Дълга история за носталгията

Аз, естествено, сбърках. Мислех си, че си купувам съвсем нова книга на Захари Карабашлиев, а тя се оказа малко стара. Така де, после научих, че има и „Симетрия“, ще се опитам да си я намеря.

Вероятно няма да ви кажа много нови неща, поне в началото. Това е нежна книга на изящен и тъжен човек. Идентифицирам се с много описано и преживяно в нея, защото по един странен начин сме пътували успоредно през живота. И аз съм от Варна, от бивше село-предградие, и аз имах своите няколко години в САЩ, макар и на Източния бряг, и аз флиртувах с тъгата там, с невъзможността „тук“, с въпросите къде и защо.

Независимо, че е чудесен, моят личен любим разказ не е „Кратка история на самолета“ , по който е озаглавена книгата, нито дори Sinapis alba, който има великолепна и много зряла композиция, а „Разсейки“ – за последната година от живота на баща му. И за смъртта му. Прекрасен текст, който вероятно ще бръкне в душата на всеки човек, роден в сложно или препатило (т.е. нормално за нашите условия) семейство.

Моят баща почина от рак, след мъчителна едногодишна борба, която изяде силния и поразяващо умен човек, когото познавахме. Първо го обезсили, после го ослепи, накрая превзе мозъка му. Той изгубваше разсъдъка си с всеки ден, халюцинираше, не ни познаваше, не разбираше нищо. И слава Богу. Смъртта се превърна в желаното избавление за всички ни. Краят на края беше толкова шокиращ, че като го описах сега в снощната версия на тази „рецензия“ (бел. ред. – във фейсбук), един привилигерован първи „читател“ ме посъветва да не го споделям публично и с всички. Засега го изтрих.

Дълги години не можех да отворя дума по тази тема, предполагам, че е било травма. Това беше един от най-бруталните начини да осъзнаеш, че това е краят на най-силния и важен човек в живота ти. След години си дадох сметка, че ни се е случило и тогава сме правили неща, което само деца (и дъщери) могат някак си да преживеят, според един странен душевен защитен механизъм.

Книгата на Захари Карабашлиев ми отвори тази, а и много други рани, свързани с живота и смисъла му, не просто в България.

И „Кратката история…“, както и „18% сиво“ трябва да се прочетат, задължително, ако имате каквото и да е общо с поколението, което търси смисъл. Смисълът.

П.С. За мен Карабашлиев има и друг важен контекст, не зная дали ще се съгласите. Смятам, че цялата „нова вълна“ в българската литература започна с него и Алек Попов, макар и по съвсем различен начин. След техните първи „големи“ книги беше невъзможно да се игнорира, че от чекмеджетата на старото поколение не излезе нищо особено важно, крито, премълчавано, забранено, цензурирано през 70-те и 80-те.

Но затова пък те двамата отвориха една нова врата, макар и по време на безвремието.

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди повече от 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Тя публикува мненията си за различни книги на личната си Фейсбук-страница, както и в групата „Какво четеш“. Пускаме „рецензията“ й от Фейсбук с нейното съгласие, но с изричното уточнение, че това е личното й мнение, напълно безкористно забавление за свободното й време. То отразява личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и няма никаква връзка с професията и институцията й. В плановете й за лятото, според Фейсбук, са дълго литературно „пътуване“ и рецензии на книгите на Петър Делчев, Иво Иванов, Радослав Парушев, последният Захари Карабашлиев и дори Наталия Кобилкина, измежду много други.