Софийски международен панаир на книгата

Този текст е публикуван преди повече от 6 месеца

Дъното на цивилизацията

Мостът край Бяла се руши, докато си измисляме легенди как неговият майстор Колю Фичето спасил „Нотр Дам“

Пожарникари оглеждат фасадата на „Нотр Дам“ след пожара, който изпепели 2/3 от покрива и една от кулите на църквата. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Дъното на цивилизацията

Пожарникари оглеждат фасадата на „Нотр Дам“ след пожара, който изпепели 2/3 от покрива и една от кулите на църквата. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Какъв парадокс! Изгорялата катедрала в Париж стана тест за нас самите. На Фейсбук-площада излязоха гласовитите и закрещяха: „Защо да ни е жал за едно от най-великите произведения на човешкия гений, с парите за нейното спасение могат да бъдат спасени човешки животи“.

Ето в това се превърна хуманизмът – в абстрактен егоцентризъм. Моралът стана лицемерен, парадоксално крив и дотолкова извратено гротесков, че започна – като прословутия дявол – да чете евангелията като фарс.

Не вярвам някой да оспорва, че човешкият живот е върховна ценност. Това е безспорно. Но плоското мислене, което ни залива отвсякъде, забравя да си зададе следващия въпрос: защо е ценен този живот? Хуманистичният отговор не е „ценен е сам по себе си“. Това е опростенческо и жестоко. Животът е ценен заради това, което може да остави след себе си.

Пожарът в „Нотр Дам“ е огромната въпросителна, пред която огромна част от уж мислещи хора застинаха в пълно недоумение. Дали е уместно да плачеш за рушащи се камъни, ако не плачеш ежедневно за умиращите от глад хора – с тази фалшива в същността си дилема заместихме главното. Катедралата край Сена е свидетелство за духа на хора, отишли си от този свят много преди нас, но оставили частица от себе си за нас. А ние егоистично забравяме, неглижираме този факт.

Америка за България

Този тип мислене е в дъното на цялото видимо презрение към цивилизацията в развитие. Ние, хората от епохата на най-бързия растеж досега, сме абсолютно закотвени в себе си. На човечеството му липсва визия. Мисълта за голямото Утре е стъпкана от мисълта за доволното Днес. Именно затова не строим, не оставяме нищо извън себе си. Създаването на произведения от мащаба на „Нотр Дам“ в Париж или „Саграда фамилия“ в Барселона днес е немислимо. Ние искаме да сме щастливи днес, за утре да му мислят утрешните. Идеята да загубиш себе си, докато си жив, за да се посветиш на нещо много по-голямо от живота си, звучи кощунствено. Да посадиш дърво, да построиш дом с ръцете си, да се отдадеш на кауза, чийто резултат няма да видиш, защото ще си мъртъв тогава – каква разхитителна глупост, си казва днешният човек. Не може да има по-висока сграда от човешкото его, това крещи подсъзнанието.

Затова рушим много повече, отколкото градим. Затова се придържаме към познатото и отказваме да видим отвъд краткия си живот, отказваме да го заложим в името на някакво неясно за нас бъдеще. Затова са толкова тежки воплите ни, когато забележим, че наближава промяна.

Представете си, че Великата китайска стена трябваше да бъде построена днес. Никой нямаше да се захване с това. Милиони безименни животи, вградени в основата ѝ, щяха да бъдат спасени. Тези хора щяха да живеят по-дълго, вероятно посредствено и бедно, без следа. Да си отидат, да бъдат забравени. И нямаше да ги има нито тях, нито построеното от тях. Същото важи и за „Нотр Дам“, и за Тютюневите складове в Пловдив, и за Къщата с ягодите в София.

Знае ли някой имената на строителите, наети от Колю Фичето за изграждане на моста край Бяла? Едва ли. Но тези хора са оставили след себе си нещо истинско, което ние днес, ние – егоцентриците, позволяваме да се разруши. Мостът се руши, докато си измисляме легенди как неговият майстор спасил „Нотр Дам“. Тази измислица не обслужва нищо друго, освен фалшивото ни националистическо его – сякаш то е по-важно от истинското наследство. А в този мост, както и във френската катедрала, са вградени сенките на истински хора, истински като нас.

ПРАЗНИЧЕН НОВОГОДИШЕН КОНЦЕРТ | „ВДЪХНОВЕНИ ОТ ЗИМАТА”

Така че не можем да пренебрегнем разрушаването на една църква, на един мост, на нито едно произведение на изкуството. Трябва да сме бесни всеки път, когато някой безсъвестно руши, без да изгражда. Трябва да сме бесни и когато някой спира градежите, които могат да останат след нас. Трябва да сме наясно, че сме по-временни от горите, от сградите и от творбите на гениите. Нямаме право да ги приемаме като даденост. Те са по-важни от нас, защото не са само наши. Светът продължава и след края на дребните ни животи. Хубаво е да оставим в него нещо повече от снимки на обяда си или остроумни изречения по стените на социалните мрежи. Трябва да се вградим в нещо трайно и истинско. Дори да нямаме шанс да го видим завършено.

Бъдещето за нас ще бъде настояще за децата ни. И те имат нужда от катедрали.