Да спиш с Левски, да се облечеш с Ботев и да изядеш Шипка

Иде празник – 3 март, 146 години от Освобождението. Знамената отдавна са приготвени, татуировките освежени, поясите – затегнати.

Но това не стига. Преклонението ни пред героите трябва да е пълно и цялостно. Не може човек да си легне вечер и внезапно да спре да бъде патриот в съня си. Затова е хубаво да се отъркаляме в образа на Левски – Апостолът да благослови и зачатието, и сънищата.

Патриотичните чаршафи се продават на народна цена.

Ако изпитваме свян от отворените му очи, може да го заменим с българското знаме. Само да е патриотично леглото. Така гарантирано след девет месеца наследникът ви ще рецитира „Аз съм българче“, още преди да е засукал майчино мляко.

Хубаво е да не забравяме преди да си легнем, да си обуем гащите с герба – ако някой заметне крак изпод завивките, да не губи патриотичния си имидж.

Според Закона за българския герб, „изобразяването на герба на Република България на други места, както и възпроизвеждането на елементи от герба в значки, възпоменателни медали и други, се допуска само с акт на Министерския съвет“.

Сутрин е. Събуждаме се патриотично извисени, сънували сме митинг на „Възраждане“. Измъкваме се изпод леко препотената прегръдка на Апостола, обуваме чорапи с неговия образ (той е вечно жив в сърцата!) и шляпаме към кухнята, където ще го изядем.

Белите чорапи с Левски и българското знаме са унизителна проява на недообмислен патриотизъм.

Трудоемко да ваеш кюфтета с образите на героите в забързания съвременен свят, патриот-маркетолозите са го измислили – България, царете и героите ù са десерт в отрудения ни делник. Колко му е да нахапеш главата на Ботев или опашката на хан Крум – така ставаш едно цяло с величието, поемаш го в своето ДНК, плъзва гордостта в червата…

Форми за сладки с ликовете на Ботев, Левски, хан Крум се продават заедно с подобни, изобразяващи Шипка, България, азбуката…

За отскок удряме една малка ракия, сварена в казана на село, в чашата с българското знаме (и други възбуждащи неща).

Еротично-патриотична чаша

После обличаме анцуга с образа на Левски (може и Ботев, но по-трудно се намира), прочитаме цитата, лепнат точно до чатала, надъхваме се и започваме деня в родината си, известна под името „скапаха я тая държава“…

„Ако служенето на народа е грях, то не искам прошка и от Бога“, пише точно до чатала на долнището.

Тази словесна карикатура всъщност е съвсем реалистична. И това е най-тъжното. Опростачването на родолюбието върви ръка за ръка с невежеството. Дълбоката любов към родината е превърната в демонстративно консуматорство, стигащо до буквализъм. Да изядеш тези, които обожествяваш, е акт на примат. След подобно действие мозъкът отказва да приеме, че историята е многопластова и не се възприема на първично сетивно ниво. Така патриотизмът се превръща в обичайната привързаност на шимпанзето към неговата част от джунглата, а не в осмислен акт на любов към родината.

Тоз, който падне в бой за свобода, не умира изобразен по телата, само се сбръчква.

Никой не обича дълбоко и всеотдайно чаршафите си, чорапите си, храната и дрехите си. Грозно е да ги превръщаме в знамена и регалии. Единственото, което наистина ни прави родолюбци, е това, което вършим за България днес. Не можем да свършим нищо за нея вчера, в миналото. Унизително е да славим герои, които отдавна са си свършили работата, без да се опитаме да бъдем герои за децата си. А за това не се иска много – само да строим отговорно и съвестно съвременна България. Не онази от миналия и по-миналия век. България утре е по-важна от България вчера.