Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Да си проснем прането на Айфеловата кула

С Джизъс или без, всеки от нас, ако не лично, то поне познава някой, който е направил някоя гигантска простотия някъде по света

Белгийската художничка Мило Моар бе арестувана неотдавна от френската полиция заради голия си пърформанс пред Айфеловата кула.  - Да си проснем прането на Айфеловата кула

Белгийската художничка Мило Моар бе арестувана неотдавна от френската полиция заради голия си пърформанс пред Айфеловата кула.

Някакъв човек, когото широката общественост познава като Джизъса, тръгнал да си пише инициалите по стените на Колизеума в Рим. Следва арест от италианската полиция, идентифициране на драскача като известен български футболист и поредица от статии, коментари и статуси по социалните мрежи, подигравателно насочени към лицето Благой Димитров и неговата простотия.

Позитивите от цялата тази история са два. Първо, вероятно и най-завършеният и самодоволен български простак вече ще има едно на ум, когато реши да дялка с ножката си, със стотинка или с дългия нокът на кутрето си каквото и да е по който и да е световен исторически паметник. Това няма да е, защото ще разбере най-накрая, че уважението към археологическите ценности, историята и културата е нещо важно и то се изразява в опазването им. Не и защото изведнъж отнякъде ще му „светне“, че може би по този начин грозно се натиква в една завършена и съвършена красота, оцеляла векове преди неговата намеса. Не, простакът не може да достигне до такива дълбини на човешкото самоусещане като брънка от вековна история. Той няма чувството, че е просто временен посетител на тази земя и трябва да се държи като добър гостенин с нея. В същото време той е наясно с крайността на човешкия живот и никак не му се иска да премине през него ей така, незабелязано. Това така философско противоречие с ограниченото му присъствие в този свят и възможността то на всичкото отгоре да си остане слабо регистрирано, намира решение във възможно най-физическия акт – собственоръчно да стане част от един вечен артефакт, като се регистрира върху него по най-вандалския начин.

Вторият позитив от историята с Джизъса и неговите инициали върху Колизеума е, че оттук нататък вероятно всеки завършен и самодоволен български простак ще се поколебае, преди да тръгне да чегърта по историческите паметници, защото ще си има вземане-даване с полицията. Ето това, може би, в известна степен би го спряло. Другият вариант е да накара примерно жена си да дебне наоколо за куки, небрежно оглеждайки се зад марковите си очила, докато той, със сладкото детско удоволствие от това, че върши беля, не се вдълбае в някоя археологическа ценност.

Свещена простота, както снизходително биха казали древните. Съвършена простотия, както неснизходително бихме казали ние.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

Мисля си обаче, че последното нещо, което ни приляга да направим в този случай, е да се оттеглим от него, цъкайки с език и посочвайки простака като нещо, от което се гнусим. Ние, българите, принципно обичаме да се самобичуваме и да се присмиваме на собственото си невежество, като едновременно с това ни е много важно да сме изключението от него. Да, това там с писането по стената на Колизеума е българска работа, ама ние не сме от тия! Да, селските тарикатлъци, които нашего брата прилага в световен мащаб (всеки е чувал по някоя история, в която българин хитро измамва централното парно на Канада, влиза в секретните файлове на големи банки или ловко използва германската пенсионна система), са голяма излагация, ама ние тия срамотии не ги правим! Не сме от тез, как’ Сийке, както пишеше Чудомир. Не сме, ама ако не ни видят или не ни хванат, що па да не станем?!

Та въпросният Джизъс (ще ме извинявате, ама чак сега разбрах за съществуването му – за кариерата, татуировките и гаджето му) с цялото си неадекватно поведение след престъплението си взе да започва да изглежда наивно симпатичен. Ми не знаел, милият, че не е разрешено да се пише по Колизеума! Ми видял там, че има и други инициали и решил, че то си е в реда на нещата, кво толкова! Дет се вика, още малко и отпред в павилионите за сувенири ще почнат да продават малки туристически длета, на чиито дръжки ще пише ROMA примерно, в комплект с шаблончета с букви и цифри, че да ти е по-лесно да се впишеш във вечността. Вероятно така най-после и в Париж ще се сетят да продават катинари в началото и края на онзи злочест мост, където влюбени от цял свят си „заключват“ любовта, докато тя не се стовари в Сена барабар с останалите под „непосилната тежест на битието“, в частност – на тоновете желязо, виснало по парапета. Сигурно и във Верона пред къщата на Жулиета ще отворят будка за дъвки, че да не се затрудняваш да я разпльокаш някъде около балкончето й и да нарисуваш сърце в изравнената й гъвкава същност. Туристи, какво да ги правиш! Пък и защо да е само туристическо – защо да не си пишем имената по стените на холовете в домовете на приятелите си, когато ходим у тях на гости? Или да дялкаме инициалите си по тоалетните им чинии, за да си спомняме кога последно сме ги ползвали? Че то цяла София е в тагове, които никой никога не чисти, какво съм се затръшкала и аз!

Та с Джизъс или без, всеки от нас, ако не лично, то поне познава някой, който е направил някоя гигантска простотия някъде по света. И държа да отбележа, че това далеч не е само „българска работа“, както ни харесва да казваме. Виждала съм и продължавам да виждам по света англичани, които навират пръстенчетата от кеновете си с бира между камъните на антични паметници. Не мога да изброя колко точно снимки съм видяла на мъже и жени от различни националности, „ближещи“ разголената гръд на статуята на Жулиета в дворчето на къщата й във Верона, или пък „държащи“ топките на железния бик на Уолстрийт в Ню Йорк. Преди време останах безмълвна от видеото на едни германци на морето, които умираха от смях как случайно са хванали с камерата един от тях волно да пикае между останките на Перперикон. Точно затова си мисля, че простотията, колкото и да й е уютно в нашата страна, далеч не е само наш приоритет. Особено, когато става дума за култура, усещане за историчност и респект към това, което е по-голямо от нас – времето. Простотията, както се казва, няма граници. Не само в размера на проявленията си, но и като география.

Преди години деветгодишната ми тогава дъщеря замина на екскурзия до Италия със семейството на нейна приятелка. Всъщност трябваше да прави компания на детето и да го разведрява, докато татко й развежда из Европа новата си приятелка, опитвайки се да съвмести бащините с любовните си задължения. Месец след като се върна от тази италианска седмица, дъщеря ми нарисува в дневничето си следната картина: Голяма, ренесансова къща с фонтан отпред (фонтана ди Треви в Рим). Отстрани жена с дълга коса и неестествено грамадни боси ходила. Единият крак е точно над водата във фонтана, а другият е нарисуван под нивото на водата – т.е. вече е потопен. За да няма неразбиране какво точно е изобразено, стрелка от ходилата води встрани на рисунката, където с големи букви пише „БОС КРАК“. От другата страна на жената има карабинер с пълна униформа, който е размахал огромен пръст (наполовината на тялото му!) към нея, очевидно за да й се скара. Пак за пояснение от устата му излиза балон, в който пише „NO NO NO“.

Въпреки че ми беше напълно ясно какво точно е нарисувано, седнах спокойно с детето и го попитах. Сюжетът се оказа точно този, за който си помислих – приятелката на бащата, очевидно след сериозното ходене по магазини и забележителности под италианското слънце, беше решила спонтанно да отмори, като си топне подутите от жегата крака в един от най-магичните световни архитектурни и исторически паметници – фонтана ди Треви! Човещинка, както се казва. На госпожицата хич не й беше минало през акъла, че това просто не се прави. Че в този фонтан милиони хора по света са се вглеждали щастливи. Че във вековната му история има безмерна красота, която нямаш право да нарушаваш със собствените си прашасали туристически копита. Че точно в този фонтан са се снимали сцени и актьори, станали идоли на милиони хора по света, защото са разказвали красиво вечни истории за любов и твоите уморени крайници нямат никакво право така вандалски да се намъкват в тях. Единственото, от което бях доволна в онзи момент е, че моето дете подсъзнателно беше регистрирало това като неправилно и по детски го беше изрисувало, за да го отдели от себе си и да го осмисли. Благодарих й за това. И разбрах, че като родител и човек от тая земя съм си свършила работата, като съм възпитала едно дете в респект към историята и усет към красотата. За момичето, охладило стъпалата си във фонтана ди Треви и нейните бъдещи деца обаче просто не ми се мисли…

Да бъдеш цивилизован е едно от най-трудните неща, на които човек се учи цял живот. Някои придобиват това знание още от домовете си, защото възпитанието е най-добрият начин да не се държиш като разпасан тийнейджър през целия си живот. Други се научават от житейския си опит. За трети, когато и двете възможности не са проработили, остава да се погрижат единствено органите на реда. А ние, българите, лично за себе си, е време да разберем, че не е проява на патриотизъм да се изтъпанчиш насред някоя световна забележителност и под стреснатите погледи на останалите туристи да запееш с пълно гърло църковно песнопение или родопска песен, колкото и добре да ти се получава и колкото и да са прекрасни. Че не е ок да засвириш с гайда, подпрян на кулата в Пиза, за да „шашнем чужденците“. Че не става да врътнеш една ръченица в катедралата „Свети Петър“, че да смаем света с танците си. На тези места всеки трябва да остави другите около него да ги преживеят кротко и лично, по своя си начин, не по нашия. Нали и те си имат своите си велики песни, и своите си страхотни танци, и своите си невероятни музики – я си представете, че и те като нас почнат да си ги експонират по забележителностите!

Защото то е същото като с инициалите на футболистчето – сигурна съм, че се е надявал един ден да се върне там и да си ги види или пък да разказва на приятелчетата си къде точно се е обозначил и да ги праща с гордост на посещение. То ТОВА всъщност е по-големият и по-важен проблем – че ние като нация и всеки един от нас като неин представител сме отговорни за това да сме възпитани граждани на света. Да уважаваме не само своята и чужда история, но и да се грижим за нея, като я пазим. Да не си присвояваме достолепността й да насаждаме в нея собствените си критерии за важно, значимо и вечно. Защото иначе изобщо няма да се учудя, ако един ден някоя българска госпожица от новото време реши да си просне прането на Айфеловата кула или пък известен с известността си българин си нарами камък от Йерусалим, за да си направи от него маса в хола.

То пък и какво ли се чудя на Джизъси и други подобни, като ние съвсем държавно и официално наскоро бъркахме таратор в центъра на Париж. Въпрос на вкус и ценности. И политика, в края на краищата.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах