Дайнов вдигна паметник на Дейвид Боуи

Да напишеш книга за Дейвид Боуи по време на революция, си е чист бунт. Въстанието е дело на Евгений Дайнов, шило на съпротивата срещу глутниците в политиката. „Елегия за Дейвид Боуи“ се лее във вид на биография за британец, живял като извънземно и превърнал се приживе в паметник на съвременната култура. Тази книга не е само за меломани и правововерни рокаджии. Тя е четиво за бунтовници, макар метежът в нея да не громи олигарси и диктатори.

Боуи, а не Бауи, както е популярен в България, е псевдоним на музиканта, вдъхновен от приключенския филм „Аламо“ с американските национални герои Дейви Крокет и Джим Боуи, паднали в битка за независимостта на Тексас от Мексико. Джим Боуи е създател на ловджийски нож. Покорен от това име, британецът надрасква огромна глава от историята на рока от времето, когато тази музика палеше искрата на непокорството, вдъхновяваше към бунт. Дори у нас.

„Елегия…“ е като да влезеш под душа, преди да пуснат парното…, хладният чар на Дейвид Боуи те пронизва до костите, когато седнеш на припек в късната есен. Дайнов описва Боуи като създание от ХХІ век, пришълец, озовал се на Земята в разгара на ХХ век и поставил под въпрос всичко, което земните жители по онова време вярват. За негов късмет се е приземил е Югоизточен Лондон, а не България, в разгара на тоталитарния режим. Това обстоятелство би било фатално за него. Още 18-годишен, той е първият, пуснал си дълга коса, което обяснява на обществото като порив за свобода и неподчинение. У нас и за по-малки „провинения“ милицията е пращала младежи в трудови лагери.

„Рокендролът предлага онзи семеен живот, който липсва в Англия и Америка. Създава чувство за общност“, твърди ранният Боуи.

„В следващите десетилетия тонове социологически изследвания потвърждават това прозрение – обяснява Дайнов. – Субкултурните форми наистина виреят там, където разширеното семейство отива в историята. Те сформират общности от единомишленици, задават им смисъл и идентичност. Същото се отнася и за страни като България, в които диктаторски режим целенасочено е унищожавал естествените семейни и родови връзки в името на някаква утопия. Никак не е случайно, че през 70-те и 80-те години в комунистическа Източна Европа, подложена на точно такива утопични експерименти, рокендролът се превръща в културата, задаваща тона и смисъла на младежките общности, отказващи да се подчинят на едно общество, третиращо хората като мравки в мравуняк.“

Появата на „Елегия…“ е като дялан камък с неясна форма в българската култура, която сме свикнали да величае, възпява и вкаменява само борци за свобода. Посмъртно, разбира се. Монументите, които се издигат в парковете ни, са все на партизани, войници, хора, грабнали оръжие. Сигурно имаме изваяни борци и срещу други окови, вдъхновени от съзерцание, вяра, богове…, но не се сещам за нито една подобна творба. Метафори няма. Затова у нас не се е случил нито ренесансът, нито рокът.

Боуи започва своя поход в попкултурата също въоръжен – със саксофон. Захвърля го, след като чува песента Tutti Frutti на Литъл Ричард.

„Чух гласа на Бог!“, казва Боуи, който по онова време все още носи рожденото си име Дейвид Джоунс.

Осенен, Дейвид Боуи минава отвъд границите на приличието, начертани от обществото, разказвайки му за себе си като за същество от друга планета. Той губи себе си, минавайки през аватарите Майор Том, Човекът-Който-Продаде-Света, Зиги Стардъст, Аладин Сейн, Кльощавия бял херцог, Дамата, Землянина. Самият той е собствената си творба, която той трови, изтезава, трансформира в зловещи поп фасади. Тези метаморфози го пращат по думите му в „ада на комерсиалния успех, беше ужасно“. Но признава:

„Ти си точно човекът, с когото искам да бъда. Без теб какво ли бих правил“, казва на себе си Боуи в парчето „Without You“.

„В музиката търся повече чувството, отколкото музикалното качество – обяснява той. – А тежката музика ми изглежда пълна с музиканти, които имат (музикални) качества. Но те не са онези, от чиято музика по някаква причина направо настръхваш.“

Звукът е абстрактна форма на мисълта. Музиката е единственото изкуство, което въздейства спрямо културата ти. Трудно е да заблудиш чрез нея, че си по-рафиниран, отколкото си в действителност. Ако те тегли към по-простонародни мелодии, ако си расъл и учил в звукова среда, която не е била разтърсвана от Бах, Бетовен и „Бийтълс“, няма как да се „сринеш и разревеш“.

Няма ли дете да държа, без да го съдя?
Няма ли писалка да пише, преди да умра?
Не сте ли горди, че все още имате лица?
Няма ли мамка му, поне една песен,
която да ме накара да се срина и да се разрева?

Това пее Боуи в парчето „Фасцинация“, определено от Дайнов като политически манифест, който оглежда, осмива и отхвърля следвоенната история на САЩ и всичките им икони. Боуи завършва с искане Америка отново да стане онова магическо място, което го е привличало като ученик в следвоенен Лондон. Посланието на музиканта в този етап е:

„Побеждавай на всяка цена, за да станеш известен и да загубиш душата си.“

Пеенето на Боуи е като речитатив, Дайнов обяснява, че това са по-скоро „театрални партии, положени върху музика“. Той е поет, който вае величави пластики от думи. Неговите Лондонски момчета, Диамантени кучета, Зиги и Паяците от Марс, Страшните чудовища… предизвикват попкултурни революции, отекнали под сурдинка по онова време и по нашите ширини. Боуи не само създава всички герои в личния си музикален парад, той се и отървава от тях, убива ги – тях, сиреч себе си, свръхзвездата на поп индустрията. Това става след поредица от катастрофи в творчеството му през 80-те, предизвикали разочарованието на публиката и присмеха на пресата с коментари като „С нищо незапомняща се скука“ и „Липсата на идеи е напълно изумителна“. Връща си репутацията на идол с албума Black Tie White Noise през 1992 г., появил се под впечатленията на Боуи от уличните метежи след убийството на чернокожия Родни Кинг от бели полицаи в Лос Анджелис, където музикантът е на меден месец след брака със сомалийския модел Иман. В заглавното парче Боуи се връща към политическите послания:

Ще ни покажат как да рушим правилата,
но никога – как да правим правила.
Ще ни сведат до положението на безмозъчни.
Фашистки крясъци, както черни, така и
бели, които притежават кръвта,
които притежават пушките…

Дейвид Боуи не се страхува да рискува и да види как по средата на концерт в родната Англия зрителите му обръщат гръб и си тръгват по средата на концерта, в който не виждат извънземния Зиги и астронавта майор Том.

Провалите не спират Боуи да експериментира и изненадва света. Той е иноватор дори в интернет, създавайки една от първите мрежови страници – BowieNet. Започва да продава приходите си от парчета, които ще създаде в бъдеще. През 2009 г. го обявяват за един от виновниците за световната финансова криза. Според вестник „Дейли Мирър”, когато Боуи е започнал да продава бъдещите си приходи, банкерите са започнали да го имитират, продавайки си един на друг приходите от бъдещите доходи от ипотечни кредити.

„Ако днес бях на 19 – разкрива Боуи в интервю за списание The Big Issue, – щях да подмина музиката и направо да хлътна в интернет. Когато бях на 19, музиката беше опасната, комуникативната сила на бъдещето и това ме вкара в нея. Днес тя вече не е това. Стана музика на лайфстайла, а не на отношението. Заменена е от интернет, където звучи същият саунд на революцията… Мрежата е форма на изкуство, тъй като в нея няма параметри. Има хаос, а в хаоса се чувствам най-добре…”

В албума „Землянин” Боуи анализира необичайно смирено успеха си:

В целия си живот полагах толкова усилия,
правих каквото можех с онова, което имах.
И все пак нито особено не се случи.
Нещо в мен дразнеше околните,
шепот на вечно неуспяваща надежда.
Може би съм роден извън времето си,
Сцепвайки живота на две.

За Дайнов Дейвид Боуи е най-големият жив композитор. Елегията-паметник, създадена от политолога за него, не е предназначена за меланхолици и баби, които чакат своя набор в „Арена Армеец“ да им припомни младините с най-касовите си хитове, когато са били „малки боуита“. Книгата е за човек, преживял капаните на хиперпоп звезда, върнал се там, откъдето е тръгнал – извън машината за забавления, в началото на бунта.