Да скърбиш само за парижките журналисти, е лицемерие

Като главен редактор на прогресивно еврейско списание, което често изказва вижданията си, заклеймявани от левите и десните партии, имам основание да се страхувам от убийците на моите парижки колеги. Спечелвайки наградата за „Списание на годината” за 2014-а – приз, който се дава от Асоциацията на религиозните новинари, и бидейки силно критичен към опитите на Хамас да взривяват бомби в различни израелски градове през миналото лято, имам причина да се тревожа и дали тази позиция на медията, в която работя, няма да увеличи рисковете ни да се превърнем в мишена на ислямските екстремисти.

И въпреки това не мога да спра да размишлявам за начина, по който масовото убийство в Париж е обрисувано и рамкирано от западните медии като потресаваща заплаха за Западната цивилизация, за свободата на словото и свободата на пресата. Не ми отне много време, за да разбера в какво се състои проблемът на това рамкиране.

Когато реакционните произраелски фанатици често ми изпращаха смъртни заплахи, физически атакуваха моя дом и изписваха върху портата ми твърдения, че съм нацист или мразещ сам себе си евреин, когато се обаждаха по телефона, че има бомба в редакцията на „Тикун”, списанието, на което съм редактор, не предизвиках никакво внимание от страна на останалите медии. Нямаше призиви, че „нашата цивилизация зависи от свободата на пресата” или искания виновниците да бъдат заловени.

Нямаше водещи новини в еврейските или западните медии, които да изразят притеснение за това, че правото на свободно изразяване и мислене е подтиснато и заплашено, когато различни университети отказваха назначения на преподаватели, ако се изказваха критично към Израел.

Липсваше медиен интерес и към бомба, която избухна пред щабквартирата на Националната асоциация за развитие на цветнокожите в Колорадо Спрингс, в същия ден, в който се случи атаката над „Шарли Ебдо” в Париж. Короладо Спрингс е дом на някои от най-екстремните реакционни активисти. Оскъдни източници твърдяха, че бял плешив мъж е заложил бомбата, а медиите го определиха като „мъж с проблеми”, вместо да го назоват с истинското му прозвище – бял терорист. Малцина американци разбраха за този инцидент.

А когато се случи ужасяващото убийство на 10 журналисти и двама полицаи и бяха ранени още 12 служители на френската медия, то предизвика гневен и правдив изблик по целия свят.

Чудили ли сте се някога защо няма еднакво възмущение заради стотиците хиляди невинни цивилни граждани, убити от американската инвазия в Ирак или повече от един милион цивилни жертви, убити от Щатите във Виетнам? Или защо Барак Обама отказва да осъди ЦРУ-палачите на повечето мюсюлмански затворници, пращайки по този начин послание към бъдещите палачи, че изобщо не трябва да съжаляват за стореното от тях. Нещо повече, бившият вицепрезидент Чейни дръзко заяви, че би заповядал такъв тип действия, без да се замисли.

Затова не бъдете изненадани, ако хората по света, докато вие заклеймявате ужасяващия убийствен акт в Париж и скърбите за техните семейства и приятели, остават малко цинични. Цинични са заради целия този медиен цирк, който заобикаля този конкретен гневен изблик на Запада. Същият този Запад, който бързо забравя ужасяващи актове на системни убийства и мъчения, в които самият той взима участие. Или сте малко по-малко убедени, че западните общества са наистина най-добрата надежда за цивилизацията, след като те опрощават тази форма на лицемерие, вместо да отговарят еднакво яростно към всички действия, които потискат свободата на словото и на народа.

Насилието е неизбежно последствие в свят, който систематично потиска толкова много хора, прави ги безпомощни, дълбоко депресирани и отчаяни.

Представянето на злото доминира в медиите и се превръща в реабилитация на собствените ни злини. Злото е възможно, най-вероятно защото толкова много сред нас отвръщат очи и запушват уши за призивите за помощ на неоправданите и репресираните. Според данни на ООН 10 хиляди деца ще умират от глад или болести, свързани с недохранването, днес и всеки ден от тази година. Два милиона и половина хора живеят с под 2 долара на ден, милион и половина с по-малко от долар на ден. Всеки ден хиляди млади жени са продадени и принудени да проституират или „доброволно” се присъединяват към престъпните канали, за да може да изхранват семействата си. Десетки милиони работят в ужасяващи условия. Когато някой от тях реши да тръгне на бунт, служейки си с различни форми на националистически или религиозни инструменти на фундаменталния екстремизъм, техните насилствени действия с право ще бъдат заклеймявани. Но мълчанието за насилието – широко разпространена последица от глобализацията на капитала, е довеждана рядко до знанието на никого.

Всички ние поглъщаме глобалната реалност в нашето подсъзнание така, както поглъщаме насилието, омразата и унижението над другите. Ние толерираме безкрайните иронични бележки, принизяване на достойнството и дори унижението, които „хумористичните” списания и дори либерални комици като Бил Мар използват в скечовете си, без да съзнаваме какви вреди нанася всичко това върху душите ни.

Духовните последици са навсякъде около нас. Хората повече от всякога отчаяно търсят разбиране от другите. Стават все по-подозрителни към околните и усещат, че на никого не могат да имат доверие.

Колективната и глобална депресия кара толкова много хора да се крият в себе си. Понякога по сравнително безобидни начини, но често по начин, който подкопава възможността за която и да било общност да излезе на повърхността. Да е в състояние да се справи със социалните и обкръжаващите проблеми, пред които е изправено цялото човечество. По този начин тези хора се отказват от свободата в полза на корпорациите и на техните лобита в медиите и в политиката. Така те им позволяват да управляват света в полза на интересите си, без оглед на благополучието на хората или на околната среда.

„Те не се присмиват само на исляма, а на всяка друга религия“, уверяват ни в правото на свобода на словото. Но успокоението, което се опитват да ни приложат, не ни прави по-спокойни. Те се присмиват на всеки един – ето в това е проблемът. Общото поевтиняване и унижение на другите е разрушително за всички ни. Но, разбира се, разрухата не е еднаква, защото хората, които вече са маргинализирани икономически, социално са изложени на далеч по-голяма опасност от жилото на този присмех, който е болезнен, а не забавен.

„И не би ли трябвало свободната реч и индивидуалните човешки свободи да бъдат най-голямата ни ценност?”

Отговорите са два. Първо, не, индивидуалните човешки свободи не са най-голямата ни ценност. Нашата най-голяма ценност е да бъдем третирани като човешки същества с любов, с доброта, с щедрост, с уважение и да гледаме на останалите като на олицетворение на божественото и да се отнасяме към земята като свещена и благословена.

И второ, свободната реч е непобедима, само когато я използваме, за да се опитаме да изолираме омразното и унизително слово. Затова нека наречем унизителните думи, в това число унижаващия хумор, обида срещу достойнството на човешките същества.

Не казвам, че трябва светът да спре да скърби за ужасяващия разстрел в Париж или да намери извинение за действията на убийците. Това е причина да си задам въпроса защо медиите не могат да разкажат с повече нюанси за това какво се случва с нашия свят.