„Дамасцена“ – филм или корпоративен пиар?

Добър вечер, приятелю млад, добър вечер, другарю! Добре дошъл на новия български филм, добре дошъл на „Дамасцена“!

Предполагам, че вече се досещаш за какво става дума в него, но ако си твърде млад, за да знаеш песента на Димитър Вълчев и Найден Вълчев от 1970 г., изпълнена от Паша Христова – става дума за една българска роза и по-точно за един производител на розово масло (втори в българското кино след Бай Ганьо), за розоварна дестилерия и етнографски комплекс с магазин и ресторант… но да караме подред.

Сюжетът проследява живота на героичен български бизнесмен от дете до строител на сьвременна България и видна фигура в световното производство на етерични масла.

Всичко започва някъде по времето на Тодор Живков, когато Течо (така се казва героят) е на 5-6, най-много 7 годинки и едва не се удавя в един речен вир – но пък вследствие на злополуката се сдобива с мечта (или бизнесплан).

Докато е под водата, между живота и смъртта, Течо има видение, екстрасензорно изживяване – среща с Царицата на розите. Когато се свестява, вече има ясна цел в живота си: да съгради храм на Царицата (етнаграфски комплекс с ресторант и магазин) и да се ожени за нея. Чували сте клишето, че човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му – в този смисъл Течо е много голям още от съвсем малък.

После виждаме Течо на ученическа бригада в Розовата долина, която е и Долината на тракийските царе, и научаваме от учителя му, че на Течо въобще няма да му е лесно, защото „глава му е дала природата на министър, а характер на хайдутин“. Междувременно момчето продължава да сънува наяве препускащи около него тракийски колесници („Ние сме тракийци, бе – каквото и да ви говорят, един ден учените ще го докажат!“, твърди разпалено учителят му, в спор с официалната история по онова време).

По-нататък, още като ученик, Течо се сблъсква едновременно с недъзите на социализма (където „всеки гледа да изкяри по нещо на държавен гръб“) и капитализма в лицето на партийния секретар на дестилерията другаря Колев (изигран клиширано отблъскващ от Димитър Баненкин) и чуждестранен немскоговорящ клиент. Интересен детайл: и двамата пъхат залците в устата на девойката в народна носия, която ги посреща с хляб и сол, точно като го прави Бойко Борисов (сиреч всички – и комунисти, и капиталисти, и ГЕРБ – са едни и същи).

Виждаме отново Течо (Веселин Плачков) в средата на 80-те, вече като млад технолог, току-що назначен във все още държавната дестилерия. Оттук нататък Течо ще страда заради Възродителния процес, ще се разочарова от социализма, ще основе първа частна розова дестилерия, ще спасява млади момичета от малцинствата от роднините им и ще им дава нов старт в живота, ще разнася насам-натам чували с долари в хаоса на 90-те, ще фалира и ще се възражда, ще взима заеми и ще ги връща, ще боледува и ще оздравява, ще моли турци да му оставят малък пазарен дял, а после те ще го молят, ще вдига двойно надниците на работниците си, защото не може да понесе, че два милиона и половина българи са били принудени да напуснат страната си… но няма да се откаже от мечтата си. Такъв е героичният делник на бизнесмените-мечтатели.

Във финалния кадър малкият Течо, средният Течо и големият Течо, събрани заедно в триединство, вървят гордо из розовите лехи на райската градина. Камерата бавно се вдига към небето, порозовяващо от първите лъчи на слънцето. Надпис: „Филмът е по истински случай“. Втори надпис: „През 2008 г. България възстанови лидарската си позиция на пазара на розово масло“. Бурни аплодисменти.

Впрочем, не знам каква точно публика беше поканена на премиерата на „Дамасцена“ в „Люмиер“, но тя поне десет пъти избухваше в аплодисменти – по най-различни поводи: Гюла се подхлъзва смешно в банята – аплодисменти! Бащата на Течо издъхва красиво – аплодисменти!…

В „Дамесцена“ няма значение как точно играят актьорите (не по-зле от обикновено), как е снимал операторът (има няколко красиви природни картини), добри ли са диалозите и сюжетът, нито пък как се е справил композиторът Румен Бояджиев-син (на места добре, на други – музиката е жално-драматична като в турски сериал, когато бащата на фамилията казва: „Лошо ми е“ – но пък това са изискванията на патетичната драматургия).

Всичко това няма значение, защото колкото и създателите на филма да се хвалят с участието на 1600 статисти (което го превръщало в „една от най-мащабните ленти, снимани у нас през последните 25 години“), „Дамасцена“ не е филм. „Дамасцена“ е корпоративно мероприятие, доста скъп имиджов пиар и изглежда точно като опит на един успял бизнемен да погали егото си. Разбира се, всеки бизнесмен има пълно право да дава парите си за каквото си ще. Но пък и всеки кинозрител има право да не дава парите си за каквото и да е.

Вероятно „храмът на Царицата на розите“ – етнографският комплекс с магазин, ресторант и басейн – е приятно място. То е и най-подходящото място за прожекции на „Дамасцена“. Но от утре „Дамасцена“ тръгва в 50 киносалона в цялата страна. Това не е добра реклама на българското кино.

https://youtu.be/ztK9Sw9R3v8