Дали наистина не трябва да пропускаме този филм?

Нов кинозвяр на „Марвел“ – Черната пантера, вилнее като отвързан из американските и световни боксофиси. Но българинът е недоверчив и не му се върза на номерата. Или поне не така, както му се вързаха американците. В САЩ с $235 млн. в първия си уикенд пантерата отнесе „Последните джедаи“ (с $220 млн.), като свиня – жълт вестник (или патриот турска бабичка).

Вярно, че и у нас „Черната пантера“ превзе боксофиса, но зрителите му в първия уикенд (25 600) бяха само няколкостотин повече от тези на най-гледания български филм за 2017-а и и близо 4000 души по-малко от първите зрители на последното марвелско шоу „Тор Рагнарок“. А сравненията с „Последните джедаи“, събрал над 70 хиляди души в първия си уикенд, или три пъти повече от пантерата, са направо срамни.

Преди да се опитаме да разберем струва ли си да се гледа и защо се вдига толкова шум около поредния, вече 18-и филм от киновселената на „Марвел“, ето набързо и историята:

Принц Т’Чала (Чадуик Боузман) се завръща у дома след смъртта на баща си, за да оглави изолираното, но технологически свръхнапреднало африканско кралство Уаканда. Уаканда е някъде в Източна Африка, но не бива да бърка с Уганда – която не е свръхнапреднала в технологично отношение. (Но май е по-напред политически, защото все пак има парламент, докато в Уаканда всеки може да се качи на трона, ако успее да пребори краля.) Когато на хоризонта се появява един стар враг, властта и невероятните способности на Т’Чала са подложени на тест, а в хода на конфликта съдбата на кралството и целия свят увисват на косъм.

Както виждате – нищо чак толкова радикално, освен няколко неща. Виждали сме черни супергерои не един и два пъти – в „Жената-котка“, в „Ханкок“, в „Споон“ (догодина ще има нов филм за него) и три пъти в „Блейд“. Това са само най-известните. Свръхразвита технологично африканска държава май не сме виждали, но тя е далеч по-възможна от доста от местата, посетени от Тор или например Пазителите на Галактиката. Това, което не сме виждали, е великолепния афроцентричен, футуристичен дизайн на града, дрехите и всичко в Уаканда, където редом с най-модерните технологии, непрекъснато прилагат и дълбоко ценят древните си традиции. Градът изглежда така, че в сравнение с него Манхатън е като предградие на „Обеля“, но същевременно прилича и на изискан панаир на африканската култура.

Не сме виждали обаче филм по комикс с участието на и заснет почти изцяло от черен екип, с история, развиваща се основно на Черния континент, с 200-милионен бюджет. И с огромна реклама, довела доста хора до мисълта, че това е филмът, който не бива да пропуснат нито те, нито децата им, нито децата на съседите.

В „Черната пантера“ Анди Съркис прави една от най-забавните си човешки роли.

Няма какво да коментираме екшънсцените, нито специалните ефекти – те са стандартното високо ниво, без издънки и без пробиви в нови територии. Самата история е необичайна за филм на „Марвел“ – тя може да стои и като съвсем самостоятелен филм, без останалите познати супергерои. Друга разлика е, че цялата борба се върти не толкова около спасяването на света (или поне не директно), колкото около това ще седне ли Т’Чала на трона в Уаканда и ако седне, дали няма да падне? Главният злодей във филма, Килмонгър (Майкъл Б. Джордан), е сериозен противник. Но събира и доста съчувствие, което – от една страна помага на зрителя да го разбере, но от друга – му пречи силно да люби (добрите) и още по-силно да мрази (лошите), вместо да изпита сложни чувства, които само могат да го объркат. В това отношение вторият злодей – Анди Съркис – в една от най-забавните си „човешки“ роли – е далеч по-категоричен. Най-скучен от всички, изброени дотук, е прекалено сдържаният и праволинеен, иначе симпатичен Чадуик Боузман в главната роля. Младата му сестра (Летиша Райт), бившата му годеница (Лупита Ньонг’о) и двете бодигардки, които почти неизменно са около него – всяка от тях е по-интересна.

Смело бихме допуснали, че през 2019-а един от възможните оскари за „Черната пантера“ ще бъде за сценографията. Но понеже масовото критическо обожание трябва да се материализира в златни статуетки, могат да се очакват поне още няколко. Аз лично не се сещам за какво трябва да бъдат – може би за музика, песен или някоя от техническите категории. Все пак след четирите, и то все съществени номинации (включително и за най-добър филм), за „Бягай!“, вече нищо няма да е особено изненадващо.

Че „Черната пантера“ е добър филм в супергеройския си жанр (но не но не по-добър от „Дедпул“ или „Логан“), спор няма. Но около него се носи такава позитивистична еуфория (да не кажа истерия), че когато сред 70-те положителни ревюта в сайта „РотънТоматоус“ се появи и 1 отрицателно, всички (дори и неинтересуващите се) ахнаха невярвящо (все едно някой е казал лоша дума за дядо Добри). Пък и първата критика беше по-скоро скрита похвала в духа на забележката на Любомир Левчев към тогавашния първи партиен и държавен ръководител:

„Дори и вие, другарю Живков, не можете да ми забраните да ви обичам“.

По-трудните въпроси са други: само филм ли е „Черната пантера“, или и още нещо? Например – нова надежда и гордост за потисканото векове черно население на Америка? Или може би старт на (не)спонтанна реабилитация, акция по почистване имиджа на африканската култура и история? И дори – коварен либерално-демократически план за завладяване сърцата (и гласовете) на всички чернокожи и борци за социална справедливост, чрез хитро планиран  изблик на холивудска африканщина. Такива подозрения звучат силно конспиративно, но вече се срещат и в сериозни медии.

При всяко положение филмът е политически натоварен, а главният му герой – още повече. Първата му поява през юли 1966-а – черен супергерой от технологично свръхразвито африканско кралство в разкъсваните от расови конфликти САЩ – е доста радикален акт за онези години. Само два месеца по-късно в Оукланд, Калифорния, е основана политическата партия „Черните пантери“ – тя възниква като въоръжена групировка за защита на черните квартали от полицейска бруталност.

Няма как да не се запитаме дали партията е взела името си от супергероя, или по-скоро обратното. Защото година по-рано, докато Стан Лий и художникът Джак Кърби още разработват африканския си супергерой, черни граждани и студентска организация против насилието приемат черната пантера за своя емблема. Лий сочи съвсем различни и неполитически източници на вдъхновение. Но през 1971-а, за да избегнат нежеланите асоциации с едноименната партия (според едни източници – социална, според други – криминална), сменят името на героя на Черния леопард – но скоро пак се връщат на Черната пантера.

И все пак филмът подхвърля повече намеци за близост с Партията на Черната пантера – доста спорна революционна социалистическа организация. Първата сцена във филма е именно в Оукланд – откъдето впрочем е и режисьорът. Не е ясно дали градът е избран заради детските му сантименти, или по политически съображения.

Впрочем проблемите, резултат от робството в САЩ и последвалата го над стогодишна борба за равни права на чернокожите в САЩ, както и отражението им в съвременното американско кино, са толкова разбираеми в България, колкото са разбираеми за американците нашите спорове около собствената ни „робска“ история и отражението им във филми като „Време разделно“, „Дякон Левски“ и „Войвода“.