VivaPay

Да възкресим светлината в душите си

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Да възкресим светлината в душите си

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

На Великден винаги се сещам за баба ми. Най-смиреният и кротък човек, когото познавах, и най-набожният. Да, имаше такава дума – „набожен“. В наши дни е заменена с „духовен“, „просветлен“ или „с високи вибрации“. Но моята баба Мария или Марийка, както всички ѝ викаха, си беше набожна, имаше тя в моето детско съзнание една специална връзка с Бога. И се разговаряше с него, когато си мислеше че никой не я гледа.

В моето социалистическо детство да си набожен не беше много добре. Добре беше баба ти да е била партизанка или поне ятак. Като бабата на една моя съученичка, която идваше в училище по празници да ни разказва за битки, скривалища и преследвания. Понякога след такива срещи се прибирах и казвах на моята баба: „Бабо, бе защо не стана и ти партизанка?“, а тя кротко ми отговаряше: „Остави, бабе, светът със сила не може да се оправи“. Никакъв справедлив гняв, нито следа от бунт спрямо неправдите, нищо.

По едно време се бях примирила, че баба ми не е съвсем като другите. Вместо да ни поучава „да не оставяме магарето в батака“, както правеше например другата ми баба, гражданка, тя се разстройваше, когато като деца се карахме и си повишавахме тон и почваше да нарежда: „Ии, бабе, не си викайте; „относки“ трябва да имате едни към други, благо да си говорите“. И лицето ѝ се изкривяваше в гримаса, сякаш виковете ни я нараняваха физически. Селска женица, откъде да знае тя, че не се казвало „относки“, а „обноски“. Напразно се мъчех с ученическо усърдие да я поправям, но така и не успях да я отуча.

Малко след като съм се родила, взела майка ми и мене, завела ни в църквата и ме кръстили. Това, естествено, се разбрало където трябва – за майка ми останал срамът от другарския съд в службата, за мен – благословението, а баба ми с лекота понесла вината. Тя – изглежда – се вълнуваше много повече от оценката на Бог за нейните постъпки, отколкото от хорската.

Америка за България

Въпреки че трудно се вписваше в духа на онова време, почти лишена от външно присъствие в света, сама избрала да остане сякаш завинаги в пределите на своята къща и двор, от които рядко излизаше, баба ми обитаваше един свой, странен, но много привлекателен за детското ми въображение свят. Там имаше място за един жив Бог, не този, който виждахме по иконите в манастирите, когато ни водеха по екскурзии, и който възприемах по-скоро като артефакт. Тогава не разбирах, но години по-късно осъзнах, че тя беше тази, която го оживяваше, като не толкова обговаряше, колкото прилагаше и живееше своята архаична, неканонична, смесваща фолклор и християнство вяра. По-късно срещнах образи и знаци от същата простонародна вяра в Радичковите герои, врабчетата. Помните, нали: току-що излюпили се, те коментират „онова голямо Око, което ние не го виждаме, но то ни гледа. Така, че не се чуди има ли го, или го няма, но живей така, сякаш го има“.

И досега свързвам тази вяра с куража и неотклонимото постоянство на най-семплите, но най-неизкореними пролетни цветя – иглики, минзухари, кокичета. Веднъж вкоренили се, кой знае кога и от кого посети, израстват си всяка пролет по всичките ни земи – от Югоизтока до Северозапада и, както би казал Радичков, „нищо не щат да знаят“, т.е. независимо колко тежки са условията, както бихме казали днешните хора.

Не съм съвсем сигурна дали ортодоксалната църква би разпознала тези архаични съ-верници на моята баба за свои последователи. В тях има навярно нещо богомилско, еретично.

Преди да прекрачим в днешния ни делник и празник, нека разкажа една от чудните истории на баба ми, която най-ярко се е врязала в съзнанието ми.

„Човекът, Мариянче, никога не е сам. И мислите му, не всичките са негови. На дясното му рамо винаги стои един ангел. А на лявото – дяволът. Те са в постоянна борба. Те непрестанно говорят на човека. Единият иска да го отклони от правия път. И като сгреши човекът – радва се. Ангелът пък иска да те упъти. Той страда, когато объркаш пътя. И сега внимавай – ти си по средата, между тях. И ти избираш. От теб зависи, чий глас ще чуеш и какво ще направиш. Хайде, яж сега, не слушай дявола“, завършваше баба ми и тикаше лъжицата в захласнатата ми уста.

В такива дни като последните, на повече самовглъбяване и равносметки, на пресяване на отношения, на търсене на смисъл и хоризонт, си давам сметка за пореден път, но и някак много разтрисащо, че случващото се навън в света, колкото и страшно да е, е само декор на тази вътрешна сцена. Единственото, което има значение, е какъв ще е изходът от тази битка, вътре във всеки от нас, поотделно. Това е много личен въпрос, винаги е бил. Имаме нужда от мобилизация на усилията на сърцето, ума и волята. Имаме нужда от способност за различаване на същественото от несъщественото. И имаме наистина нужда смело и открито да погледнем собствените си отражения, които светът и околните ни връщат обратно и да решим какво ще оставим в миналото, какво ще задържим и какво ще изменим.

Защото равновесието е нарушено и вирусът – засега първи символ и симптом на това нарушение – идва по парадоксален начин да възстанови равновесието. От системната теория знаем, че симптомите се раждат от отказа на системата да се промени и да се адаптира към новите условия на средата. Ако не се променим, дори да спечелим битката с вируса, след време вероятно ще бъдем отново атакувани от друго или същото.

Оставайки в сферата на парадоксалната логика, мисля че трябва да сме благодарни на вируса за предупреждението, което ни отправя. Той е като червената лампичка, която свети, преди колата съвсем да спре. Нека му обърнем внимание. Защото битката не е само за оздравяването на телата ни, тя (и, вярвам, това се разбира от все повече хора) е за човешкия дух. Сред многобройните опити в медиите за разчитане на символи в случващото се особено ми хареса един – за белите дробове като символ на „вътрешните криле“. И наистина, ако телом пътуваме до все по-достъпните далечни дестинации, кои са нашите „вътрешни“ пътувания? Докъде ни отвеждат „вътрешните криле“? Използваме ли ги изобщо? Защото, нали знаете, природата не търпи нефункционални форми.

Как ще отпразнуваме тази година Великден – най-големия празник на духа – Възкресението? Мисля, че имаме всички прекрасни предпоставки за един истински духовен, а не светски празник. Винаги сме ги имали, но рядко сме ги избирали. Вярвам, че духът в нас наистина ще празнува и ще се развесели чрез любовта, споделена с най-близките, и благодарността към Бог за това, че сме здрави, живи и можем да се учим и да работим. Духът няма нужда от Великден на Канарските острови, в 4-звезден хотел с ол-инклузив. Няма нужда от празничен великденски обяд с първо, второ, трето и четвърто. Изглежда ще мине и без пряко присъствие на тържествената литургия в храма. Какво по-добро време от това да открием, че ние сме храмът, да се раз-светлим с онази светлина, на която свещите са само материален символ, и тихо, смирено и кротко да възкресим в душата си това, което Бог е вложил там, отпреди създаването на света.

Здраве, будност и сили за всички!

Христос Воскресе!

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg