Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

„Да увардим милая си народност”

На 14 април се навършват 200 години от рождението на един от най-непримиримите и активни дейци на националноосвободителното движение у нас – Георги Раковски

Георги Сава Раковски (1821 - 1867) - „Да увардим милая си народност”

Георги Сава Раковски (1821 - 1867)

Значението на Георги Сава Раковски за българското националноосвободително движение от средата на ХІХ век е неизмеримо с днешни мерки. Трудно е да се осъзнае в пълнота колко много от аспектите на националното самосъзнание са били формирани с помощта и ентусиазма на Раковски. Личността му трудно влиза в подходящи за патетично славословене рамки и може би заради това е почти невъзможно да го поставим на точно определено място в Пантеона на големите ни възрожденци. Той е и революционер, и еволюционер във възгледите си. Едновременно фантазьор и реалист, космополит и национално ориентиран, мъдър и стихиен.

Днес на фона на иконите Левски и Ботев, Раковски сякаш е останал в сенките. При споменаването му липсва онова идеалистично преклонение, което изличава човешките черти и оставя само ореолите.

Затова е особено важно да научим повече за един от най-видните ни възрожденци и революционери. „Портал Култура“ публикува интервю с историчката проф. Надя Данова, известна изследователка на балканската история, правнучка на възрожденския книжовник и издател Хр. Г. Данов. Тя е почетен професор на Атинския университет. Сред по-известните ѝ изследвания са „Националният въпрос в гръцките политически програми през XIX в.“ (1980), „Константин Георгиев Фотинов в културното и идейно-политическото развитие на Балканите през XIX в.“ (1994), „Иван Добровски в перспективата на българския XIX в.“ (2008) и др.

„Георги Раковски е без съмнение сред най-заслужилите представители на българския XIX в. – категорична е проф. Данова. – Той е публицист, историк, етнограф, деец на църковно-националното движение и създател на организираното революционно движение. Принадлежи към най-ранните поколения от българската светска интелигeнция, изиграла основополагаща роля за българската култура. Дейността му на историк и етнограф заема централно място в усилията на образованите българи за изграждане на българската национална идентичност. Излезлите от ръката му текстове изиграват ключова роля за масовизиране на българското църковно-национално движение, в което той участва лично. На него принадлежи и първият проект за организирана освободителна революция срещу османската власт. С неговото име са свързани и най-ранните стъпки от българска страна към постигане на общ език с представителите на останалите балкански народи в областта на духовното общуване и на полето на революционната дейност.“

Тази многостранна дейност в средата на ХІХ в. изисква широка публичност, която Раковски постига като публицист в издаваните от него вестници „Българска дневница“ и „Дунавски лебед”. Именно там се появяват първите материали, в които се разглеждат различни аспекти от националноосвободителните вълнения и борби.

„Раковски навлиза на журналистическото поприще с много сериозна за времето подготовка – казва проф. Данова, – след като е учил първо в родния Котел, после в училището в Карлово при елиниста Райно Попович, след това в елитното гръцко училище в Куручушме, Истанбул, където изучава философия, красноречие, богословие, математика, латински, френски, персийски и арабски езици, физика, химия и други предмети. Благодарение на езиковата си подготовка той е в течение на случващото се в областта на политиката, науката и културата на тогавашния свят, следи и познава чуждия печат и черпи от него опит и информация за своя издаван в Белград през 1860-а и 1861 г. вестник „Дунавски лебед“. Във вестника се обсъждат всевъзможни теми от политическо, просветно и стопанско естество, като изпъкват острата критика срещу съществуващите порядки и непозната дотогава емоционалност, с които Раковски се очертава като основоположник на българския революционен печат.”

Появата на „Дунавски лебед“ съвпада с решителната фаза на българското църковно-национално движение след акцията от 1 април 1860 г., когато българите в османската столица отказват да признават върховенството на Цариградската патриаршия. Още в първия брой на „Лебеда“ Раковски подчертава, че църковният проблем не е важен като религиозен, а като народностен, тъй като той означава „да увардим милая си народност“, застрашена от обединените от националистическия проект „Мегали идея“ гръцка държава и патриаршия.

Публицистичното му перо засяга множество проблеми, свързани с българското население в Османската империя. Един от рядко споменаваните поради тенденциозната историография на социалистическите времена факти е, че Раковски е бил сериозен противник на договореното между руското правителство и Високата порта преселение на българи от някои области на България в Русия и заселването на техните земи с емигриращи към Османската империя кримски татари и черкези.

Проф. Данова уточнява:

„Руските управляващи среди целят изтласкване на мюсюлманския елемент от новозавладените от Руската империя територии в Украйна и по крайбрежията на Черно и Азовско море и заселването им с българи като надеждни данъкоплатци. Преселническите вълни, последвали всеки руско-турски военен конфликт, датират от XVIII в. и техен резултат е установяването на стотици български семейства в губерниите Таврическа, Херсонска и Бесарабска, в които са създадени 92 колонии от около 100 000 души. Особено многолюдна е преселническата вълна след Руско-турската война от 1806–1812 г., когато руснаците опожаряват развитите градски центрове Свищов и Русе и опустошават Северна България. Катастрофална за развитието на българското общество е и преселническата вълна след Одринския мир от 1829 г., когато от Сливенско и Ямболско на север се отправят кервани от бежанци, обезкръвили Тракия и предизвикали срив в стопанското и културното развитие на водещи градски центрове. Раковски публикува в „Дунавски лебед“ поредица от статии, в които разкрива опасностите на това преселение, както и десетки дописки за бедственото положение на изселилите се в Русия българи:

„Преселението е за вас смърт, за чядата ви убийство, а за отечеството ни разорение! Никой не ще ви похвали за такава една ниска постъпка, но сичкий свят ще ви укори и ще ся ръгае с вас къту чъловеци недостойни да увардът бащино си мило огнище, кое наши славни праотци юнашки добили, бранили и вам в свято наследие оставили! Ако ви е дотягнъло от мъки, и на тях доди веки время да ся свършът, стига вие да бъдете благоразумни!“.

Раковски, който лично е видял съществуващия в Русия произвол над хората и е изпитал царящата полицейщина, предупреждава сънародниците си, че веднъж отишли в Русия, те ще попаднат в държава с жесток ред, с господари и селяни – роби, мужици, в който те ще станат притежание на помешчиците.

През 1861 година издава брошурата „Преселение в Русия, или руската убийствена политика за българите“, в която остро критикува руската политика и рисува мрачната съдба на преселниците. Брошурата завършва с думите:

„Ние ся надейми, че ще дойдете в съзнание и щете послуша гласа на един ваш съотечественик, който ви казва и съветова сичко това от чиста българска душа“.

Текстът се разпространява между българите в Северозападна България и изиграва своята роля. Раковски предприема лично постъпки пред руските власти, обяснявайки пагубните последици от тяхната преселническа политика.“

Оформянето на българското национално самосъзнание за писателя Раковски пък е свързано с формиране на национална легенда, обединяваща митологема, в създаването на която той включва всякакви похвати, включително и измислици. Доста впечатляващо е колко жизнени се оказват неговите „фантасмагории“, чрез които той се опитва да издигне националното самочувствие. Днес много от откровено недостоверните тези на Раковски се повтарят дори от авторитетни историци, но докато публицистът Раковски е бил наясно с целта, заради която е използвал тези средства, днес теориите му по-скоро служат на патриотарски користни цели.

Според проф. Данова с трудовете си като етнограф, фолклорист и езиковед Раковски изиграва важна роля в разработването и разпространението на националната митология, участвала в изграждането на националната идентичност.

„В стремежа си обаче да повдигне самочувствието на българите той не се поколебава да събира и неавтентични исторически народни песни и дори сам да прибягва към фалшификация на народни песни – казва тя. – Не проявява критичност по отношение на събирания материал и показва не всякога издържан научен метод при трактовката на събраните материали. Раковски твърди, че българският език е пряко продължение на санскритския език, наричан от него „сам-скритий“. Лансира абсурдната теза, че гръцкият език е произлязъл от българския, който произтича от зендския и санскритския. Въз основа на новите открития в европейската наука от края на XVIII в., когато става известен санскритският език, формулира тезата за произхода на българите от Индустан. Българите според него са „най-чисти“ индоевропейци (арии) и естествено нямат нищо общо със скити и татари. Твърди, че българите са най-старото население на Балканския полуостров, като идват от Индия и преминават през Мала Азия и покрай северните брегове на Черно море. Присъединява към българската история събитията, свързани с Атила и неговите наследници. Възприема твърденията, че Константин Велики, Юстиниан и Велизарий са славяни, и включва в българския Пантеон видинския отцепник Осман Пазвантоглу. Твърди, че българският народ е съществувал по времето на Троянската война, а днешните българи са потомци на старото население на Балканския полуостров, и то предимно на траките. Древните пеласги, етруските, скитите, македонците, траките и хуните са славяни, „кое е едно и също“. Тезата за „първостта“ е обогатена с идеята за чистотата и монолитността на българския етнос, сравнен с гърците, които са „сбирнак“ от славяни, албанци и власи. Преселването на славяните е „първо и най-старо“, българите са „първите и най-старите жители в Европа и най-чистите потомци на ариите“. Българският език е по-стар и по-богат от гръцкия, който е „отцепка“ от българския. Не е вярно, че византийците са изнамерили славянската азбука и са просветели славянския род, тъй като българите са имали своя писменост далеч преди Кирил и Методий. Византия е източник на зловредно влияние върху българите, а сродяването на българските владетели с византийския двор постепенно променя българския дух, защото не само български царе се женили за „гиздави гъркинки“, но и много войводи и знаменити българи „земали от тоя порода“, откъдето „се вмъкнала в България заразителна разкошност и развратност и много други работи“. Идеализирайки българското Средновековие, разказва, че „Народ е бил свободен да избира своите цари“ и че „Сички българи са били благородни“. След падането на България под османска власт единствено българите в селата са съхранили традиционния колективен общинен живот, гостоприемство и гостолюбство „похвалное качество словянскомо роду“. Засвидетелства положително отношение към богомилството, за което говори с гордост, считайки го за „остатка от древната прадядна вяра“. Настоява, че фанариотите са преследвали българската книжнина, което е причина за оскъдността на българските текстове.“

До средата на ХХ век Раковски е бил почитан от българските историци дори повече от Левски, тачен и празнуван. За съжаление, след смъртта си той също е бил превърнат в залог на политически и идеологически интереси.

„Историята с тленните останки на Раковски е един ярък пример за идеологическа употреба на идейното наследство на предците, на създаването на популярна култура и на изобретяването на традиция – разказва проф. Надя Данова. – Починалият в Букурещ през 1867 г. Раковски е погребан в румънската столица с подобаваща тържественост, тъй като той се радва на заслужен престиж и популярност, благодарение на многостранната си дейност. През 1882 г. български студенти в Прага поставят въпроса за пренасянето на тленните му останки в България и след хиляди перипетии това се осъществява едва през 1885 г., когато условията в Княжеството стимулират употребата на имената на големите фигури от предосвобожденския период като символен капитал в партийните боричкания и в идеологическите сблъсъци между консерватори и либерали. Тленните останки достигат до София с национално шествие, обаче то не завършва с държавно погребение поради настояването на сестрата на Раковски – Неша Стойкова – да бъде изпълнена волята на брат ѝ да бъде погребан в родния Котел. Княз Александър I предоставя решението на този въпрос на Народното събрание, но проблеми с приоритетно значение и събитията около Съединението и Сръбско-българската война изместват този въпрос. Останките на Раковски престояват на тавана на храма „Св. Неделя“ до 1942 г., когато са пренесени с друго национално шествие до Котел и после положени в пантеон, изграден по повод 1300 години България.“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах