Да страдаш или да обичаш по-малко?

Някой би се заблудил по корицата на „Единствената история“ (изд. „Обсидиан“) на британеца Джулиан Барнс, че това е сантиментална романтична история, която нищо чудно книжарите да подредят до Никълъс Спаркс или Сандра Браун. В нея се разказва за баналната връзка между по-млад мъж и омъжена жена в английските предградия. Тези, които са чели нещо от Барнс („Предчувствие за край” , за който писателят печели „Букър“, се доближава най-много до излезлия току-що роман), ще знаят обаче, че ги очаква нещо съвсем различно.

Въпреки гръмкото обещание в началото на книгата, че това е единствената история, която има значение (защото според Барнс всеки има по една такава и тя почти винаги се занимава с въпроса за любовта), „Единствената история“ е тревожна и зряла книга, без утеха накрая, която разглежда трагизма в съвременните отношения между половете, изгубили конфликтите с държавата или църквата, но запазили уморителния дълг към другия. Именно изборът или липсата на такъв разглежда Барнс в романа си.

„Какво бихте предпочели: да обичате повече и да страдате повече, или да обичате по-малко и да страдате по-малко? Според мен накрая това е единственият истински въпрос.”

Действието се развива в Селото – на 20 километра от Лондон, където 19-годишният Пол води примерен живот в услуга на обществото, усмихва се на всички правилни хора и бавно си пробива път по социалната стълбица, докато по време на мач в тенис клуба не среща 48-годишната Сюзан. Тя е омъжена за попълващия кръстословици Гордън, с когото не е правила секс от години. Затова Пол не чувства угризения, когато се влюбва и заминава с нея за Лондон, за да заживеят заедно. Остатъкът от романа се занимава с прогниването и постепенния разпад на отношенията им и задълбочаващия се алкохолизъм на Сюзан.

Това, което Пол Остър прави в криминалния жанр, Барнс прави в романтичния. Въпреки че замесва клишираните съставки – невъзможна афера, алкохолизъм, живот в предградията и нещастната съдба на средната класа (в комбинация с тенис клуба напомня на Джонатан Франзен), Барнс умело избягва капаните на предвидимата сантименталност. Романът започва в първо лице, преминава през второ и трето, за да изследва чрез различните гласове етапите на промяна в живота на Пол. Времето също е разчупено, разбъркано и прекарано през призмата на спомена, така че да се разруши хронологията и да се отделят само емоционалните фрагменти, които имат значение. На места има сюжетен пълнеж, но преживените впечатления, които Барнс споделя, напояват текста със смисъл и носят почти философско удоволствие с парадоксалните заключения, до които Пол достига.

Съпругата и литературен агент на Барнс Пат Кавана живее с него близо тридесет години, но почива от мозъчен тумор през 2008 г. Той описва мъката си в есе за книгата „Нива на живот”. Едно есе обаче не може да побере загубата на цял живот и в „Единствената история“, макар в последната трета част да става въпрос за алкохолизъм, всъщност се усеща безсилието пред болестта на най-близкия. С горчивина, болка и съжаление са напоени последните страници.

Джулиан Барнс минава през три гласа и три сезона в живота на двама души, за да разкаже трагична история, изпълнена с повече въпроси, отколкото отговори. Всичко това в търсене на великата истина за това какво е любов. Героят Пол си записва афоризми и фрази на големи писатели, които разсъждават върху същността на най-значимото чувство в човешкия живот, но постепенно всяко едно от тях отпада, за да се удави накрая философското търсене в тихо примирение и ежедневна рутина.

„Понякога той си задаваше въпроси относно живота. Кои спомени са по-верни: щастливите или нещастните? Накрая реши, че въпросът няма отговор.”