Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

Да управляваш света от учебната зала

„Равелщайн” – скандалният последен роман на Сол Белоу, излезе за пръв път на български език (откъс)

„Равелщайн“ е издаден за първи път в САЩ през април 2000 г. - само няколко месеца преди авторът ѝ да навърши 85 години, и предизвиква мълниеносен интерес и обществен скандал. Снимка: Издателство „Лист“ - Да управляваш света от учебната зала

„Равелщайн“ е издаден за първи път в САЩ през април 2000 г. - само няколко месеца преди авторът ѝ да навърши 85 години, и предизвиква мълниеносен интерес и обществен скандал. Снимка: Издателство „Лист“

Сол Белоу е мащабен писател. От онези, чиито книги напомнят крепости. Странно е, че толкова дълго този голям американски писател, носител на Нобелова награда, беше пренебрегван от българските издатели. Той е сред основните колони, крепящи американската литература, заедно с Филип Рот и Пол Остър. Благодарение на издателство „Лист“ тази очевидна липса беше запълнена и вече втори от големите романи на Сол Белоу излиза на български език – „Равелщайн“.

През 70-е години Георги Марков пише за Сол Белоу:

„Върху него тегне орисията на чужденеца, който търси да пусне корени в новата земя, който няма зад себе си историята и традицията на тази земя, а трябва да премине през мъчителния път на сродяването с нея. Но човек също може да види, че съдбата е отредила на Сол Белоу да съчетае по най-плодотворен начин трите традиции в неговия живот – руската, еврейската и американската. Той, чужденецът, ще бъде пленен от огромната гъвкавост и безграничие на американския начин на живот, той толкова дълбоко ще се свърже с него, че ще израсне като един от упоритите критици на недъзите на собственото му общество“.

Преди „Приключенията на Оги Марч“ („Лист“, 2018) у нас беше познат само един от кратките романи на Белоу – „Не изпускай деня“, издаден за пръв път през 1974 г., две години преди връчването на Нобеловата награда на автора, и преиздаден през 2012 г.

Америка за България

Вижте още: СТРЪВ ЗА КНИЖНИ ЧЕРВЕИ

„Равелщайн” е последният роман на Сол Белоу. В него писателят кодира реални факти и герои от житейската история на американския философ и преподавател в Чикагския университет проф. Алън Блум, като ги преплита с литературна измислица. Белоу многократно намеква за връзките на героя си с най-важните хора с света на политиката. Хора, чиито възгледи той е формирал в своя „Блумсбъри“ кръг и с които поддържа връзка до края на живота си. В реалността ученици на Алън Блум са министърът на правосъдието в правителството на Джордж Буш-баща Джон Ашкрофт, неоконсерватора Абрам Шулски, сивият кардинал на Пентагона и бивш директор на Световната банка Пол Улфовиц, прочутият социолог и политолог Франсис Фукуяма и много други.

Но за Белоу в тази книга важните теми са преди всичко приятелството, трудността да останеш верен на паметта на някого, който е важен за теб, да приемаш другите с всичките им особености, защо всички ние сме позволили Холокоста и т. н.

Книгата е издадена за първи път в САЩ през април 2000 г. – само няколко месеца преди авторът ѝ да навърши 85 години, и предизвиква мълниеносен интерес и обществен скандал. Първо, защото Белоу дълго време води битка с тежка болест и никой не очаква подобно изригване на вулканичния му талант. Второ, защото главният герой Ейб Равелщайн е гей, а по онова време според думите на самия Белоу „обществото продължава да се отнася с хомосексуалните сякаш са прокажени. Веднъж засегнат, този проблем трябва да бъде разглеждан отново и отново; това е и една от целите на книгата – да насочи вниманието върху подобни провокативни теми”. В романа си Сол Белоу на няколко пъти загатва и за нацисткото минало на световноизвестния философ и писател Мирча Елиаде, който се явява прототип на юнгианеца Раду Грилеску.

Великолепният превод е дело на Боряна Даракчиева, корицата – на Милена Вълнарова.

„Литературните критици определят „Равелщайн” като roman à clef – роман с ключ, зашифрован роман, написан под формата на мемоар. Роман за истински личности и събития, като ключът е в отношението между реалното и фикцията. Но това е и роман за изкуството на създаването на биография, а ключовете са съвсем близо до повърхността и не е трудно да разпознаем истинските личности зад героите в романа”, казва за книгата преводачката ѝ Боряна Даракчиева.

Предлагаме ви откъс от „Равелщайн“ на Сол Белоу.

Началото на юни. Време за закуска. Домакинът е моят добър приятел професор Равелщайн, Ейб Равелщайн. Със съпругата ми също сме отседнали в „Крийон“, в стая на шестия етаж. Тя още спи. Целият етаж под нас (това няма голяма връзка, но някак си не мога да не го спомена) е зает в момента от Майкъл Джексън и неговия антураж. Той пее вечер в някаква голяма парижка зала. Много скоро френските му почитатели ще пристигнат и тълпата ще извърне нагоре лица, които ще крещят в един глас: „Мейкъл Джексоун“. Полицейска преграда удържа феновете. Вътре, от шестия етаж, когато погледнеш надолу по мраморното стълбище, можеш да видиш охранителите на Майкъл. Един от тях решава кръстословицата в „Париж Хералд“.

– Страхотно, нали, да попаднем насред този поп цирк? – каза Равелщайн.

Тази сутрин професорът беше много щастлив. Бе настоял пред управата да го сложат в този желан апартамент. Да бъде в Париж – в „Крийон“. Най-сетне да дойде тук с много пари. Вече никакви мизерни стаи в „Драгон Волан“, или както там се казваше, на улица „Драгон“; или в „Академи“ на улица „Сен Пер“ срещу медицинския колеж. По-разкошни хотели от „Крийон“ просто не съществуват. Именно тук са отсядали всички висши американски военни по време на мирните преговори след Първата световна война.

– Великолепно, нали? – каза Равелщайн, с един от бързите си жестове.

Аз потвърдих. Точно под нас се простираше центърът на Париж – площад „Конкорд“ с обелиска, музеят „Оранжери“, Камарата на депутатите и Сена със своите величествени мостове, дворци, градини. Разбира се, това бяха великолепни гледки, но днес бяха още по-великолепни, защото ги гледахме от пентхауса на Равелщайн, който едва миналата година беше задлъжнял със сто хиляди долара. Или повече. Тогава все се шегуваше за своя „погасителен фонд“. Казваше:

– И аз гасна с него – знаеш ли какво означава този термин във финансовите среди?

– Погасителен фонд? Имам груба представа.

Преди да забогатее, никой не подлагаше на съмнение нуждата на Равелщайн от костюми „Армани“ или куфари „Вюитон“, от кубински пури, които не се намираха в САЩ, от аксесоари „Дънхил“, от златни писалки „Монблан“ или кристални чаши „Бакара“ или „Лалик“, в които да се поднася вино – или дори в самото поднасяне на виното. Равелщайн беше един от онези мащабни хора – мащабни, не дебели, – чиито ръце се разтреперват, когато трябва да свършат някаква дреболия. И то не от слабост, а от огромната напираща енергия, която го разтърсваше, докато се изливаше.

Е, вече не се налагаше неговите приятели, колеги, ученици и почитатели да поддържат луксозните му навици. Слава богу, той вече можеше да мине и без сложните сделки с академичните си другарчета със сребро „Йенсен“ или порцелан „Спод“, или „Куимпър“. Всичко това бе останало в миналото. Сега той беше много богат. Беше публикувал идеите си. Беше написал книга – трудна, но популярна, – вдъхновена, интелигентна, войнствена, и тя се бе продала и все още се продаваше в двете полукълба и от двете страни на екватора. Това бе направено бързо, но както трябва: без евтини отстъпки, без популяризиране, без интелектуални мошеничества, без апологетика и снобизъм. Той имаше пълното право да изглежда точно както изглеждаше сега, докато сервитьорът ни поднасяше закуската.

Интелектът му го беше направил милионер. Не е лесна работа да станеш богат и известен, като казваш точно каквото мислиш – и то по своя начин и без компромиси.

Тази сутрин Равелщайн беше с кимоно в бяло и синьо. Подариха му го в Япония, когато изнесе лекция там миналата година. Попитали го на какво ще се зарадва най-много и той казал, че би искал кимоно. Това беше достойно за шогун и сигурно бе изработено специално за него. Защото той беше много висок. Но не особено грациозен. Голямата дреха бе хлабаво прихваната с пояса и повече от половината – отворена. Краката му бяха необичайно дълги, но недобре оформени. Бельото му също бе провиснало.

– Сервитьорът ми каза, че Майкъл Джексън няма да яде от храната в хотела – каза той. – Готвачът му лети навсякъде с него с частния му самолет. Готвачът на „Крийон“ не е достоен за него, макар че ястията му са били достойни за Ричард Никсън и Хенри Кисинджър, както и за цяла плеяда шахове, крале, генерали и премиери. Но тази малка лъскава маймунка не ги ще. Нямаше ли нещо в Библията за осакатени царе, които живеят под масата на своите победители – и се хранят само с онова, което пада на пода?

– Мисля, че да. Спомням си, че палците им бяха отсечени. Но какво общо има това с „Крийон“ или с Майкъл Джексън?

Ейб се засмя и каза, че не е съвсем сигурен. Просто му хрумнало. Пискливите гласове на феновете, парижките младежи – момчета и момичета, крещящи в унисон, – се сливаха с шумовете от автобуси, камиони и таксита.

Тази историческа гледка беше нашият фон. Ние пиехме кафето си с удоволствие. Равелщайн беше в чудесно настроение. И все пак говорехме тихо, защото Ники, придружителят на Ейб, още спеше. Такъв му беше навикът още от Щатите, да гледа кунгфу филми от родния си Сингапур до четири сутринта. И тук стоеше буден почти цялата нощ. Сервитьорът бе затворил плъзгащите се врати, за да не смущаваме съня на Ники. От време на време поглеждах през стъклото към заоблените му ръце и дългите пластове на черната коса, която се спускаше до лъскавите рамене. В началото на трийсетте си години хубавият Ники още приличаше на момче.

Сервитьорът беше донесъл диви ягоди, бриоши, бурканчета сладко и малки панички от нещо, което разбрах, че наричат „хотелско сребро“. Равелщайн написа със замах името си на чека, докато пъхаше една кифла в устата си. Аз се хранех по-сдържано. Когато се хранеше и говореше, Равелщайн те оставяше с усещането, че се случва нещо биологично, че зарежда организма си и подхранва идеите си.
Тази сутрин той отново ме приканваше да се отворя към обществото, да се откъсна от личния живот и да се заинтересувам от „обществения живот, от политиката“, по неговите думи. Той искаше да напиша нещо биографично и аз се съгласих. По негова молба бях написал кратка статия за описанието на Дж. М. Кейнс на споровете относно германските репарации и вдигането на блокадата на съюзниците през 1919 година. Равелщайн я хареса, но още не беше напълно доволен. Смяташе, че имам проблем с риториката. Аз казах, че твърде големият акцент върху конкретните факти ще стесни по-широкия аспект на начинанието.

Може би е време да си призная нещо: в гимназията имах учител по литература на име Морфорд (наричахме го Лудия Морфорд), който ни накара да прочетем есето на Маколи върху „Джонсън“ на Бозуел. Не знам дали това беше лично негова идея, или беше включено в учебната програма. Есето на Маколи, поръчано през деветнайсети век от „Енциклопедия Британика“, беше публикувано в учебника по литература на „Ривърсайд Прес“. Четенето му едва не ме хвърли в треска. Маколи ме възхити със своята версия на Живота, с „криволиченето“ на мисълта на Джонсън. След това прочетох много сериозни критики за викторианските излишества на Маколи, но така и не се излекувах – не исках да се излекувам – от слабостта си към него. Благодарение на него все още виждам как бедният конвулсивен Джонсън докосва всеки уличен фенер и яде развалено месо и граниви пудинги.

Моят проблем беше каква насока да избера в писането на биография. Имах примера на самия Джонсън в мемоарите му за неговия приятел Ричард Савидж. Както и примера на Плутарх, разбира се. Когато споменавах Плутарх пред някой класицист, той го понижаваше до „обикновен литератор“. Но без Плутарх щеше ли да бъде написана „Антоний и Клеопатра“?

Обмислях и „Кратки животоописания“ на Обри.

Но няма да ви изреждам целия списък.

Има ни заради вас

Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,

През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.

Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.

За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.

Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.

Има ни за вас и заради вас.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Платформа A6 3

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах