Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Дължи ни много, и ние много му дължим

Равносметка за 80-годишнината на един детрониран цар, Негово Величество г-н Сакскобургготски

Снимка: Румен Добрев, Архив на „Площад Славейков“ - Дължи ни много, и ние много му дължим

Снимка: Румен Добрев, Архив на „Площад Славейков“

„Проклятие е да живееш в интересни времена.”
Конфуций

80-годишният юбилей е подобаващ повод за равносметка. Негово Величество сигурно си я прави. Правя му я и аз – като негов съгражданин, като гражданин на републиката аз му дължа тази равносметка – колкото и нелека да е тя. Дължа я и на себе си – българското ми гражданство е протекло години наред под неговото премиерство.

Като всяка трудна равносметка, и тази ще се окаже смесена. Причина са сложните и противоречиви времена, в които царят стъпи след почти полувековно отсъствие отново на родна земя. Но трудна и смесена е равносметката и поради характеровите особености на Негово Величество – личността му е не по-малко сложна от историческите времена, които той насели. Така че онзи, който очаква от мен да призова: „Осанна!”, ще остане разочарован, разочарован ще остане и онзи, който очаква от мен да призова: „Разпни го!”. Истината, както най-често се случва във всеки индивидуален, във всеки биографичен път, е нейде по средата. До тази среда ще се опитам да се добера дума по дума.

Детството му започва с една жестока несправедливост. Ранната и недоизяснена смърт на баща му, чийто държавнически път и приживе, и впоследствие, и чак до ден-днешен е оспорван и от гражданство, и от експерти, е тежка, непоносимо тежка ипотека – особено за едно дете. След деветосептемврийския преврат, неоснователно наричан от комунистическата и неокомунистическа пропаганда народно въстание, т. нар. народна власт превръща амбивалентното дотогава отношение към Негово Величество в истинска дискриминация. Баща му, както споменах, умира (а може би загива, отровен от Хитлер), чичо му е убит от новите варвари, убити са и много хора от семейното му обкръжение, а Симеон е прогонен заедно с майка си в изгнание. По собствените му думи, качвайки се на влака, деветгодишното момче се страхува, че ще го застрелят в гръб. Трудно е човек дори само да си представи изживения ужас. Никое дете не заслужава подобна участ – не я заслужава и невръстният Симеон. Ето защо аз гледам на завръщането му на родна земя след демократизирането на страната ни като на едно изстрадано възмездие, като на едно възстановяване с късна дата на моралното и гражданско статукво.

Не по-малко разнородна ще се окаже и оценката на политическия му път. В емиграция Негово Величество не подкрепи, както очакваха ветрогони като мен, нито морално, нито материално българското антикомунистическо движение на западна земя с многото му изгнанически организации в Европа и Америка. Царят се държеше настрана от национални политически партии и сдружения, пръснати надлъж и шир по Свободния свят. Едно от малкото изключения бе подкрепата (морална и материална), която оказа на доайена на българската политическа емиграция в Цюрих, Йосиф Загорски в усилията му да издаде, въпреки зловещите заплахи на Държавна сигурност, в началото на 80-те години задочните репортажи на убития от комунистическия режим Георги Марков. И като редактор на културната програма на Радио „Свободна Европа” „Контакти”, която излъчи есетата на Георги, и като негов брат по изгнаническа съдба и по перо, и като негов близък приятел, аз се прекланям доземи пред жеста на Негово Величество.

Обстоятелството, че царят не познаваше лично Марков, прави този жест още по-убедителен и благороден.
Казаното е светлата част от картината. Която има и друга, не толкова светла страна. Обективността налага да споменем и нея.

Малко, редки са интервютата, които живеещият в Мадрид монарх е давал на медиите. Спомням си как, когато в едно от тях нейде през първата половина на 80-те журналистът го запита дали, ако един бъдещ ден България се освободи и Негово Величество се завърне обратно, ще предяви някакви имуществени претенции относно наследствените си имоти, царят се възмути от дън душа. Това – извика той с вибриращ глас – е моята родина! Нищо материално няма да търся и нищо материално няма да приема – то принадлежи на българския народ! Признавам си, че цитирам по памет, но смисълът на думите му бе точно този. Както всички знаем, не стана така. Като тръгнаха претенциите на Негово Величество за наследствени гори и имоти, в едно изявление по националната ни телевизия моят колега от РСЕ Владимир Костов го призова или да абдикира от премиерския си пост и да си води частните имуществени дела, или да си остане премиер, но да изчака с делата, докато му изтече мандатът. Не стана нито едното, нито другото. Негово Величество поведе оспорваните дела от премиерското си кресло – и това едва ли е повод за морална гордост.

И оценката ми за Симеон като държавник няма да бъде еднозначна. На фона на факта, че цялото му семейство пострада като никое друго от комунизма, друг един факт – че като премиер той се коалира с неокомунистите – прозвуча, меко казано, изненадващо. Не че коалицията му преди това с ДПС беше по-успешна, съюзът му с БСП обаче се оказа за милиони българи болезнено разочароващ. Едно разочарование, което си има предистория. Сама по себе си готовността на царя да оглави една република е предателство спрямо семейното му монархическо наследство.

За да продължи обаче раздвоението, което бележи цялостната ми оценка, ще добавя и несъмнените заслуги на монарха-премиер в приобщаването ни към НАТО и Европа. Тъкмо неговият външен министър, Соломон Паси, бе човекът, който трасира чрез Атлантическия клуб пътя ни към евроатлантическите структури – и това е единственият конструктивен път за Република България: колкото и нелек да се оказа, приемлива алтернатива този път нямаше тогава – няма и до днес.

Обещанието, че ще оправи страната ни за 800 дни се оказа пустословие. Ако наистина си е вярвал, когато е обещавал, значи е бил политически инфантил, а ако не си е вярвал, значи е бил демагог. Кое от двете е истина, знае само Негово Величество. Но не казва. Ако остави един бъдещ ден нови и честни мемоари, потомците ни ще узнаят тази съществена истина. Ако ли пък не, и те ще напуснат като нас лицето на земята в недоумение.

Освен с емблематичните 800 дни, които така и не се състояха и до днес, Негово Величество ще остане и с не по-малко емблематичните си думи, че за да се преобрази родината ни, трябва да се смени чипа в главите на милионите ни сънародници. И аз мисля така – градена и изграждана с хилядолетия, народопсихологията ни е по-силна от всяка политическа конюнктура. Казано с други думи, с такива хора – толкова. Бърнард Шоу го формулира в сентенцията си, че колкото и благородна, колкото и съвършена да е една демокрация, тя не може да надхвърли равнището на собствените си гласоподаватели. Не можа и нашата – по-умна от Шоу не е. Не беше тактичен царят в това си изявление – действащи премиери не говорят така пред електората си. Но беше откровен – и това заслужава да бъде зачетено.

Интелигентността на Негово Величество бе несъмнена, разпознаваема дори само в осанката му. За сметка на това дълбоко се съмнявам в слуховете за агентурната му обвързаност с КГБ – от една страна – и за хазартната му пристрастеност и за разюздената му бохемщина – от друга. Да тръгна сега да коментирам тези небивалици, значи да им посвещавам вниманието, което те не заслужават. За предпочитане е изобщо да не потапям перото си в тази помия – жълтата ни преса го е правила многократно през годините.

И така, нека закръглим юбилея с един финален въпрос: какво преобладава в баланса – доброто или лошото? Както видяхме, пасивите и активите си делят мегдан на всяко изречение. И все пак, струва ми се, че има защо да честитим юбилея на юбиляря – добро или лошо; и добро, и лошо, неговото присъствие несъмнено обогати националната действителност в един ключов исторически момент. В качеството си на републиканец монархът допринесе за европеизирането ни. Подвеждан многократно от неблагонадеждните си политически партньори, упрекван заслужено и незаслужено, заслужено и незаслужено тупан по рамото от чужди и свои, Негово Величество ни дължи много. Но много му дължим и ние.

Съзнавам колко разколебано е това обобщение. Съзнавам обаче също, че тази разколебаност е най-автентичният портрет на епохата, която всички ние – монархисти и републиканци, балканци и европейци, демократи, псевдодемократи и откровени деспоти – населихме с разнородните си себебиографии.


Вижте още: СИМЕОН: ЦАР СЪМ, ВЪПРОС НА ИНТЕЛЕКТ Е ДА ГО ПРИЕМЕТЕ

СИМЕОН ВТОРИ: АЗ, НЕДОСТОЙНИЯТ, ПРЕДАДОХ ТОРИНСКАТА ПЛАЩАНИЦА

ГРЕДИ АССА. ПЪТУВАНИЯ 27 февруари – 5 май 2024 г.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

ДС