Държава на прецакването

Иван Хаджийски още в онова далечно време казва с болка: ”България е страната на дребните шмекери и дребните тарикати…”

И преди, и сега, нали знаете този любим на едни запалянковци рефрен, това е бил любимият метод на действие на нашенци – прецакването. О, особено на близък, на познат, на състудент, на съсед… Да видиш познатия в неизгодно положение, паднал – е, от това по-голям кеф няма. А пък да мине ден без келепирец – е, това не е простено на нашите географски ширини.

И ето, с толкова мъка, с толкова връзчици, почерпки и тъй нататък нашенски изпитани номерца той е станал катаджия. И сега започва осребряването. На всичката мъка досега.

Че той да не е балама, да не е канарче, как така ще остави да не си оближе пръстите, след като вече има право да бърка в кацата с меда? Че кой в тази държава не краде? Кой не лапа, както му дойде и както му попадне – от памти века на тази територия е било така. Та той ли ще прави изключение от този начин на живот? Хайде, бе! Аз ти правя услуга на тебе, ти – на мене, аз тебе прецаквам, след това ти мене прецакваш…

Чета за този наш катаджия-символ на държавния служител в Република България, гледам видеото с него с момента на подкупа му. И ме поразява спокойствието – и на извършител, и на коментиращи под материалите. Все едно нищо не е станало, все едно това така трябва да стане и по никакъв друг начин!?!

Това вече е страшното! Това говори за смърт на усещането за най-елементарен срам.

Всъщност този катаджия единствен ли е? Що за въпрос, нали? Я да се огледаме – около нас, а и в самите нас… И веднага някой „учен” българин ще каже – ами, то така е навсякъде. Навсякъде ли?

Сещам се за един епизод от моя живот в тая Франция, която ние, българите, „расовите” българи, все подиграваме, все пращаме с неприкрит кеф на майната й. Вървя с приятел-парижанин, ще ме води на гости у тях. А това да те заведе французин на гости, и то в къщата си, е толкова рядко, то е белег за уважение и доверие към теб, значи си го спечелил за цял живот.

Та вървим ние, в настроение сме, усеща се вече пролетта, градинките около нас, да, тези прочути с красотата и грижата си към тях градинки с изникнали буквално за една нощ цветя, омайват очите с красотата си. Съзирам няколко отскубнати от вятъра стръка, навеждам се, вдигам ги…

– Какво правиш – пита ме приятелят-парижанин.

– Ами, ще ги засадя в твоята градинка.

– Не може – гласът на приятеля изведнъж е станал леден. – Остави ги! Аз не искам ти да крадеш!

Аз ги оставям, нещо в мен се разлюлява – та аз през живота си една стотинка не бях откраднал…

След няколко крачки приятелят влиза в магазин за цветя, купува точно три стръка, толкова, колкото аз бях държал в ръката си преди малко, брои петнадесет, ох, сърцето ми изтръпна, цели петнадесет евро, значи, пресмятам светкавично, тридесет лева. Ох, цели тридесет лева за едни нищо и никакви цветя, каквито само преди минути бях взел от оная градинка…

В двора им той, приятелят-французин, ми подаде стръковете:

– Ето, не се сърди, но сега вече можеш да ги засадиш. Защото ония бяха купени с моите пари от кметството, ако те бях оставил да ги вземеш, градинарят след това щеше да купи на тяхно място други, пак с моите пари. Значи какво излиза – че аз крада своето.

Мълчах. Какво ли можех и да кажа в този момент?

Два епизода – този в България с катаджията. И този в Париж с моя приятел-французин. Два епизода, два свята… Които никога не ще се пресекат. Два начина на отношение към държавата. Към живота. Да, към същия този наш живот, който Господ ни го дава един-единствен път. С поръката да го изживеем с достойнство.

Достойнство ли? Всъщност какво беше това – яде ли се, пие ли се…

http://youtu.be/QSG156NqcbA