Да се вкопчиш в живота или в смъртта, това е въпросът

Есето на Димитър Бочев „Самоубийството: начин на (зло)употреба“ излиза като отделна книга (откъс)

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Да се вкопчиш в живота или в смъртта, това е въпросът

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Още от самото си съзнаване човечеството се пита какво прави с живота си, употребява ли го пълноценно, пилее ли го безцелно, има ли критерий за живеенето… Тези въпроси занимават редица психолози, социолози и философи, давайки началото на десетки теории не само за живота, но и за преждевременното му прекратяване. Темата занимава и Димитър Бочев в есето му „Самоубийството: начин на (зло)употреба“, което „Жанет 45“ издава в самостоятелна книга.

Писателят и журналист Бочев търси отговор на извечния, нерешен и явно нерешим в рамките на земното въпрос дали и доколко си струва да доизживеем живота си в неговия естествен път, или е за предпочитане да го прекратим преждевременно по собствено решение. „Самоубийството…“ не е апологетика на пожеланата смърт, а вик за живот, интелектуално противодействие на смъртта – и особено на самоубийствената смърт.

Книгата не претендира да е научно-методичен трактат или психоанализа в строго академичния смисъл, а опит да се разгадае психологическата ситуация на самоубиеца, интимните мотиви на суицидния импулс на базата много литературни, философски и психологически изследвания върху темата. Може да бъде разглеждана като „авторово противодействие на неизброимите клишета, които скриват истинската природа на самоубийството“, като например как по време на социализма хората, направили неуспешен опит за самоубийство били изправяни пред „квартални другарски съдилища да дават обяснение за малодушието си, несъвместимото с бойкия комунистически морал“.

„Самоубийството: начин на (зло)употреба“ ще бъде представена на 17 юни от 18,30 ч. в Клуб 1 на НДК. 

Предлагаме ви откъс от книгата.

Всички беди и тревоги, с които тази проклета тема ни товари до изнемогване през целия ни земен път, са, както вече споменах, не приумица на психолози, писатели и философи – ядовете ни са не умозрителни, а онтологични, произтичат от характера на човешката природата и като такива са неделими от личността ни. Въпросът за самоубийството е по значимост равностоен на въпроса за живеенето – той е толкова неминуем, колкото е неминуем и животът, колкото и смъртта е неминуема. Опираме, с други думи, до фундаментите на битието. Музил стига до извода, че „има един-единствен въпрос, за който си струва да мисли човек, и това е въпросът за правилния живот”. Именно за правилния живот, за правилното живеене, а не за правилното умиране, не за правилното прекратяване на живота, не за правилната смърт – още по-малко за самоубийствената. Тази алтернатива е уникална, присъща само на човека, недосегаема за всички останали видове – само човекът има привилегията сам да реши дали да продължи, или да не продължи да живее. Тази алтернатива съдържа същността на нашата феноменалност като единствени разумни, себеанализиращи се същества.

Доколкото животното живее само природно, то и умира само природно. Човекът, за сметка на това, живее и извънприродно, надприродно, за да не кажа свръхприродно. Затова той може и извънприродно, надприродно, свръхприродно, противоприродно и да умре. Няма животно, което да се себепита дали живее правилно – пита само човекът. Животното е моделирано изцяло от природата, то винаги и всякога рефлектира природата, съобразява се  неотклонно с нея – само човекът разполага с властта да ѝ се противопостави, сам да реши дали да продължи или да престане да живее.

Ние, хората, сме особени същества. За нас собственото ни съществуване е под въпрос. Така е несъмнено и с много други видове, но докато при животните заплахата идва само отвън, от обекта, от средата, от естествените врагове и от неблагоприятните външни условия, при нас тя идва и отвътре, от субекта, от дейността на собственото ни съзнание. За разлика от живота на животното, човешкият живот е непрекъснато застрашен и атакуван непрекъснато от повече врагове – не само от външни, а и от вътрешни. Той разполага обаче, както ще видим след малко, и с повече защити от животното – затова е и по-преуспяващият, по-оцеляващият вид. За разлика от животните, които са продукт на обстоятелствата, чрез съзнанието си ние сме себесъздаващи се субекти – тъкмо затова чрез съзнанието си сме и себепогубващи се субекти: едното предпоставя другото. Вярно е, че при човека заплахата за живота идва и отвътре, но не по-малко вярно е, че отвътре идват и мотиви за живот. Докато животните живеят, без да питат защо го правят, ние живеем, питайки се непрекъснато. Животните живеят (респективно умират) природно, автоматично, спонтанно – природно, автоматично и спонтанно живее (респективно умира) и природата чрез тях. Тъкмо това има предвид Хайдегер в заключението си, че докато хората умират, животните само загиват – и приживе, и в предсмъртния миг при тях липсва драмата, субективното преживяване на смъртта, защото липсва субектът като явление. Животното е само от плът – човекът е от плът и още нещо. Хората са създания от друго естество – при тях умирането е не просто и само еднократен акт, финализиращ живота, а съставна част от живеенето.

Все едно дали считаме, че са ни създали по материалистически обективни физически сили, или сме сътворени чудотворно свише, единствено ние обладаваме съзнание. Сиреч, ние сме единствените същества, които сме способни на двустранен поглед, можем да погледнем и в себе си, и на себе си; можем да се видим и отвътре, и отвън; и като субекти, и като обекти – за разлика от всички останали земни твари, ние имаме ОТНОШЕНИЕ: както към живота изобщо, така и към собствения си живот. Ние (и само ние) сме в състояние да се дистанцираме мислено от него (Шопенхауер счита дори, че цялата философия се корени в съзерцаването на смъртта, а съзерцаването предполага дистанциране, сиреч отношение), да го погледнем като изследователи отстрани и да се запитаме дали да продължим или да не продължим да живеем.

Този потресаващ въпрос е в еднаква степен и наша уникална привилегия, и наше кобно проклятие. Задаваме си го с най-неустоима сила в най-критичните ситуации. И си го задаваме не като избор (още по-малко като прищявка), а като изход – във върховните, в рисковите моменти този въпрос става неизбежен, всички пътища водят директно към него и ние не сме в състояние да го заобиколим, предотвратяването на отговора е невъзможно и би ни довело до психотичен ужас, до обърканост, до смут и тревожност, до паническа атака, прерастваща в истинска ментална парализа. Тази ситуация е не просто характерна за човека – тя е присъща само нему, недостъпна е за всички останали видове. Коментирайки факта, че, макар и преимуществено жизнеутвърждаващ, вътрешният мир на човека е не само жизнеутвърждаващ, че негов фокус е и смъртта, Харидас Чадхури отбелязва:

„За човека самото му съществуване е под въпрос. Ние сме себесъзнаващи същества. Не можем да живеем, без да знаем отговора на въпроса за смисъла на живота. И когато го намерим, животът ни става прекрасен”.

Не го ли намерим обаче, със същата закономерност животът ни става кошмарен – неосмисленото, лишеното от смисъл живеене може да се окаже, както ще видим впоследствие, дори непоносимо. Доколкото животното расте и се развива под диктата на външни сили и фактори, то е подвластно само на тях – както приживе, така и в смъртта си.

Човекът обаче още от най-ранно, още от ембрионалното си детство се себетвори и затова неговата реалност е хетерогенна, тя е и негово авторство. Докато, с други думи, животното е само физически продукт на всемира, човек е и негова холограма, която обединява явления, същества и същности. Докато животното възприема тези явления, същества и същности като дразнители поотделно или най-много в тяхното механично съседство, в тяхната предметна съвкупност, човешката сетивност ги обединява онтологически, а човешкото съзнание ги разбира в сцепление и помежду им, и с човека, и с всемира. Това сцепление между обстоятелствата е по-важно дори от самите обстоятелства. Тяхната общност, невидимата им, вътрешна взаимозависимост, тяхната причинно-следствена последователност е доловима само за хомо сапиенс – и долавяйки я, човек очовечава не-човешкия свят, превръща обективната действителност в собствена, в субективна. Тези взаимозависимости между нещата и явленията като осъзнати възприятия са жизнено важни, тяхното разпадане предизвиква хаос, който разединява вътрешния и външния човек и е равнозначен на ентропия, на гибел.

Ето защо аз считам, че външният, видимият човек е зависим в много по-голяма степен от вътрешния, от невидимия човек, отколкото от обстоятелствата. Макар и сътворен (според мен) свише от Твореца, човекът е и автобиографично, себесъздаващо се същество – неговото битие е негово собствено дело. Съдбоносният въпрос, пред който всеки от нас е изправен във всяка крачка от земния си път, е формулиран с безпощадна яснота от най-реалистичния американски фантаст – Стивън Кинг, в чиито сюжети самоубийството е епизодичен гост: дали да се вкопчиш в живота, или да се вкопчиш в смъртта? Дали, с други думи, смъртта е еманация на живота, или животът е еманация на смъртта? Или живот и смърт се съдържат взаимно в някакво феноменално диалектическо единство – както в битието на човечеството като цяло, така и, което за нашето изследване е по-важно, във всяко персонално, във всяко личностно битие? Позамисли ли се човек, ще открие, че, широко погледнато, въпросът на Кинг е всъщност модификация на извечния Хамлетов въпрос: да бъдеш, или да не бъдеш?

OPERA OPEN