Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Дългото сбогуване с комиците

Ерата на големите майстори свърши след „Улицата“ на Теди Москов. Остана хумор, от който се срамувам

Снимка: Румен Добрев - Дългото сбогуване с комиците

Снимка: Румен Добрев

Било някъде през осемдесетте години на миналия век. Провинциален, социалистически завод по стоманолеене с всичките му награди, ударници, алея на славата и правилно политически ориентиран колектив. За преизпълнена петилетка ръководството прави професионален специален забавен спектакъл. Преди него организира за всички поканени да участват тогавашни звезди на опознавателна разходка из цеховете – един вид художествено-творческата интелигенция да се докосне до трудовите маси, там където желязото се кове горещо.

И тръгва тази делегация от актьори, музиканти и певци из халетата, където облечени в гащеризони здрави мъже разкриват тайните на желязото и с гордост показват на артистите къде се вади хлябът. Те се дивят, цъкат с език пред трудното ежедневие на работника и под леко подигравателния му поглед излъчват така желания от социализма респект към работническата класа. На едно от местата обаче, докато гордият директор обяснява с думи прости технологичния процес при леенето, някъде из публиката се чува силен мъжки глас:

„А? Артистите! Тежка и сериозна е нашата тука, нали? Не е като вашата – качиш се на сцената, правиш шегички и готово!“.

Колегите на работника, вдъхновени от неговата „смелост“ да се заяде с артистите, избухват в смях и съзаклятнически се побутват в ребрата, докато чакат реакцията на гостите интелигенти. Директорът на завода е видимо притеснен, побутва делегацията към следващия цех и се опитва да замаже положението. И точно тогава от малката артистична група се измъква един не много висок и никак не много як мъж. Застава пред всички, слага ръцете си на кръста и казва:

„Дайте ми сега, тук, пред вас, да отлея един детайл!“

Всички притихват за секунди, вторачват се в артиста, когото чудесно познават от екрана на телевизора и от театралната сцена, и плътната маса от хора започва въодушевено да се движи като море. Връчват на артиста необходимите инструменти, слагат му престилка и ръкавици и с удоволствие от предстоящата излагация на интелигенцията го забождат пред суровата производствена действителност. Той мълчаливо хваща уредите и започва да работи. Прави всичко спокойно, с познание – едно след друго в точния ред, като истински леяр. Публиката замълчава и с притаено внимание очаква коронния момент в този процес – пресяването на суровината.

Според неписаните правила в този занаят именно в пресяването по един много специфичен детайл големите майстори се отличавали от обикновените работници. Те хващали ситото с двете си ръце, издигали го на височината на кръста си и започвали да го движат енергично и равномерно наляво и надясно, за да отделят едрите частици от дребните. Най-големият майсторлък се състоял в това, когато ситото бързо се лашка от едната на другата страна, задникът на този, който го движи, да не помръдва.

Та моментът с пресяването е нещо като коронният момент във всяка актьорска роля – тогава цялото ти майсторство е на показ. Работниците в онзи завод чудесно знаят това старо правило и очакват да видят тоталната излагация на известния актьор. И моментът идва. Актьорът пълни с лопатата леярското си сито, навежда се, хваща го отстрани с двете си ръце, издига го на височината на кръста си, поема си дъх и започва леко да го движи встрани. В цеха е толкова тихо, че ироничните мисли на наблюдаващите почти могат да се чуят. Актьорът продължава. Ситото му хвърчи от ляво на дясно и обратно, и пак, и пак, и още по-бързо, и още по-бързо… Единствената точка, в която са заковани погледите на всички, е задникът на известния артист. А той, задникът, изобщо, ама никак, ни най-малко не помръдва… Някой започва да ръкопляска и след него, като алпийска лавина избухват аплодисменти. Актьорът довършва детайла си, оставя на място инструментите, сваля престилката и ръкавиците, изтупва се, покланя се и с усмивка се обръща към публиката:

„Хайде сега някой от вас да се качи на сцената и да накара публиката да се смее час и половина!“

Никой не се осмелява.

В края на концерта, извън сцената зад завесите стои мъж с работнически гащеризон. Пристъпя от крак на крак и чака да минат поклоните. Когато аплодисментите утихват и артистите плъзват в тъмните постранства зад кулисите, той приближава актьора-леяр от сутринта, хваща го за рамото и му казва:

„Благодаря за урока! Тя, вашта работа, е по-трудна, защото не всеки я може.“

„И вашата е трудна и не всеки я може – отговаря му актьорът. – Аз, преди да стана актьор, съм завършил леярско училище в Бургас.“

Знам тази история от баща си – актьорът Хиндо Касимов, приел предизвикатеството да отлее детайла. Разказваше ми я като пример за това, че работата на актьора, особено на комика, е изключително трудна. И че трябва да е толкова изпипана и майсторска, че да кара хората да я приемат за лесна.

„Пък който разбира, нека гледа дали ще ти се разклати задника в най-трудния момент. Ти трябва да си сигурен, че няма!“, казваше баща ми и оставаше още малко в спомена за онази случка с тихата усмивка на човек, който добре си е защитил труда.

Много години съм искала да споделя тази история и все не съм намирала контекста, в който тя да не стои самоцелно. Снощи го намерих. Случайно се загледах в едно известно телевизионно комично шоу, след него в друго, в което един добър съвременен актьор се опитва да разсмива гостите и публиката си и някак историята от леярския завод сама си изскочи в съзнанието ми. Повечко разклатени задници ли видях на сцената, що ли…

Някога, когато големите ни комедийни актьори минаваха по улицата, хората се спираха и ги гледаха като богове. Да видиш Георги Калоянчев, Георги Парцалев, Никола Анастасов, Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Васил Попов, Хиндо Касимов, ей така, да се движат в градското пространство, беше наистина като да срещнеш звезда. И те бяха звезди, не защото бяха недостижими и префърцунени, а защото хората ги обичаха. Обичаха ги, защото бяха истински майстори в това, което правеха и защото никога не допуснаха да превърнат професионализма си в манифактура. И най-вече, защото качеството на хумора им беше друго.

Комедийното шоу от снощи имаше всичко – известни и обичани актьори, сцена с реквизити и декори, осветление, публика, в която за радост на операторите все се намира по някой, който неконтролируемо да се разсмее. Перуки, смешни цветни дрехи, мъже, облечени като жени (един от най-ефектните и евтини начини да накараш хората да се смеят – мъж в рокля винаги предизвиква усмивки), интермедии, въвеждащи анонси. Някога, в онези комедийни спектакли със скечове и музика, колосите на този така труден жанр излизаха на сцената без никакви костюми и с почти никакъв реквизит. Бяха облечени с ризи и сака, заставаха пред стойките на микрофоните си и създаваха цели цветни и смешни светове само с това, което рисуваше въображението ни. Играеха не просто с гласовете и очите си. Улавяха смислите и ги плъзгаха към аудиторията с точната пауза и точното премълчаване. Носеха хумора в себе си като наука и го интерпретираха деликатно.

Той и хуморът беше друг. Не се занимаваше толкова с телесната долница, колкото с вечните, човешки несъвършенства, елегантно вмъкнати в онзи лицемерен контекст на социалистическата безупречност. Хуморът не беше политически, но и такива послания можеше да носи у себе си. Беше литературен, изпипан и каламбурен – такъв, в който потъваш, за да търсиш и откриваш още и още смешно. Пък то зад смешното винаги се намира нещо тъжно, че и трагично. И ей така, както си се смееш от сърце, нещо те хваща за гърлото.

Можеха го това актьорите тогава. Правеха го с лекота и игра, която им харесваше и това си личеше. Заиграваха се в смисъла, импровизираха с огромно и видимо удоволствие и никога не изневеряваха на професионализма си. Цитирахме репликите им, имитирахме ги, гледахме ги десетки пъти отново и отново и винаги ни беше смешно, а после приятно-страшно или умно-тъжно, но смислено.

Струва ми се, че онази ера на големите актьори комици свърши след „Улицата“ на Теди Москов. Последните мохикани от старото поколение комедийни актьори си отиват един по един, а след тях празнотата от нови имена става все по-дълбока и плашеща. От единственото и засега незаменимо комедийно шоу от новото време „Улицата“ ядрото актьори също се разпадна. Кръстю Лафазанов и Христо Гърбов влязоха в мейнстрийма. Справят се достойно в компанията на другите чудесни актьори – но от хумора, който представят, понякога тайно се срамувам. Не защото те не го могат, а защото не ми се струва смешна вицовата комедия. А и скечове с хамалски сексуални закачки и шумни физиологически реакции не могат да ме забавляват и да ме накарат да ги запомня за повече от три секунди.

Извън телевизонната мелница остана единствено Мая Новоселска, която не направи компромис с вкуса и професионализма си. Представям си какво й е коствало това и шапка й свалям за този избор. На него се дължи обаче фактът, че като личност и актриса тя продължава да стои в обществото с тежестта и присъствието на онези, големите от миналото. А иначе някъде в пространството на телевизионния занаят и актьорската работа като начин за прехранване се загуби острото чувство към действителността и неговото най-силно оръжие – добрият хумор. Смешките от екрана са първосигнални, а великолепни актьори се опитват да ги представят някак си. И някак си нищо не се получава. Защото да правиш хумор е смела работа. Да го изиграеш пък си е направо влизане в битка.

Когато обмислях този текст, се запитах дали това отшумяване на големите звезди в хумора е световна тенденция. И не, не е. И не защото там, във Франция, Великобритания или Америка магично им се раждат нови и нови поколения добри комици, които представят цяла нова и силна вълна, а защото хуморът им продължава да се развива като сериозен жанр и да търси своите превъплъщения. Най-успешното му проявление е стенд ъп комедията. У нас имаше огромни и силни заявки в това отношение още със самостоятелните скечове на Татяна Лолова преди близо трийсет години (спомнете си гениалното й представяне в онази сценка с телефонния указател по текстове на Иван Кулеков). За съжаление обаче този толкова остър, забавен и умен жанр така и у нас не стана популярен. Все още стои в малките музикални клубове като допълнителна програма, а с малки изключения актьорите му не излизат от рамките на „оня, дето е душата на компанията“, защото смешно разказва вицове. Разбира се, няма как да не спомена великолепните комедийни спектакли на Камен Донев и моноспектаклите на Мариус Куркински. Те обаче все пак са театър, не са стенд ъп комедия, има огромна разлика.

Онзи леярски завод вече не съществува. Вероятно и работникът го няма, както и огромна част от онези велики комици – звезди от близкото минало. На мястото на завода има съборетини. На мястото на актьорите има нови, прекрасни и можещи техни колеги, които обаче потънаха в плоския жанр на просташката комедийност. Нямам обяснение защо се получи така. Но все ми се струва, че разковничето е някъде там, в майсторството. В целенасочената и упорита работа до оня момент, когато заклатиш ситото и задникът ти стои неподвижен. До онзи момент, когато смело на сцена ще излезе млад, работлив, остроумен и талантлив артист, който ще дръзне да прави най-трудната и най-опасната комедия – тази на интелигентния смях, който те кара да мислиш.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах