Да споделиш пътешествие чрез книга

Как да разгледаме Норвегия, Белгия и Полша, без да станем от дивана

 - Да споделиш пътешествие чрез книга

След като усетихме сладостта на отворените граници и всеобщата достъпност, а после затворихме света, жаждата за пътувания стана още по-силна. Интернет позволява да погледнем през прозореца към избрани кътчета от различни дестинации, но истинското изживяване на емоцията е по-приятно чрез книгите.

Това е и в основата на идеята на издателство „Ера“ да предложи поредицата си за пътуване и развлечения, в която има издадени вече 12 книги за пътешествия в различни краища на света. Те не са пътеводители и не разказват сухо за местата, на които бихме могли да спрем. Това са документално-художествени разкази на хора, които са пътували осъзнато и са превърнали пътешествията си в книги. Личните им истории са забавни, тъжни, дълбоки.

Джон Кейхи, американски писател и репортер, разказва с любов за легендарните сицилийски потайности. Руската писателка Марина Москвина си спомня пътешествието си в Непал. Доминик Баро и Люк Милар споделят как изглежда Франция през погледа на французите. Най-новите три книги от поредицата са за Полша, Норвегия и Белгия.

Алек льо Сюр, който живее във Великобритания, има опит в разказването на истории за света. След успешната си книга „The Hotel on the Roof of the World“, посветена на петте години, които прекарва в Тибет, той заминава за пръв път за Белгия, откъдето е съпругата му. Така се ражда „Тост за непознатата Белгия“ с подзаглавие „Аферата на един чужденец с бирената столица на света“. Блестящото чувство за хумор на англичанина Льо Сюр се сблъсква с пословичната пасивност на белгийците и разкрива тайната – всъщност всички предразсъдъци за малката държава са грешни.

Ерик Дрегни е преподавател по журналистика в университета „Конкордия“ в Минесота, САЩ. Книгата му „Да изживееш норвежката мечта“ за едногодишния му престой в Норвегия е носталгичен разказ за корените му. Прадядо му е напуснал Норвегия, когато тя е била най-бедната страна в Европа. Днес Ерик се е завърнал в една от най-богатите държави в света, за да изживее мечтата си. Дрегни е автор на 19 книги, повечето от които са наблюдения на пътешественик и изследвания на популярната култура в различни страни. В норвежката одисея обаче се чувства особено силно пристрастие – това е не просто откритие, а завръщане с любов.

Британецът Бен Ейткен пък живее една година в Полша, за да разбере защо толкова много от поляците напускат родината си. Предубежденията на англичаните към поляците са всеизвестни. Но Ейткен открива, че в Полша живеят чудесни и интересни хора, успява да се влюби, да разлюби, да обели планини от картофи и да види страната отвътре, работейки на минимална заплата. А чувството за хумор, с което е написана „Риба и пържени картофки. Моята невероятна година в Полша“, е силно, стихийно, събрало най-доброто от изискания британски хумор и източноевропейското веселие.

Предлагаме ви откъси от трите книги, предоставени от издателство „Ера“.

Из „Тост за непознатата Белгия“, Алек Льо Сюр

Деветото изкуство

По белгийските стандарти аз съм имал изключително тъжно, лишено от комикси детство. Родителите ми не одобряваха нито „Беано“ и „Денди“ (твърде пошли), нито пък „Дисни“ или „Марвел“ (твърде американски). Затова се налагаше да се задоволя с едно седмично издание на брат ми – неговия разръфан от прелистване екземпляр на образователното, но безкрайно скучно списание „Гледай и учи“. По време на кратките ми гостувания на моя приятел във Франция, с когото си пишехме, бях запознат с „Астерикс“ и „Щастливия Люк“, които четях колкото е възможно повече, за да избегна главната цел на това пътуване, която ме ужасяваше – да говоря на френски с французи. Въпреки че книжките бяха на френски, картинките говореха предостатъчно, особено след като текстът към тях се състоеше предимно от „Bif!“, „Poof!“, и „Paf!“. По онова време нямах никаква представа (а и да имах, изобщо не би ми пукало), че „Щастливия Люк“ е създаден от белгийския художник Морис дьо Бьовер (с псевдоним „Морис“), а „Астерикс“ е роден само благодарение на един белгийски издател, на когото му хрумнала великата идея да събере заедно илюстраторите Рене Госини и Албер Юдерзо.

Днес вече знам, че това изобщо не е случайно, тъй като както знаете, а може и да не знаете, Белгия е световно известното средище на комиксите – там има много повече автори на комикси на квадратен километър, отколкото в която и да е друга страна. Факт, който би трябвало да е истина, след като идва от всепризнатия авторитет по тези въпроси – от самия Белгийски център на комиксите в Брюксел.

Оказва се обаче, че терминът „комикс“ може би не описва правилно този белгийски издателски феномен, тъй като коренът на думата – „комичен“, всъщност е заблуждаващ. Голяма част от съвременните комикси не съдържат нищо комично, затова като че ли е по-правилно да използваме френския термин bandedessinées – „рисувани книжки“, или фламандския stripverhalen – „разкази в картинки“. Някои английски автори пък ги наричат „графични романи“, но щом думата „комикс“ е достатъчно добра за Белгийския център на комиксите в Брюксел, значи ще я използвам и аз в опит да си отговоря на въпроса дали статутът на Белгия на световно известен лидер в областта на комиксите е интересен факт, или е еквивалент на издание от 1971 година на списанието на брат ми „Гледай и учи“.

Белгийците действително вземат своите комикси съвсем насериозно – дотолкова, че са ги въздигнали до статуса на „девето изкуство“. Фразата е формулирана през 1964 година от Морис в статия за списание „Spirou“, в която поставя bandedessinéesв края на списъка на познатите осем изкуства. В случай, че ви е трудно да си спомните първите осем, или като мен досега не сте имали представа, че изкуствата са осем: архитектура, скулптура, изобразително изкуство, музика, танц, поезия, драма и фотография. Деветото изкуство обаче заема важно място в културата на Белгия – всеки голям град в страната си има свой собствен специализиран магазин за комикси, а във всяка книжарница може да бъде открит самостоятелен отдел за рисуваните книжки. Най-продаваните автори на тази страна не са нито прочути готвачи, нито писатели на трилъри, а създателите на комиксови поредици. Повечето от тези автори и илюстратори са практически неизвестни извън Белгия, с изключение на фламандските автори, продавани на холандския пазар, и на валонските автори, прочути във Франция. Изчислено е, че Белгия отпечатва над 40 милиона албума с комикси годишно, което си е повече от забележително в страна с население по-малко от 11 милиона.

***

Из „Да изживееш норвежката мечта”, Ерик Дрегни

От колония в родина

Казах на Кати, че трябва да попитаме стюардесата дали има седалки с по-голямо разстояние между тях, тъй като е бременна. Кати постави въпроса и стюардесата от исландската авиолиния „Айланд еър“ се втурна да ѝ намери свободно място в бизнес класата, за да може да си протегне краката. Имаше обаче само едно свободно място и затова аз седях притиснат между двама души в претъпкания самолет до Осло. Държах лактите си свити, за да не сръгам съседите, докато ядяха поднесената им от авиолинията храна. Между залците на нещо, което имаше вкус на пилешко месо, старият норвежец до мен ме попита откъде съм.

– Минесота! – възкликна той. – О, искате да кажете другата Норвегия! На гости на роднини ли отивате в Норвегия?

– Прадядо ми е от района на Согнефьор, но имам само адреса на някакви далечни братовчеди – отговорих.

– Сигурен съм, че те ще бъдат много щастливи, че сте се върнали – каза мъжът.

Обясних, че съм роден в Съединените щати и затова съм четвърто поколение американец, и че съм ходил в Норвегия само веднъж, когато съм бил на четири, и че съм паднал в купчина оборски тор.

Той не беше сигурен как да реагира, но накрая рече:

– И все пак съм убеден, че роднините ви ще бъдат щастливи, че сте се върнали в родината си Норвегия.

Останах озадачен, човекът не можеше да разбере, че не съм норвежец.

От другата ми страна седеше млада жена с тениска с надпис „Хардрок кафене: Чикаго“. Тя извади от ушите си слушалките, от които продължи да се разнася хип-хоп, и каза:

– Минесота? Наскоро приключих работа като възпитателка в лагер за норвежки деца в северна Минесота. Не мога да повярвам, че ни смятате за норвежци.

– Какво имате предвид? – попитах.

– Вашата представа за Норвегия е отпреди сто години. Мислите, че ние всичките само седим и плетем, а когато не плетем, танцуваме в бюнад.

– Бюнад? Какво е това? – попитах.

– Не знаете ли? Това е народната ни носия, ушита на ръка традиционна дреха. Всеки район има свой мотив – гордо добави жената. – Познавам множество по-възрастни хора в Минесота, които имат бюнад.

Мъжът и младата жена поведоха оживен разговор на норвежки. Разбрах, че те учтиво спорят за Минесота.
Разговорът замря, когато забелязахме, че стюардесата бута количка с напитки по тясната пътека между седалките.

– Желаете ли питие след вечерята? – попита тя норвежката двойка пред нас.

Мъжът изброи списък с питиетата, които те искаха, и стюардесата трябваше да изтърчи до камбуза, за да попълни запасите си. Следващата група видя колко много безплатен алкохол сервират на другите пътници и един млад русокос мъж попита:

– Може ли същото и за нас?

– Знам, че в Норвегия алкохолът е скъп, но карайте по-полека! – отвърна вбесената стюардеса и след това съобщи, че всеки пътник може да получи само две питиета.

– Добре, така става – каза русокосият норвежец с дългия списък и добави: – Може ли две двойни уискита?

Стюардесата обясни, че две двойни се равняват на четири питиета, но му даде уискито, за да избегне оплаквания срещу политиката с алкохола на авиолинията.

Жена на седемдесет и няколко години, с боне за дъжд с пластмасови маргаритки, направи поръчката си на смесица от норвежки и развален английски.

– Може би не искате и водка с портокалов сок, и „Бейлис“ – подчерта стюардесата.

Възрастната жена уви в шепа ухото си в знак, че не чува, и стюардесата повиши тон.

– Знаете, че портокаловият сок и прясното мляко не се смесват добре в стомаха, а ще има турбуленция, когато прелитаме над планините.

Жената с шапка на цветя размаха показалец или защото не разбра, или защото съветът ѝ се стори глупав.

Стюардесата ѝ поднесе питиетата и надникна в джоба пред седалката на жената, за да се увери, че има пликче за повръщане.

Аз не поисках питие и двамата ми спътници ме погледнаха учудено. Обясних, че алкохолът в комбинация с умората от полета и часовата разлика ще ме срути. Освен това не мислех, че е справедливо да пия, когато Кати, която получи луксозно място в бизнес класата, не може да си достави това удоволствие, защото е бременна.

Възрастният мъж до мен кимна за­мис­лено, сякаш за да ми направи комплимент, че съм отговорен, или вероятно защото не повярва на обяснението ми, а после прошепна:

– Мислех да помоля стюардесата да ми даде и вашите питиета.

След като количката с напитките се прибра, разговорите станаха по-шумни за известно време, а след това утихнаха. Разбрах защо стюардесата беше толкова щедра с алкохола – накрая повечето пътници задрямаха и спаха чак до края на полета.

***

Из „Риба и пържени картофки – моята невероятна година в Полша“, Бен Ейткен

Кога ще дойдат линейките?

16 октомври. Отивам на полска сватба. Никой не ми плаща. Придружавам Анна, чиято приятелка Барбара се омъжва за Лукас. След подписването ще има купон. Анна настоява да ме подложи на козметични процедури, за да изглеждам по-привлекателен – може би нещо като лъскав часовник на ръката ѝ. Тя се вживява и вместо да се разкрася, лицето ми пламва и кожата ми се лющи. Анна настоява да се усмихвам и да търпя, но все едно съм с желязна маска и ми остава единствено да се примиря.

Добре че само подписват – църковната католическа сватба трае часове. Издокаран съм и изглеждам по-добре от мъжете над петдесет, но по-зле от онези под тази възраст. В залата за петдесетина души има поне сто. Ритуалът трае десет минути и в него няма нищо тържествено. Строяваме се от двете страни на изхода и Анна пита:

– Искаш ли ориз?

Странен въпрос…

– Не, ще почакам до обяда.

– А монети?

Още по-странен въпрос – ориз, пари…

– Разбира се.

Подава ми шепа монети и ми обяснява, че трябва да ги хвърлям над главите на младоженеца и булката. Купонът е в къмпинг с бунгала и голяма зала. Всички връчват на младоженците пликове с пари. Анна уточнява, че обикновено се дават по няколкостотин злоти за покриване на разноските по сватбата. Когато идва нашият ред, обяснявам на полски кой съм и добавям, че Анна отговаря за парите. На Лукас казвам, че е красив, на Барбара, че е също красива, правя опит да се усмихна и им пожелавам: Smacznego! („Добър апетит!“).

Табелката с името ми на масата боде очите – английски нашественик сред море от причудливи полски имена скоропоговорки. Храната е сервирана – купи със студени спагети. Но нали знаете приказката за харизания кон и за зъбите… Започвам да ям, ала Анна ме спира.

– Трябва да почакаме специалния бульон rosół.

В кофите с лед на масата са подредени бутилки водка. Поне по бутилка на човек. Питам мъжа до мен с какво се занимава. Адриан отговаря, че работи в оптичната индустрия, и с това разговорът се изчерпва. Носят ястия с месо, но Анна е вегетарианка и само пие водка. Диджеят Пьотър пуска „Хващай пътя, Джак“ на Рей Чарлз – едва ли подходяща за сватба песен, но купонът тече, младоженците танцуват първия си танц, който изобщо не е първи, тъй като по засуканите стъпки на Лукас личи, че е многократно репетиран. Децата се възползват от липсата на родителско внимание и вилнеят. Едно момченце снима със смартфона на майка си как друго се прави, че пие шампанско, а приятелчето до него храни със спагети котката под масата.

Излизам да пуша и Адриан се приближава с няколко шота водка. Гаврътвам един и ми подава втори.

– Този е за другия ти крак!

Отказвам трети поради наличието на два крака и гледам празненството през прозореца. По-възрастните гости седят, ядат и пият. В единия ъгъл на залата има плата със студени меса и сирена. На английска сватба най-много да се сдобиеш с петстотин калории – патé за начало, пилешки гърди и по едно брауни за разкош, а на полската може да натрупаш запаси за цяла зима. Поляците пият разумно – не смесват питиетата и наблягат на водката.

Лайънъл Ричи пее „Спокоен като неделя сутрин“. Леки са твоите недели, Лайънъл, а мен питаш ли ме как ще се чувствам след полска сватба в събота вечер…

Oczepiny – по традиция време за игри и закачки около полунощ. Младоженците седят с гръб и отговарят на въпроси, за да се уверим, че се познават добре. Анна ми превежда и аз се забавлявам. Един от въпросите е дали Лукас прави секс с чорапи. Следва игра – няколко дами търкалят варени яйца по панталоните на кавалерите, пее се и някаква лековата популярна песен, но с такъв пламенен припев, че може да мине за национален химн. Преводът на Анна е: „Искам да видя краката, краката, краката ти в мини…“. Отбелязвам, че не ми се вярва това да са думите, и бабата на Барбара заявява, че наистина става дума за крака и минижупи и че изобщо не я интересува дали вярвам, или не.

Следващата игра наподобява „Туистър“, но играем по двойки. Връзват ме с Анна, стъпваме с три крака и опираме по една ръка на пода. Партньорката ми играе много сериозно, залитаме, падаме, ставаме и накрая нарежда на приятелката си Натали да изтрие всички снимки. Анна подскача на конга. Редицата се олюлява, Лукас дивее и прегръща всеки, който му попадне. Гледам го и се питам дали ще му се случи да преживее и други такива моменти на еуфория и безгранична радост. Изпитвам искрено умиление и му се усмихвам.

Три сутринта е, но все още носят ястия. Не мога да се откажа от свинските крачета, които се клатят върху плато със зеле. Не знам защо, но виждам всичко тройно.

– Голонка! – подканя ме Адриан. – Хайде, вкусно е!

– Знам, че е вкусно, но точно сега не ми се яде.

– Опитай с горчица!

Поляците бързо предлагат разрешения на всякакви проблеми – особено ако става дума за националната кухня. Лъжа, че не обичам горчица, и веднага ми се предлага хрян. Опитвам, правя се, че ще припадна, и Адриан най-сетне ме оставя на мира.

След час-два Анна се стоварва на стола до мен, тупа ме по главата, въздиша тежко и пита:

– Кога ще дойдат линейките да ни приберат?

Четенето е безопасно за вашето здраве

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах