Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Да живее България! На ръба

Пред своите хъшове Морфов се е чувствал задължен да заяви с днешна дата: Да, България живее. Но как?

„На ръба” е поетичен спектакъл. В известен смисъл той е лирична изповед на своя автор, негово откровение, негов тревожен или протестен вик.  - Да живее България! На ръба

„На ръба” е поетичен спектакъл. В известен смисъл той е лирична изповед на своя автор, негово откровение, негов тревожен или протестен вик.

Гледах със закъснение спектакъла „На ръба” в Народния театър. Случи се да го видя в неделя, на 1 ноември, в Деня на народните будители и деня на балотажа на общинските избори. Избирателната активност беше 13%. Салонът на театъра беше 100% пълен. А самият спектакъл се оказа будителски. Като за случая.

Александър Морфов е бил обречен да създаде този спектакъл. Преди 10 години той създаде прочутите си „Хъшове”. Неговите немили-недраги, млади хора със съмнителна почтеност, но безрезервно готови да умрат за родината си, на няколко места се провикваха пламенно: „Да живее България!”. Пред своите герои (а всъщност пред каузата, която защитава чрез тях) Морфов се е чувствал задължен да даде отговор с днешна дата: Да, България живее. Живее, но как? Това е въпросът, който един хъш е най-нормално да зададе днес. „На ръба” е отговорът, който Морфов се е чувствал длъжен да даде. Спектакълът му е рожба на същите вълнения, които го вдъхновяват в „Хъшове”. Вълнения за съдбата на родината.

Почти всички спектакли на Морфов могат да бъдат наречени донякъде авторски, доколкото внесеното от него в тях винаги заема значителен дял. „На ръба” обаче е същинският авторски спектакъл на Морфов, той е от начало до край негова творба, замислена от него и от него сътворена. По тази причина творбата е и доста особена. Тя не е построена по стандартния начин, в нея липсва обичайната драматургична основа, няма последователен разказ, диалогът е доста оскъден. Морфов не се е полъгал да върши несвойствена за него работа. Не се е захванал да пише пиеса. Той е режисьор и е държал да остане режисьор, като използва само средства, които режисурата му дава. За него не словото, не диалогът, а играта, театралното действие, представянето е основен начин на изразяване. А той е доказал, че знае как да си служи с него.

Заглавието „На ръба” (сходно с „На дъното” – преди да паднеш „на дъното”, се надвесваш „на ръба”) е остро изсечено и тази негова острота може да подхрани очаквания за публицистика, но в спектакъла няма нито публицистика, нито политически отгласи. „На ръба” е по-скоро поетичен спектакъл. В известен смисъл той е лирична изповед на своя автор, негово откровение, негов тревожен или протестен вик. Построен е като поредица от картини – едни по-дълги, други по-къси – като композиция от епизоди, изкушавам се да кажа дори композиция от сценични импресии, подобно на цикъл лирични стихотворения, подчинени на една тема.

Това е, бих казал, вид театрална поема. В нейната тъкан се преплитат горчивина, жлъч и гняв, но над всичко доминира все пак една човешка болка. Болка за България. Спектакълът не може да се разкаже, защото в него няма последователен разказ. Той трябва да се преживее. И май само българин може да го преживее истински, тъй като кодовете за прочита му са скрити в сърцето му.

Морфов вече е овладял достатъчно постановъчните умения, за да не се бои от проблеми при строежа на произведението си, изучил е тънкостите на театралното изразяване, с увереност планира и управлява масовите сцени (от тях изцяло се гради спектакълът), знае как да постигне преходите от една емоционална гама в друга, как да градира и форсира една тема до нейната кулминация и как от оглушителната врява рязко да влезе в тишината на лунната нощ с пърхащите в нея снежинки. На моменти (както и в други свои постановки) той се наслаждава на находчиви изблици на фантазията си, когато се появяват интересно замислени и сръчно изпълнени номера (красивата танцова сцена по „Болеро” на Морис Равел, хореография Анна Пампулова). След краткото атрактивно встъпление спектакълът навлиза в дълбочина и тогава идва ред на много добре разработената, макар и малко дълга сцена на преборването с вятъра, смешно-тъжният паноптикум на панелното съжителство, тъжното новогодишно празненство… От отрупания с телевизионни антени покрив, гледната точка като на кино се измества надолу, към жилищните етажи, където се откриват до болка познати гледки от домашния градски пейзаж. Спектакълът става все по-смешен. И все по-тъжен. Редуват се демонстрации на високо постановъчно майсторство. Морфов ни вкарва в кошмара на сякаш неосъзнатия хаос, в който живеем. В този хаос се трупат рутинни случки от всекидневието, повтарящи се с умопомрачителен автоматизъм. Едно и също нещо – и то абсурдно, безсмислено нещо – се възпроизвежда стократно с такова постоянство, че нормален човек би трябвало да полудее или да се взриви. Но българинът не прави нито едното, нито другото, а търпеливо продължава по омагьосания кръг… Накъде? Промяна няма. И само в небето над главата му не спират да излитат самолети, които отвеждат децата му, близките му някъде далеч, на друго, уж по-добро място…

В реализацията на спектакъла е ангажиран състав от доста голям брой актьори. Тук са повечето „хъшове” (Деян Донков, Рени Врангова, Пламен Пеев, Теодор Елмазов, Валери Йорданов, Дарин Ангелов), към тях са се присъединили Стоян Алексиев, Радена Вълканова, Иван Юруков, Албена Колева и още десетина други. Но за актьорски сполуки или несполуки не може да се говори. Няма роли, няма отделящи се солови изпълнения, целият спектакъл е низ от масови сцени и в тях всеки участва с изпълнението на различни задачи, вършейки си добросъвестно работата. За такава работа може би не се изисква особено високо актьорско майсторство. Но пък в нея е вложена висока творческа отговорност.

Голямата част от публиката, вероятно, заемат местата си в зрителната зала, без да има предварителна нагласа за нестандартното представление, което й предстои да гледа. Затова е възможно някои в началото да са разочаровани. Но по-късно цялата залата се увлича от въздействието на зрелището и накрая всички са еднакво доволни. Спектакълът на много места предизвиква неудържим смях. Но всъщност е много тъжен. Никой обаче не плаче. И се пак не може у всеки да не остане питането: на ръба ли сме?

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах