Да вземем самолет и да се разбием

Запознават се през 1923 г. и никога не се разделят, до смъртта на писателя, когато тя изрича думите: „Да наемем самолет и да се разбием“. „Писма до Вера“ разкрива страстта на тази връзка, пише аржентинският писател Родриго Френсан в ревю за испанския ABC, посветено на книгата „Писма до Вера“ на Набоков, издадена от Олга Воронина и Брайън Бойд.

Владимир Набоков има невероятния късмет да сподели живота си с Вера Йевсеевна Слонин, дъщеря на охолно еврейско семейство от Санкт Петербург, с нейната безпримерна отдаденост, практичен усет и синестично съпреживяване (и тя, като него, може да чува и чете в цветовете).

Любовта и флиртовете

Набоков бива запленен от нея на бал на 8 или на 9 май 1923 г. в Берлин. С маска на лицето Вера му рецитира наизуст някои от неговите поеми, подписани с псевдонима В. Сирин (бел. ред. – наименование на митологично същество от Киев с глава и гръд на жена и тяло на птица). Любов от пръв поглед – без никакво съмнение.

Писмата издават една от най-великите любовни истории в цялата История. И един монолог – носейки се надлъж и нашир по света, между 1923 и 1977 г. на висотата на страстта, разпалена към една Зина, Лолита или Ада (Вера унищожава всички свои писма до съпруга си, защото ги счита за „не дотам интересни“), в който Набоков се явява като най-щастливия женен мъж на своето време.

„Няма друг по-траен литературен брак в този век“, твърди Брайън Бойд.

Това съвсем не пречи, естествено, на случайните изневери и флиртове с негови ученички, което като че ли само потвърждава невероятния му късмет да притежава тази уникална жена. Жената, която го чете, поправя го, превежда го (неин е преводът на „Бледият огън“ на родния й език), представлява го, стимулира го, възпроизвежда го и го превръща в обичания баща на Дмитри.

Вера набира на машина всички произведения на Владимир Набоков.

Освен всичко друго Вера го развежда насам и натам (Набоков не умее да шофира и двата пъти, когато се опитва, успява да се сблъска с единствения автомобил на пустия паркинг), страстта му към лова на пеперуди ги кара да обикалят тази „възхитителна, приветлива, романтична и огромна страна“.

Вера и Владимир на лов за пеперуди

Същество с две глави

Вера го защитава от издатели, маниаци, биографи и всякакви откачалки (винаги носи малък и елегантен револвер в чантичката си), и най-вече от самия него (попречва му, в изблик на отчаяние да изгори ръкописа на „Лолита“, скандалния роман, който ще го превърне в универсален идол, при това много добре платен).

Вера – както отбелязва Стейси Шиф в прекрасната биография, която й посвещава – „никога не се уморява“, защото „се ожених за гений“, споделяла тя. И Набоков награждава нейното постоянство и внимание, като й посвещава всички и всяка от книгите си (в личните екземпляри добавя вдъхновени рисунки на пеперуди с имена като IrídulaVėrae и посвещения като „За Вера от нейния похитител“).

Набоков с нов екземпляр за пеперудената си сбирка

„Писма до Вера“ се появява дълго след смъртта му, но е толкова изпълнена с живот отвъд материалното, истинско чудо заради любовта, заради изяществото и изтънчеността на словото, изпълнили и най-прозаична забележка – особено заради изключителната отдаденост, с която Набоков се явява като най-големия сред романтиците с риск да полети към пропастта на пошлата сантименталност, но винаги в последния момент съумява да направи пирует и да се издигне до най-големите висини на замайващия си талант.

„Не мога и дума да пиша, без да чуя как я произнасяш ти“, казва в писмата той. И всичко показва, че е бил искрен.

Това възвишено откровение няма да спести на Вера подробните описания на хроничния му псориазис, на устната инфекция (с набоковското описание на гнойта), на последствията от едно отравяне или на преживяванията му от близката гледка на сляпото око на Джеймс Джойс.

След 1945 г. писмата стават все по-редки. Причината не е, че желанието се е изчерпало, а че след тази година Владимир и Вера са неразделни – едно същество с две глави.

Между възвишените думи до Вера Набоков е споделял и натуралистични подробности за псориазиса си.

„Ти влезе в живота ми не като някой, който идва на гости…, а като някой, който пристига в кралство, в което всички реки го чакат, за да го отразят, и всички пътища бленуват за стъпките му“, й пише Набоков.

А тази гледка просто не може да се забрави: бялата кралица, получателка и вдъхновителка на всички тези послания, права в стаята в швейцарската болница, пред трупа на своя спътник в живота, след като е отклонила съболезнованията на медицинската сестра с едно вежливо „Моля ви, мадам…“ – поглежда сина си и властна като кралица нарежда:

„Да наемем самолет и да се разбием.“