Да станеш гей от тази гледка, да напълнееш от реклама на вафла

Този постер не е търговски трик, а вопъл



По силата на човешкото право и природата гей хората не са никакво отклонение, не са престъпление, не са грешка. - Да станеш гей от тази гледка, да напълнееш от реклама на вафла

По силата на човешкото право и природата гей хората не са никакво отклонение, не са престъпление, не са грешка.

Помните ли навремето как по манифестации разнасяха плакати с уродливи изображения на западните лидери? А помните ли как по първите демонстрации се палеха чучела на комунистически управници? Да ви доведа в по-ново време: нали сте виждали по репортажи от близкия изток въоръжени с автомати и картечници мъже с опустели от простота очи да стрелят напосоки от прашасали джипове или, истерично крещейки, да палят портрети на президенти?

Тази необуздана гневност, съчетана непременно с някакво вуду действие, не ви ли се вижда ненужно, че и плашещо първична? Дори дивашка в своята жестокост, защото зад нея няма и грам рационално мислене. Има само емоция, достигнала нивото на физическа потребност – имаш нужда публично да рушиш или ритуалничиш така, както имаш нужда да се изпикаеш, когато ти се пикае. И го правиш навсякъде, където те свари нуждата, защото тя за теб е много по-силна от каквито и да е културни условности, като например тази, че се пикае само в тоалетни, а не по градските кьошета.

Някакво такова масово първично изригване се получи и покрай два плаката, поставени върху билбордове в големи български градове. На единия от тях на преден план в гръб се виждат двама прегърнали се през кръста млади мъже, като единият леко е полегнал на рамото на другия. Пред тях, в посоката, в която са обърнати лицата им, се вижда Народното събрание с неговия ясно четим надпис „Съединението прави силата“. Вторият плакат е подобен, само че на преден план са две дългокоси момичета, гледащи към Народния театър. Вляво и на двата плаката има един и същи текст – „Няма страшно, това е просто любов“.

В едно нормално развито общество, каквото (с известни резерви) би следвало да бъде и нашето, подобни плакати не би трябвало да предизвикват у целокупния народ нищо повече, освен отбелязване на съществуващ обществен проблем, а именно засилващата се хомофобия. Те следва да имат функцията да напомнят на сънародниците за една отдавна подета обществена битка на т.нар. „различни“ в социалната си ориентация хора да имат еднакви граждански права с тези, които обичат да се определят като „нормални“. Както се повтаря от години, единствената цел на онези от нас, които просто се влюбват и правят секс с хора от своя пол, е да бъдат възприемани като човеци. Не като сърбящ обществен кожен обрив, който трябва да се изкорени. Те НЕ искат и НЕ могат да сменят ничия сексуална ориентация точно така, както НЕ следва да страдат от собствената си такава. Защото с кого и как си лягаме не е и не може да бъде обществено значим фактор. Такъв става само ако изнасилваме, тормозим, бием, възползваме се от надмощието си, за да получим секс или се налага да плащаме с тялото си за определени неща.

Америка за България

Шокиращо е, че в срамливо общество като нашето, където принципно не се говори открито за секс, защото това са „домашни, срамни работи“, толкова остро режеща се оказва темата за хомосексуалността. Когато мъж изнасилва или бие жена си, когато в една връзка има психически тормоз, това също са си „техни работи“. Но когато е известно за някого, че не споделя „правилната“ сексуална ориентация, това винаги се превръща в проблем на всички. И тези всички държат да демонстрират войнствено позициите си, приемайки априори, че те са от „правилната“ страна и затова имат правото да съдят и да защитават „нормалността“.

Точно тук е и основната драма – че значителна част от българите смятат, че хомосексуалността е отклонение от нормата, заболяване, уродливост. То е инвалидност, а инвалидността у нас принципно се смята за „наказание от бог“, за проклятие. Когато пък тази инвалидност е сексуална, сиреч, отнася се до удоволствие и размножаване, за масовия нашенец тя е равносилна на перверзия. Нея съзрях като основен аргумент и в няколкото оскъдни откъм употребено умствено усилие статии, в които се обяснява, че въпросните постери „рекламират“ хомосексуализма.

Оп, оп, чакайте малко!

Нека първо си изясним каква е ролята на постерите и изобщо на онези места, където се представят обществени съобщения. Като билбордовете например. На тях се поставят не само рекламни постери на вафли, прах за пране, кредити, застрахователни услуги и какво ли още не, но и социални послания. Това са места, на които се правят социално значими послания или се представят визии, които би трябвало да предизвикват някакъв общ размисъл. Трябва да си доста първичен в мисленето си, за да си мислиш, че двама прегърнали се човека от един пол на фона на Народното събрание или Народния театър (все институции, които принадлежат на всички ни, независимо от това с кого си лягаме) призовават към хомосексуализъм. Тези визии нямат за цел да рекламират – те имат задачата да обърнат внимание. Да твърдите обратното, означава да смятате, че постер с реклама за алкохол е легитимиране на алкохолизма или че реклама на казино има задачата да направи нацията зависима от хазарта. Няма как да станеш лесбийка от гледане на постер с две прегърнали се жени, както няма как да станеш дебел от реклама на тунквана вафла! Защото посланието и целите на рекламата и обществената кауза са различни – нали не си мислите, че постер с възрастна жена на инвалидна количка „рекламира“ старостта?! Не, той просто ни припомня, че тя е част от живота и съществува до нас, има я, с пълното ѝ право да има всичко онова, което ние, все още младите, имаме.

Чехов

Този постер не е търговски трик, той е обществен вопъл. Такива са и постерите, за които става дума. Техният смисъл е да накарат обществото да осъзнае присъствието на тези обявени за различни хора и не великодушно да ги приеме, а да им признае присъщите права. Ние не правим услуга на гей хората, като ги разбираме или приемаме – ние нямаме основание да не го правим, защото те по силата на човешкото право и природата не са никакво отклонение, не са престъпление, не са грешка. Така че проблемът с разбирането на истинския смисъл на подобни акции се оказва идентичен с проблема за вроденото чувство за „правилност” на една част от обществото. Тази част, която по силата на някакво неписано правило (често неправилно цитирайки Библията) смята, че сексът с противоположния пол е единствено „правилният“, както и че сексуалните предпочитания по принцип са обществена мярка за значимост, следователно са публична собственост.

Елементарното мислене винаги търси експресивни акции, за да си придаде важност. Точно такава акция е заливането на постерите с боя в някои градове. Крясък на тълпата, за която е по-важно момченцата да спят с момиченца, отколкото едни хора да не изнасилват други. Демонстративно стреляне в пространството с цел сплашване на обществените бъгове. Зелената боя, метната върху постера, е като пуцането на онези терористи с промити мозъци, за които правилното съществуване е само това под името на аллах. Елементарна, първосигнална проява на егото на простака, за когото всичко правилно се побира в личното му разбиране за света. В него няма място за „различни“, защото те са отричане от ценности. Правоъгълният мозък много държи на прави линии и категорични определения – черното е лошо, религията е свещена, традицията е норма, сексът е двуполов, жената е подчинена на мъжа. Съобразяваш се или те мачкаме. Независимо дали си добър човек, или престъпник, за нас е важно да си „правилен“ по нашата норма. И ако не си, бързо те сваляме на земята. Заливаме те с боя. Поливаме те с катран и пера. Качваме те на магаре и те прекарваме през града, за да могат хората да те плюят. Изгаряме те. Така в унижението и пепелта някак намираме собствената си значимост за по-важна. Защото иначе не бихме имали с какво друго да се отличим, нали?

Трудно е да убеждаваш роб, че свободата е нормално, присъщо състояние на човека. Точно толкова трудно е да убеждаваш озлобения, необразован и втъкан в правила и норми ограничен човек, че и останалите хора имат правото да бъдат себе си, след като не нарушават собствената му свобода да бъде какъвто иска. Само че той не знае какъв иска да бъде. И не смее доари да си го помисли, защото това е отговорност, която не му е лесно да понесе на гърба си. Затова и му е удобно да се обрамчва сам. Нужно му е да си слага спирачки, защото не знае какво да прави със свободата си. Затова мрази „различните“. Тяхната свобода за него е дързост, тя е революция. Нарича я „демонстрация“ и ѝ се дразни, защото му се навира в очите. Чувства се ощетен от нея, понеже мрази всеки опит на някаква различна от неговата група да си намери мястото. Приема местата в този свят за негови, запазени. И сега, за да бъде „толерантен“, той смята, че трябва да си преотстъпи от личното пространство. Да се лиши от нещо, което по божествен промисъл си е негово. Великодушно да даде. Да толерантства…

Тук е неразбирането – не става дума за преотстъпване на нещо, което априори е на „правилните“. Става дума за уважение на онова, което не е наше по определение и няма как да бъде присвоено. Защото на тази земя има всякакви хора. И докато те не са престъпници, правото им да имат онова, което имат всички останали, е свещено. Така че, приберете си боите и се успокойте, вие, правилно сексуално ориентираните! Никой не ви моли за разбиране – само ви напомнят, че не сте сами на тази планета – земята, въздухът, слънцето и правата са за всички. Дори и когато се опитвате да не ги забелязвате, като ги заливате с боя!

Bookshop 728×90