МАРИЯ ЖОАО ПИРЕШ И НАЙДЕН ТОДОРОВ

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Да вдигнем глави към небето заради Масалитинова

Гледайте напред – независимо от годините, независимо от ситуацията, казваше актрисата

Таня Масалитинова беше благословена да бъде във форма докрай. Умът й беше ясен, дикцията – впечатляваща, а очите все така пълни със синчец. Снимки: Народен театър - Да вдигнем глави към небето заради Масалитинова

Таня Масалитинова беше благословена да бъде във форма докрай. Умът й беше ясен, дикцията – впечатляваща, а очите все така пълни със синчец. Снимки: Народен театър

Когато се запознахме, предложи да пийнем водка. Единайсет години по-късно я видях за последно, почерпи ме с кафе. Срещнах голямата актриса Татяна Масалитинова, когато тя вече беше пенсионерка. Играеше само в Театър „199“ и все още не беше изгубила най-добрата си приятелка в живота и на сцената Славка Славова. В очите ѝ цъфтеше синя метличина, а ръцете ѝ – тънки, с дълги пръсти и вени като пътища… 

„Живея в блока до магазин „Елемаг”, знаете ли го? Има сладкарница, нека се видим там, да се почерпим.”

Интервютата с Масалитинова все ги правех покрай рождения ѝ ден. През 2001-а, малко преди да стане на 80, отсече:

„Човек не трябва да се отказва от инициативата си. Аз затова не припаднах след пенсионирането ми от Народния. Правех рецитали, участвах в постановки в провинцията. И останах на сцената. И ще продължа да работя – докато мога. Освен това съм от хората, които гледат напред – независимо от годините, независимо от ситуацията. Просто не се отказвам от малките удоволствия като питието, цигарите. Мои връстнички ми се смеят, че все още се поддържам, още се червя и си правя косата. Докато мога, ще правя така. Смятам, че човек трябва да си отиде, докато още е във форма”.

Таня Масалитинова беше благословена да бъде във форма докрай. Умът ѝ беше ясен, дикцията – впечатляваща, а очите все така пълни със синчец. Смаленото тяло не беше откъснало от харизмата ѝ. На 90 години актрисата написа пиеса! Озаглави я „Просто шега – диалози от Отвъдното” и като герои в нея вкара всички диктатори – от Нерон, през Екатерина Велика, Хитлер, Ленин и Сталин. А на 92 си отиде с „Война и мир” до възглавката.

До края предпочиташе да гледа чужди телевизии, защото намираше повече смислени предавания, отколкото по българските канали.

„Много ме хваща яд на това, че днес се смесва култура с развлечение. Извинете, но не можем да говорим за културни дейци в лицето на естрадните певци. Може да са чудесни в професията си, но това е развлечение, не изкуство. Аз не ги отричам, напротив, харесвам много от тях, но не смятам, че те са културтрегерите. Да не говорим за попфолка. Това е една много приятна кръчмарска музика и мястото й е там, а не по телевизията… Изобщо телевизиите допускат тази грешка, която правеше и тоталитарният режим. Тогава гледахме само и само съветски филми. Дори имаше лаф: „Филмът хубав ли е, или е съветски?”, а сега гледаме само американски екшъни и сапунени сериали”, казваше актрисата.

При всеки удобен повод тя подчертаваше, че единението на нацията става само чрез културата.

„Когато моят баща (режисьорът Николай Масалитинов, поставил началото на театралното изкуство у нас – бел. ред.) дойде тук от Берлин през 1925-а г., гледа представления и каза следното на министъра на просветата: „Не може да има български театър без национална драматургия”. И накара тогава Йовков, Рачо Стоянов и всичките ни драматурзи да пишат пиеси. Така се роди нашата класика.”

Линията на живота ѝ минава при най-различни режими – родена в Прага след края на Първата световна война, израсла в Царство България, натрупала роли в соцепохата, дочакала падането на Желязната завеса… Промените в обществото се случваха пред очите ѝ, но с тъга отбелязваше, че човешкото същество не се променя към добро.

„Светът не се е променил. Нито страстите на хората – борба за власт, мръсотиите, интригите. Всичко е едно и също. Шекспир е предвидил за хилядолетия напред това, което е човекът. Независимо от големите успехи в науката, техниката. Бяхме на Луната, скоро на Марс ще идем, но човек като същност не се е променил. Както го е разчовъркал Шекспир – така е”, казваше Масалитинова.

T_Masalitinova2

Тя често се връщаше в спомените си към Старата София – моята София, както я наричаше. Сред най-ярките ѝ разкази беше този за 10 януари 1944-а, когато от зимното небе валят бомби. 180 американски и 80 британски самолета бомбардират денонощно града. 947 души загиват, ранените са 611, сринатите сгради – 448. Масалитинова вече е студентка в театралната школа, но този ден се е уговорила със своя приятелка от Художествената академия да карат ски. Срещата им е на площад „Славейков”.

„Трамваят спря, когато завиха сирените. Казах си: „Мама ще се притесни” и се прибрах вкъщи. По онова време живеехме на ъгъла на „Гурко” и „Шишман”. Татко също си дойде. Понеже бяхме посвикнали с тревогите, не се втурнахме към скривалищата – и преди са бомбардирали, но в покрайнините. Седнахме да обядваме… И като почна голямата бомбардировка… Леле, майко! Леле, майко, какъв ужас беше! Баща ми искаше да тичаме в скривалището, но майка ми каза: „Не, ще стоим тук, където ни завари. Каквото ни е писано”. Хвана ни двамата за ръце и така останахме. Какво нещо е съдбата – там, където отиде Дора, приятелката ми, всичко беше съсипано, а тя с откъснати крака и по-късно умря. Съседите, които бяха тръгнали към скривалището, загинаха на стълбата. Бомбата разцепи по диагонал кооперацията. Бяхме на третия етаж. Оживяхме.”

Този, сякаш, е най-драматичният момент в живота ѝ, през останалото време Съдбата не криволичи толкова рязко. Решителните завои са в началото на двайсетте ѝ години и десетилетия по-късно, когато е минала петдесет.

„Таланти и поклонници" от Александър Островски, 1955 г., постановка: Николай Масалитинов

„Таланти и поклонници“ от Александър Островски, 1955 г., постановка Николай Масалитинов

Малцина знаят, че преди да стане актриса Татяна Масалитинова поема пътя на живописта. Вината да се втурне в театъра е на големия живописец Илия Петров. Ако не ѝ беше писал 5+ на изпит в Художествената академия, поколения наред щяха да израснат не с името ѝ от афишите, а с подписа ѝ на платното. Макар да е дъщеря на режисьора Николай Масалитинов, тачен като основоположник на българския театър, тя изобщо не мислела да става актриса.

„Винаги съм рисувала добре и кандидатствах в Художествената академия. Бях приета последна – под номер 40 в списъка, специалност „Живопис” при проф. Антон Митов. По онова време той вече беше много възрастен и скоро след това от Италия си дойде проф. Илия Петров. Казвахме му бай Илия. Всички бяхме влюбени в него, защото беше и хубав мъж. В трети курс той търсеше модел за изпита и аз доведох нашата чистачка леля Анка. Шопкиня от махалата, много смешна. Мисля, че моят етюд беше най-сполучлив, защото я познавах и бях уловила добре приликата. Но бай Илия писа шестица само на онези, които рисуваха в неговата гама”, разказваше актрисата.

Ядосана, Масалитинова загърбила четката завинаги. Доказателствата за таланта ѝ обаче ги има. Оглеждат се в неин автопортрет с маслени бои, рисуван, когато е 19-годишна, и в един недовършен акварел. Както и във внука ѝ Николай Каров – сценограф и художник.

Като Лена Журина в „Щастие“ от Пьотр А. Павленко, 1951 г., режисьор Николай Масалитинов

Като Лена Журина в „Щастие“ от Пьотр А. Павленко, 1951 г., режисьор Николай Масалитинов

Скоро след тази случка Татяна обявява на родителите си, че няма да остане в Академията. Баща ѝ просто казал:

„Ще ти мине, но ако искаш, ела през лятото на един опреснителен курс за провинциални артисти. Аз ще преподавам, а майка ти ще води „Пластика”. Вече бях на 22 години, увлякох се и почувствах, че мога да върша и нещо друго. Накрая актьорите полагаха изпит. Най-нахално помолих баща ми и аз да се явя. Склоних го. Научих монолога на Жулиета и… по-голям провал в живота си не съм имала. Първо, това не е моя роля, второ – бях много неопитна. Започнах нормално, после се вдървих и започнах да жестикулирам като Пинокио! Накрая гласът ми стана писклив и когато завърших, залата ме посрещна с бурен смях! Представяте ли си – смеят се, а моментът е точно преди Жулиета да умре. Баща ми стоеше червен, изпъди ме. Но аз: „Не, ще си кажа и баснята”. Тя ми поизми очите. А аз се амбицирах да стана актриса”.

Оттам нататък пътят ѝ е осеян с аплодисменти. След конкурс за щатни актьори през 1946-а, е назначена в Народния театър.

„Минах през много перипетии в театъра – почти 50 години бях в Народния театър”, разказваше Масалитинова.

Като Елена Трубникова в. „Чуждата сянка“ от К. Симонов, 1952 г., режисьор Николай Масалитинов

Като Елена Трубникова в „Чуждата сянка“ от К. Симонов, 1952 г., режисьор Николай Масалитинов

Когато Дико Фучеджиев я пенсионира през 1989-а, тя е на 68. Три години по-рано заедно с Маргарита Дупаринова, Любомир Кабакчиев, Иванка Димитрова, Жоржета Чакърова и Сава Хашъмов правят фурор в Балтимор.

„Бяха ни поканили на Световния фестивал в САЩ да отидем с пиесата „Ретро”, съветска, но от новата вълна, постановка на Димитрина Гюрова. Нямаше политика, бяхме три възрастни жени, един възрастен мъж и двама млади – дъщеря му и зет му. Любомир Кабакчиев играеше стария човек, на когото младите бяха решили да намерят жена измежду старите дами. Въпреки че нямаше симултанен превод, спектакълът мина с голям успех. Даже поставиха барелеф на Любчо Кабакчиев там, където играхме пиесата.

След като ни пенсионираха, играхме „Ретро” с театър „Барбуков”. Само аз бях от стария състав. В мъжката роля беше Калоянчев, той игра интересно, беше подходящ за нея, защото е селянин, докато Любчо Кабакчиев не беше. Но въпреки това Любчо беше по-добър”.

В „Ретро“ от Ал. Галин, 1982 г., режисьор Димитрина Гюрова

В „Ретро“ от Ал. Галин, 1982 г., режисьор Димитрина Гюрова

Последната история Масалитинова ми разказа на чаша турско кафе. Седяхме в дома ѝ и превъртахме сюжетите от живота ѝ. Така научих, че от години не празнува рождения си ден. Не от суета, а от болка по приятел, отишъл си тъкмо на този ден. Великият ѝ колега Георги Георгиев-Гец, издъхнал на сцената. Да вдигнем глави към небето заради тях, неповторимите!


Всичко от Елена Кръстева в „Площад Славейков“

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах