водолазкин е един от учениците на академик Дмитрий Лихачов, българист и познавач на средновековната българска литература, изследовател на делото на светите братя Кирил и Методий. Виден изследовател на византийската книжовност, Водолазкин е работил по теми, свързани с кирилицата и средновековните български автори. Работата му като литературовед се отразява в дълбочина на стилистиката и смисъла на романите му, като ги превръща в езиково и интелектуално пиршество.

Миналата година Водолазкин бе удостоен с наградата „Александър Солженицин” за „органичното съчетание на дълбоките традиции на руската духовна и психологическа проза с висока филологична култура; за вдъхновения стил на художественото писане”.

Преводът е на Здравка Петрова.

Предлагаме ви откъс от „Авиатор“, предоставен от изд. „Лист“.

– Какво все пишете?

– Описвам предмети, усещания. Хора. Сега пиша всеки ден, надявам се да ги спася от забравата.

– Светът Божи е твърде голям, за да разчитате на успех в това.

– Знаете ли, ако всеки опише своята, макар и малка, частица от този свят… Впрочем защо пък малка? Винаги ще се намери човек с достатъчно широк поглед.

– Например?

– Например авиатор.

Разговор в самолет

Първа част

Казвах ѝ: в студа носи шапка, инак ще ти измръзнат ушите. Гледай, виках, колко минувачи сега са без уши. Тя се съгласяваше, абе да, да, но не слагаше шапка. Смееше се на шегата и продължаваше да ходи без шапка. Такава една картинка ми изплува в паметта, обаче за кого ставаше дума, и представа нямах.

Или, да речем, спомнях си някакъв скандал – грозен, изтощителен. Разиграл се незнайно къде. Гадното беше, че всичко бе започнало хубаво, може да се каже, доброжелателно, а после от дума на дума всички се изпокараха. И най-важното – те самите после се зачудиха – защо, какво ги накара?

Някой подхвърли, че на помен често става така: час и половина се говори колко добър човек бил покойникът. А после някой си спомня, че покойникът май не бил само добър. И тогава като по команда много хора започват да приказват, да го допълват – и лека-полека стигат до извода, че той в крайна сметка бил пълен негодник.

Или пък някаква абсолютна фантасмагория: удрят някакъв човек по главата с щафета салам и тоя човек се търкулва по наклонена плоскост и не може да спре и от това търкаляне се получава световъртеж.
В моята глава. Завива ми се свят. Лежа в някакъв креват.

Къде съм?

Стъпки.

Влезе непознат в бяла престилка. Застана с ръка на устните и ме загледа (в пролуката на вратата се виждаше още нечия глава). Аз пък на свой ред го гледах – един вид, без да се отварям. Изпод открехнатите клепки. Той забеляза, че те трепкат.

– Събудихте ли се?

Отворих очи. Непознатият приближи и подаде ръка:

– Гайгер. Вашият лекар.

Измъкнах изпод одеялото дясната си ръка и почувствах внимателното ръкостискане на Гайгер. Човек докосва така, когато се страхува, че ще счупи докоснатото. За миг се озърна и вратата се затвори. Без да пуска ръката ми, Гайгер се наведе към мен:

– А вие сте Инокентий Петрович Платонов, нали?

Не можех да потвърдя това. Щом той го казва, значи има основание. Инокентий Петрович. Мълком скрих ръката си под одеялото.

– Нищо ли не си спомняте? – попита Гайгер.

Поклатих глава. Инокентий Петрович Платонов. Внушително. Може би малко литературно.

– Спомняте ли си как сега приближих до кревата ви? Как се представих?

Защо ми говори така? Да не би наистина да съм съвсем зле? Изчаквам малко и изричам скърцащо:

– Спомням си.

– А преди това?

Почувствах, че ме давят сълзи. Накрая избиха и аз се разридах. Гайгер взе от нощното шкафче салфетка и избърса лицето ми.

– Е, недейте така де, Инокентий Петрович. На този свят има толкова малко събития, които си струва да помним, а вие се разстройвате.

– Ще се върне ли паметта ми?

– Много се надявам. Вашият случай е такъв, че нищо не може да се твърди със сигурност. – Той ми постави термометър. – Вижте, вие повечко си припомняйте, тук е важно вашето усилие. Трябва сам да си спомните всичко.

Виждам космите в носа на Гайгер. На брадичката има драскотини от бръсненето.

Гледа ме спокойно. Високо чело, прав нос, пенсне – сякаш някой го е нарисувал. Има едни лица, дето са толкова типични, че изглеждат измислени.

– Катастрофа ли съм претърпял?

– И така може да се каже.

В отвора на прозорчето въздухът на болничната стая се смесва със зимния въздух навън. Помътнява, трепти, разтапя се и вертикалната летва на рамката се слива със ствола на едно дърво, и е ранен здрач – някъде вече съм виждал това. Виждал съм и долитащите снежинки. Как се разтапят, още нестигнали до перваза… Къде?

– Нищо не си спомням. Само някакви дреболии – снежинките през болничното прозорче, прохладата на стъклото, ако допреш чело до него. Събития не помня.

– Разбира се, аз бих могъл да ви напомня някои случили се неща, но пълнотата на живота не може да се преразкаже. Знам само външното от живота ви: къде сте живели, с кого сте общували. При това не знам историята на вашите мисли, на усещанията ви – разбирате ли? – Той извади термометъра изпод мишницата ми. – 38,5. Височко.

Понеделник

Вчера още нямах време. А днес е понеделник. Стана така. Гайгер донесе молив и дебела тетрадка. Излезе. Върна се с поставка за писане.

– Записвайте всичко случило се през деня. И всичко, което си спомните от миналото. Този дневник е за мен. Така ще виждам как напредваме.

– Всички мои събития засега са свързани с вас. Значи, да пиша за вас?

– Abgemacht*. Описвайте мен и ме оценявайте всестранно – моята скромна личност ще изтегли подире си други нишки на вашето съзнание. А кръгът на общуването ви постепенно ще се разширява.

Гайгер намести поставката над корема ми. Поставката печално се повдигаше с всяка моя въздишка, сякаш самата тя въздишаше. Гайгер я оправи. Отвори тетрадката, постави между пръстите ми молива – което, общо взето, не беше нужно. Макар че съм болен (пита се – от какво?), ръцете и краката ми са в движение. Но какво всъщност да записвам – нищо не се случва и нищо не си спомням.

Тетрадката е огромна – може да поеме цял роман. Въртя молива в ръката си. От какво съм болен все пак? Докторе, ще живея ли?

– Докторе, коя дата сме днес?

Мълчи. И аз мълча. Нещо неприлично ли попитах?

– Я да направим така – казва най-сетне Гайгер. – Вие ще посочвате само дните от седмицата. Така по-лесно ще сме в крак с времето.

Гайгер е самата загадъчност. Отговарям:

– Abgemacht.

Той се смее.

А аз се захванах и записах всичко – за вчерашния и за днешния ден.

Вторник

Днес се запознах със сестрата Валентина. Стройна е. Не е приказлива.

Когато тя влезе, се престорих, че спя – това вече ми става навик. После отворих едното си око и попитах:

– Как се казвате?

– Валентина. Лекарят каза, че ви е нужно спокойствие.

На следващите ми въпроси не отговаряше. Застанала с гръб към мен, бършеше пода с парцал, надянат на дълга дръжка. Тържество на ритъма. Когато се навеждаше, за да изплакне парцала в кофата, под престилката изпъкваше бельото ѝ. Какво ти тук спокойствие.

Шегувам се. Направо съм скапан. Сутринта ми мериха температурата – 38,7, това тревожи Гайгер.

Аз пък се тревожа, че не успявам да различавам спомените от сънищата.

Нееднозначните впечатления от снощи. Лежа вкъщи с температура – инфлуенца. Ръката на баба е прохладна, термометърът е прохладен. Зад прозореца снежна вихрушка – засипва пътя до гимназията, където днес не отидох. Значи там при проверката ще стигнат до „П“ (плъзга по дневника пръст, целия в тебешир) и ще потърсят Платонов.

Платонов го няма, докладва отговорникът на класа, останал си е вкъщи във връзка с инфлуенца, сигурно му четат „Робинзон Крузо“. Из къщата сигурно се чува как тиктака часовникът. Баба му, продължава отговорникът, притиска пенснето до носа си и очите ѝ зад стъклата са големи и изпъкнали. Изразителна картинка, съгласява се учителят, нека наречем това апотеоз на четенето (оживление в стаята).

За да бъда кратък, казва отговорникът, работата се свежда до следното. Лекомислен младеж тръгва на морско пътешествие и претърпява корабокрушение. Изхвърлен е на необитаем остров, където остава без средства за съществуване, а най-важното – без хора. Хора изобщо няма. Ако се беше държал благоразумно от самото начало… Не знам как да изразя това, за да не изпадна в менторски тон. Такава една притча за блудния син.

На черната дъска (вчерашната аритметика) има уравнение, дъските на пода още пазят влагата от сутрешното чистене. Учителят живо си представя безпомощното лутане на Робинзон в стремежа му да стигне до брега. Да види катастрофата в нейния истински размах, му помага карти¬ната на Айвазовски „Деветата вълна“. Нито един поглед не прекъсва мълчанието на потресения учител. Зад двойните прозорци едва се чуват колелата на каретите.

То и аз често си четях „Робинзон Крузо“, но когато си болен, четенето не върви твърде. Заболяват те очите, редовете се размиват. Следя устните на баба. Преди да прелисти страницата, тя вдига пръст до устните си. От време на време отпива от изстиналия чай и тогава върху „Робинзон Крузо“ политат едва забележими пръски. Понякога – трохи от изядения между главите сухар. Вече оздравял, аз внимателно пре¬листвам прочетеното и изтърсвам трохите, изсъхнали и сплескани.

– Спомням си много различни места и хора – развълнуван съобщих на Гайгер, – спомням си някакви изказвания. Но да ме убиете, не си спомням кой именно какви думи произнасяше. И къде.

Гайгер е спокоен. Надява се, че това ще мине.

Не го смята за съществено.

А може наистина да не е съществено? Може да има значение само това, че думите са били произнесени и са се запазили, а кой и къде ги е произнесъл, е без значение? Ще трябва да попитам Гайгер за това – той, изглежда, знае всичко.

Сряда

А се случва и така: думите не са се запазили, но картинката – точ в точ. Например един човек седи в здрача. В стаята вече е полутъмно, но той не пали лампата – пести ли? Скръбна неподвижност. Лакътят му е опрян на масата, челото е отпуснато в дланта, малкото пръстче е вирнато. Дори в мрака се вижда, че дрехите му са омачкани, всичките са едни кафеникави до безцветност и бели петна са само лицето и ръката. Човекът сякаш е замислен, макар че всъщност нищо не мисли, просто си почива. Може би дори говори нещо, само че думите не се чуват. Всъщност думите му не са важни за мен, пък и с кого да си говори той – със себе си ли? Та нали не знае, че го наблюдавам, а дори да говори нещо, не го адресира към мен. Мърда устни, гледа през прозореца. Капките по стъклото отразяват уличното мъждукане, преливат в светлинките на каретите. Прозорчето скърца.
Досега съм виждал в болничната стая само двама – Гайгер и Валентина. Лекарят и медицинската сестра – всъщност нужен ли е и някой друг? Събрах сили, станах, отидох до прозореца – на двора е пусто, сняг до колене. Веднъж, като се крепях на стената, излязох в коридора – тутакси се появи Валентина: върнете се в стаята, режимът ви е „на легло“. Режим значи…

Между другото: двамата имат старорежимен вид. Когато не е с престилка, Гайгер задължително е с официален костюм с жилетка. Напомня ми Чехов… Дълго се чудих – кого ли ми напомня? Чехов! Че и пенсне носи. Сред моите съвременници съм виждал пенсне само на носа на Станиславски, но той е човек театрален… Впрочем бих казал, че у двоицата, които ме лекуват, има някаква театралност. Валентина е същинска милосърдна сестра от военното време. 1914-а. Не знам как ще приемат моето впечатление – нали Гайгер ще прочете това, така сме се разбрали. В края на краищата нали той ме помоли да пиша, без да премълчавам, всичко, което забелязвам, спомням си, мисля – ами добре, така пиша.

Днес ми се счупи моливът, казах това на Валентина. Тя вади от джоба си нещо като молив и ми го подава.

– Я, интересно – казвам, – метален молив, никога не съм виждал такъв.

Валентина се изчерви и бързо ми взе не¬щото. После ми донесе друг молив. Защо ли се изчерви? Води ме до тоалетната, смъква ми гащите за инжекции и не се черви, а сега – моливът, представете си. Сега моят живот е пълен с дребни загадки, които съм безсилен да разгадавам. Но тя се изчервява чаровно, до крайчетата на ушите. Ушите ѝ са фини, изящни. Вчера, когато се свлече бялата ѝ касинка, им се любувах. По-точно на едното.

Валентина се беше навела над лампата, с гръб към мен и ухото ѝ розово прозираше, искаше ми се да го пипна. Не посмях. Пък и сили нямах.

Едно странно усещане, че лежа на този болничен креват цяла вечност. Помръдна ли ръка или крак – заболяват ме мускулите, а стана ли без чужда помощ, краката ми се подкосяват. За сметка на това температурата леко спадна – 38,3.

Питам Гайгер:

– Но какво все пак се е случило с мен?

– Това – казва – трябва сам да си го спомните, инак моето съзнание ще замени ваше¬то. Това ли искате?

И аз не знам дали го искам. Може пък да имам такова съзнание, дето е по-добре да се замени.

По въпроса за съзнанието: вчера го изгубих. Гайгер и Валентина здравата се уплашили. Когато се свестих, видях техните ужасени лица – изглежда, биха съжалявали да ме изгубят. Приятно е, когато по някаква причина хората имат нужда от теб – дори тази причина да не е лична, тъй да се каже, чисто човеколюбие. През целия вчерашен ден Гайгер не ми върна тетрадката. Явно се страхуваше, че предния ден съм се пренапрегнал от писане. Аз лежах, гледах как зад прозореца се сипят парцали сняг. Докато гледах, съм заспал. Събудих се, а парцалите още се сипеха.

На стол до леглото ми седеше Валентина. Избърса челото ми с влажна кърпа. Целувка, исках да кажа, целуни ме по челото. Не го казах. Защото щеше да излезе, че бърше челото ми, преди да ме целуне. И изобщо нали се знае кого целуват по челото… Обаче хванах ръката ѝ – тя не я дръпна. Само сложи нашите съединени ръце на корема ми, за да не ми тежат. Нейната длан покриваше моята като къщичка – така те учат да държиш ръката си при свирене на пиано. Вероятно и мен са ме учили навремето, щом зная такива неща. Обърнах ръката си, прокарах показалец по тавана на тази къщичка и усетих как тя трепна, срути се, разтече се по моята длан. И аз усетих топлината ѝ.

– Легнете до мен, Валентина – помолих. – Нямам лоши мисли и съм напълно безопасен – знаете това. Нуждая се само да има някой до мен. Съвсем наблизо, инак никога няма да се стопля. Не мога да обясня това, но е така.

С усилие се отместих на широкия креват и Валентина легна до мен – върху одеялото. Бях сигурен, че ще изпълни молбата ми – и аз не знам защо. Доближи глава до моята. Вдишвах миризмата ѝ – настойка от гладено, колосано, снежнобяло, съединено с аромат на парфюм и младо тяло. Тя споделяше това с мен, а аз не можех да му се наситя. Вратата се отвори, там се показа Гайгер, но Валентина остана легнала. Нещо в нея се напрегна (чувствах това), но тя не стана. Сигурно се е изчервила – не може да не се е изчервила.

– Много добре – каза, без да влиза, Гайгер, – почивайте.

Забележителна посвоему реакция.

Всъщност нямах намерение да описвам това, то не засяга само мен, но щом той видя всичко… Нека Гайгер разбере правилно същината на случващото се (но той, естествено, и без това разбира). Искам това да се повтаря – поне по няколко минути на ден.

* Съгласен (нем.) – Бел. пр.