Да живееш, значи да се бориш. Робът – за свобода, а свободният – за съвършенство

На 18 май 1872 г. в село Влахи, Мелнишко, е роден Яне Сандански, един от най-знаменитите войводи на македонското освобождение, за когото и до днес се носят легенди и две държави спорят за правото да се нарекат негова родина.

Както във всяка история за бунт, насилие и битки, личността му не е еднозначна. Той може да бъде героизиран и демонизиран едновременно, защото всичко, с което е белязал дните си, е посветено на цел, по-голяма от един човешки живот – освобождението на родната му земя.

„Да живееш, значи да се бориш. Робът – за свобода, а свободният – за съвършенство“, гласи епитафията на гроба му, думи, изречени от самия него.

Като деец на ВМОРО в началото на миналия век Яне Сандански се опитва да осигури достатъчно финансови средства, за да може борбата да бъде продължена. Един от начините да постигне това, е като действа извън човешкия морал и закони. Затова заедно с другарите си Сава Михайлов, Кръстьо Асенов и Христо Чернопеев, Яне организира отвличането на английската мисионерка мис Елън Стоун и нейната спътница Катерина Цилка. Историята на това отвличане е пълна с обрати и по-скоро прилича на сценарий за филм. Съхранена е в спомените на самия Яне Сандански, записани от проф. Л. Милетич през януари 1904 г. и е описана от жертвата мис Стоун след завръщането ѝ в САЩ, където тя става защитник на каузата за освобождение на Македония.

Предлагаме ви откъс от спомените на Елън Стоун, публикувани като поредица в сп. „Mc Clure’s Magazine“, от май до октомври 1902 г.

„Докато чакахме, за да разберем какво ще правят с нас по-нататък, имахме време да забележим, че разбойниците набързо преравят багажа ни. За наша изненада те като че ли вземаха само храна, с която ние бяхме добре снабдени, тъй като се бяхме запасили за три дни. Някои от тях започнаха да ядат лакомо, докато изпразваха кошниците и чантите. По-късно казаха, че не били яли хляб два дни. Също забелязах един от разбойниците да разговаря с водача, който ни беше довел от Банско. Сега ми се стори, че зная за какво си приказват. Разбойниците продължаваха да тършуват из вещите ни, но всъщност почти нищо не взеха. Един от тях намери библия, вдигна я, за да я види един от другарите му и за мое огромно облекчение, я взе със себе си. Това не беше нито една от моите две библии — английската версия, която беше опората и утешението на любимата ми сестра-мисионерка в Япония, нито пък моят екземпляр на български; беше собственост на една от нашите учителки. Само Той, който прониква във всички сърца, може да знае колко успокоение и сила черпеха душите ни от това евангелие: то беше единствената ни книга.

След време разбойниците приключиха с тършуването и след кратко съвещание двама от тях се приближиха до нас и грубо ни дадоха знак да станем и да тръгнем с тях. Не посочиха към гъсталака, който все още задържаше мисълта ми, а нагоре и назад от мястото. където седяхме. Склонът беше стръмен, а сега се изкачвахме през разорана земя, където се спъвах и ходех много трудно, защото полите ми бяха мокри. Един от разбойниците хвана ръката ми и я стисна така, че остави черни и сини петна, които не изчезнаха със седмици. Друг хвана г-жа Цилка. Само веднъж погледнах крадешком строгото, брадато лице на моя пазач. Той имаше светла, гъста и къдрава коса, покрита с черна чалма. По лицето му се стичаше пот; явно беше много напрегнат.

След известно време, когато бяхме почти изтощени, видяхме два от нашите коне, които разбойниците бяха взели. Похитителите ни накараха бързо да се качим и веднага потеглихме наново през вече сгъстяващия се мрак. Разбойниците се наредиха пред нас, зад нас и от двете ни страни. Бедната г-жа Цилка погледна назад към групата ни долу, където съпругът ѝ още стоеше. Както по-късно научихме, няколко разбойници останали да запазят спътниците ни през цялата нощ, за да не се вдигне тревога, преди четата да е избягала с пленниците си. Ще си призная, че първото ми чувство, докато вървяхме, беше облекчение за това, че не ни претърсиха, за да ни ограбят и че не ни убиха на място. И двете бяхме замаяни и вцепенени от това, което ни беше сполетяло. Странно нещо, не ми хрумна веднага мисълта, че сме отвелеченн за откуп. На въпроса на г-жа Цилка, когато тя осъзна, че тези странни, свирепи мъже ни отвеждат в планината: „Защо ни отвлякохте?“, разбойниците благоволиха да ѝ отговорят само:

– Когато му дойде времето, ще разберете.

– Какво ще правите с нас? — попита тя с болка.

– Нищо, нищо, не бой се!

Бяхме тръгнали на това нощно пътуване, облечени само в тънките летни дрехи, с които ни заловиха. Един от мъжете по-късно ни настигна с шал за г-жа Цилка и в същото време ми даде едно от техните наметала. На следващия ден ми донесоха мушамата; тя и шалът бяха безценни за нас и денем, и нощем, и през цялото време на пленничеството ни.

Когато нощната тишина успокои възбудените ни нерви, започнахме да обръщаме внимание на разбойниците, които вървяха безшумно край нас. Обутите им в цървули крака се докосваха до земята без шум. Ако се наложеше да се съвещават, нито дума не се казваше на глас, дори и шептенето им не можеше да се чуе. Като че с помощта на магия от едната или от другата страна се разпръсваха хора разузнавачи, а пътят често сменяше посоката си, без да се е чула заповед. Сцената криеше някакво странно очарование. Всеки един от мъжете, които бяха около двадесетина на брой, носеше пушка на гръб, а ямурлуците им висяха зад тях и по-някога се влачеха по земята, когато те се движеха в колона. Отгоре спокойната луна наблюдаваше сцената.

— Тя седи там като шпионин — по-късно често ни казваха разбойниците, — тя вика: ето ги, ето ги, те са!

Безкрайните часове на тази нощ минаха в път. По¬някога кучешки лай ни подсказваше близостта на някой овчар със стадото му, някой хамбар или самотна селска къща на склона; но маршрутът ни включваше само усамотени пътища; често минаваше под дървета, чиито клони бяха толкова ниско, че почти ни помитаха от седлата въпреки усилията на един мъж с исполинска сила, който вървеше напред, чупеше клоните и изкореняваше младите дръвчета, за да ни разчисти пътя. Веднъж конят ми се спъна и падна, като ме понесе със себе си. Докато усещах, че падам, бях изпълнена със сладко задоволство, защото си помислих, че това може да бъде краят на всичките ми неприятности; но не това ми беше писано. Мигновено около мене се насъбраха хора, качиха ме на коня, попитаха ме дали съм се ударила и след като отново ме настаниха на седлото, продължихме пътя, сякаш нищо не се беше случило. Тъй като тогава още не знаех правилото на разбойниците да не се допускат разговори, спомням си, че започнах да говоря на пазача за възрастната ми майка, за братята ми, така привързани към единствената си сестра, а по едно време заговорих за божията любов и грижа за Неговите деца. Един от мъжете, за моя голяма изненада и облекчение, отговори:

— Да, ние всички сме божи деца.

Погледнах го как тежко стъпва от едната ми страна лунната светлина падаше на главата му, от която беше свалил феса, и в сърцето си го нарекох Добрия човек; под това име той беше известен на нас с г-жа Цилка през цялото време, докато ни пазеше. Опитаха се да разговарят с мене на турски, но тъй като им отговорих „бил мем“ (не разбирам), постепенно престанаха и използуваха само български. На няколко пъти моят пазач се опита да ме поуспокои, като повтаряше: „Не бой, не бой!“, вместо „не бой се“, но аз долових само смисъла — не се страхувай — без да обръщам внимание на непълнотата на израза, която го правеше почти неразбираем.

Продължителната умора от многочасовата езда накрая ни принуди да помолим за спиране и малка почивка. След известно време удовлетвориха молбата ни. Помогнаха ни да слезем от конете и постлаха няколко от наметалата си на земята. Ние с г-жа Цилка седнахме върху тях, покриха ни с ямурлука на един от разбойниците и заспахме онзи дълбок сън, който носи пълното изтощение. Събудиха ни, както ни се стори, съвсем след малко и отново потеглихме. Беше, струва ми се, някъде призори, когато стигнахме до един толкова стръмен склон, че ни се наложи да слезем и да вървим пеша, като на едно място двама мъжаги ни пренесоха до долу на гръб, тъй като не беше възможно да слезем нито с ходене, нито със скок. През нощта сигурно бяха помрънкали за новия ред на нещата — за тези жени и коне, които пречеха на пословично бързото придвижване на разбойниците. Не чух забележката, но отговорът беше: „Помисли само колко много лири“. Това за първи път ме наведе на мисълта, че са ни отвлекли, за да искат откуп. Въпреки всичко не смеех да вярвам, че случаят е такъв, защото все още бях в плен на мисълта, че похитителите ще ни убият, както бяха убили пьрвата си жертва.

***

Почти се зазоряваше, когато най-после отново спряхме. Намирахме се в съвсем безлюдна, тясна долина между две голи и извисяващи се канари. Полумъртви от умора, седнахме на една скала, но отново ни подканиха да тръгваме напред. Едвам заставяхме краката си да се движат, затова разбойниците ни помогнаха да се изкачим до една малка клисура, страшна и дива, но цялата обрасла с растителност — много удобно кътче за такива страшни деяния, каквито мислех, че ни очакват. Изглежда, че мястото най-после ги удовлетвори — постлаха вълнена черга, която, както разбрах, бяха взели от една от нашите учителки, и ни казаха да седнем.

Един-двама от тях отсякоха големи листати клони от дърветата и ги извиха над нас, като по този начин направиха палатка, която да ни предпази както от слънцето, така и от чужди погледи. Повечето от мъжете изчезнаха, но само за да заемат позиции зад и над нас, откъдето, без ние да ги виждаме, можеха да следят движенията ни. Разбира се, бяхме изтощени от глад и умора, тъй като след щастливия ни обяд край потока не бяхме яли нищо, освен няколко круши, които ни дадоха през нощта „вместо вода|, както се изразиха разбойниците. Веднъж през нощта, когато стигнахме до един извор, един от разбойниците ни предложи вода от моята собствена емайлирана чаша, която бях оставила да виси на самара.

Сега мъжете се погрижиха да ни донесат вода, малко мляко в един чайник с две дървени лъжици и в една от собствените \ кърпи донесоха на г-жа Цилка разтрошените остатъци от сладкиша, който майка ѝ ѝ беше дала за из път. Това предизвика сълзите. Скъпата майка, дали вече знаеше, че дъщеря ѝ е отвлечена и може би убита? Дали някога изобщо щеше да разбере, че сме яли от вкусните неща, които беше приготвила? Донесоха също вълнената домашна торба, в която бяха свинските старци (съхранени в свински стомах) и голямо парче от друг старец. Това е специалитет на разложкия край и семейство Цилка и други от учителките се бяха запасили за зимата. Дадоха ни круши, дренки — червени, кисели и стипчиви — и ни затрупаха с далеч по-големи количества, отколкото можехме да изядем. Един донесе красива метална кутия, която, както г-жа Цилка добре знаеше, беше напълнена с мед за из път; но някой от разбойниците, който не беше устоял на изкушението от такъв деликатес, го беше изял. Все пак бяхме благодарни за кутията.

Това, което най-много ни учуди, беше подаръкът от един от разбойниците — букет диви циклами, нещо, което ни развълнува повече от всичко друго и събуди в сърцата ни надеждата, че хора, които така се грижат да ни доставят не само най-необходимите неща за живот, но дори и цветя, едва ли възнамеряват да ни убият. Този разбойник беше забелязал, че някои от цветята, които ме покриваха като с нагръдник предния ден, когато потеглихме от Банско, все още стояха свежи на роклята ми (независимо от това, че сърцата ни бяха разбити и обезкуражени) и беше донесъл тези горски цветя – „Защото видях, че обичате цветя“. Това, значи, беше едно не съвсем закоравяло сърце, способно на благороден порив! Един от разбойниците си беше дремнал сутринта в моята мушама, преди да ми я предаде, но това беше без значение в сравнение с облекчението ми, когато я получих обратно. Вече свиквахме да не бъдем много придирчиви! Накрая някой ни подаде най-ценното от всичко — евангелието, което бяха взели от вързопа на Марийка. Ние с г-жа Цилка разгърнахме свещените му страници със смирени сърца, за да открием какви думи имаше за нас Небесният ни баща и чувството, че Той е с нас дори и в пленничеството, ни вдъхна нова сила. Нямахме нито сапун, нито кърпа, гребен или четка, нито каквито и да е предмети от първа необходимост, с изключение на дрехите, които носехме. Научихме цената на четката за зъби и куката за обувки в периода, когато бяхме лишени от тях — близо шест месеца. Научихме също с колко малко вещи може да живее човек, когато му се наложи.

Това утро след залавянето ни намерихме вода за лицата и ръцете си и помолихме един от пазачите ни да ни даде гребена си. Г-жа Цилка беше спуснала косите си и беше покрила главата си с шамия по пътя, преди да ни заловят, и това ѝ беше прическата през цялото време на пленничеството ни. Аз продължих да вдигам косата си нагоре, както обикновено, но я покривах с кърпа. През нощта роклята ми се беше скъсала и нямахме игли и конци, но един от пазачите бързо ни ги достави. Иглата, която, разбира се, беше голяма и груба, той извади от подплатата на шапката си, а грубия черен конец — от раницата, която носеше на раменете си. Без напръстник закърпих дупките на дрехите си и заших ширита, който се беше отпрал от полата по време на трескавото ни изкачване предишната нощ. Пазачите ни също бяха заети с подобни занимания, както и със сушене на измокрените си крака. След известно време, сякаш по взаимно съгласие, те заспаха. Бяхме сигурни, че някой ни наблюдава дори и тогава, както винаги, но не се виждаше никой. Това беше удобен момент да скрием парите си и няколкото ценности, които носехме, на по-сигурно място, защото все още очаквахме, че ще бъдем обрани, когато разбойниците намерят за добре.

***

Късно следобед ни донесоха полусварена кокошка и ни обясниха, че са щели да ни донесат друга по-рано, но овчарят, който трябвало да я сготви, я сварил с десет много люти чушки и ока брашно — ястие, от което никой от самите разбойници дори не могъл да яде. Затова бяха отложили обеда до сваряването на втора кокошка. Благодарихме им, разбира се, и когато ни заповядаха да се приготвим за потегляне и ни донесоха две дисаги от козяк, увихме я и я сложихме заедно с другата храна, евангелието, металната кутия и шала в торбите.