Да дойдеш на себе си

Може би не е добра идея да анализираме какво (освен заглавието) свързва тази книга на Харуки Мураками със сборника на Хемингуей, за пръв път видял бял свят преди близо 90 години. Авторът на „Старецът и морето” пише „Мъже без жени” малко след като навлиза в лоното на римокатолическата църква, а отзивите за достойнствата на книгата му са силно противоречиви.

Публикувана на японски през 2014 г., „Мъже без жени” на Мураками е книга за мъжката самота, но и за екзистенциалната човешка самота, за меланхолията, която рано или късно „се просмуква дълбоко в телата като червено вино, разляно върху светъл килим”. Това е книга за силно прилепчивата болест на отчуждението – от света, от чувствата ни, от някогашното ни „аз“. Същевременно е книга за невъзможността да се върнем към някого другиго, освен да дойдем пак на себе си, след като сме си поиграли на сцената на живота…

Седем правдоподобни истории, обрасли с метаморфози, ониризъм и екзистенциална тъга. Самотни мъже, липсващи жени и музика, през която нахлуват непреодолими спомени. И в кратката си проза Мураками остава на висотата на своята дарба. Пуска ни по петите на мисълта си и ни оставя да се надяваме, че ще утолим някаква тайнствена жажда. Четем си ние, и също като Хабара от разказа „Шехерезада” – нито знаем как искаме да свърши историята, нито сме сигурни, че трябва да свърши.

„Имам чувството, че нейното и моето сърце са здраво свързани и ако нейното се раздвижи, дърпа и моето. Като две завързани с въже една за друга лодки. И не можеш да го прережеш, защото няма нож, който да ти свърши работа…”

По повод сборника „Мъже без жени” Мураками казва, че писането на романи е като да садиш гора, докато разказването в кратки форми наподобява създаване на градина. Той сравнява тази своя сбирка с концептуален албум, скрепен от темата за мъжа без спътница, бродещ в студения си и безцветен мъжки свят, за преследването на любовта като метафора на човешкото битие. Утехата произтича пак от самия автор, предлага ни я един от неговите монументални романи:

„Нали сте чували за тибетското колело на страстите. Докато то се върти, едни стойности и чувства по външния му край се качват и изгряват, други падат и потъват в мрак. Но истинската обич си стои привързана към оста…, изобщо не се мести.”

Историите от сборника „Мъже без жени” намират брод до всеки. Никой от нас не живее на самотен остров, защото всеки е самотен остров. Бихме поспорили с героя на последния разказ, който си мечтае за скръбомер (уред, измерващ скръбта). Скръбта трябва да бъде разсейвана с музика, цифрите могат само да я умножат. Пък и вече знаете, че всички жени имат по рождение един независим, невидим с просто око орган, даден им от природата, за да могат да лъжат. Рано или късно трябва да свикнете с този факт.

Така че не се тревожете дали жена ви е поддържала връзка с два автобуса яки моряци. Тревожете се да не би някога, когато е била 14-годишна, не е дала на някого половината от новата си гумичка. Дадеш ли на някого половината си гумичка, става страшно.