Държава си търси име

„Какво пък, Париж си струва една литургия!“
Анри IV, крал на Франция

Двайсет и шест години след като обяви независимост, съседната ни Македония може да си смени името, за да реши спора си с гръцкото правителство и да бъде приета в НАТО. Но защо изобщо е толкова сложно да се намери име на цяла страна?

Македонският министър-председател Зоран Заев и външният му министър Никола Димитров смятат, че страната им може да смени официалното си име, за да влезе в Северноатлантическия пакт – поне според интервю на Димитров пред „Financial Times”. Това би разрешило дългогодишния спор между Скопие и Атина – спор, възможен само на Балканите.

От разпадането на Югославия през 90-те години до днес Гърция не признава официалното название „Република Македония“ на нашите югозападни съседи. Между двете страни се пътува нормално и немалко македонски граждани работят в Солун, но когато нещата опрат до включване на Македония в международни организации, Гърция винаги заплашва с вето, защото малката балканска държава носи името на вече съществуваща гръцка провинция. Традиционно опасявайки се от български, „македонски“, „славянски“ или албански сепаратизъм в северните области, придобити във войните отпреди сто години, правителството в Атина държи да съществува разлика в названията на собствената му територия и съседната държава. Гръцките предложения обикновено са неприемливи за македонската страна: „Република Скопие“, „Вардарска република“ или „Бивша югославска“. Македонците спокойно могат да предложат „Бивше антично царство Македония“, но пък тогава Атина няма да е никак доволна…

От българска гледна точка въпросът изобщо не стои: съществуват три части на голямата балканска област – Вардарска Македония в момента е суверенна държава под име, към което българските власти нямат никакви претенции, Пиринска Македония е част от собствената ни страна, а Егейска Македония е в гръцко владение. Но чисто исторически нещата стоят дяволски сложно…

Всичко започва с класическата Античност. Около пет века преди Христа на границата на гръцкия свят съществува малкото царство на племето македони. По времето на Гръко-персийските войни македоните са васали на Великия шах. Когато Спарта и Атина отблъскват персийската заплаха, македонските владетели също се оказват извън персийско влияние. Един от тези владетели е Филип II, син на Аминта. Страната му се намира на територии, днес притежавани от Република Гърция. Той е и първият от своя народ, предявил претенциите да бъде смятан за грък. Оттук идват проблемите в модерната македонска идентичност.

Противниците на Филип в гръцкия свят не искат той да бъде считан за грък. Прочутият оратор Демостен от Атина смята царя на македоните за варварин, чужденец. Филип обаче налага властта си над по-голямата част от антична Елада, принуждава или подкупва градовете-държави да го приемат за свой владетел, получава почетно атинско гражданство и най-сетне си издейства привилегията да изпрати свои колесничари на прочутите Олимпийски игри. Честито. Той вече е грък. Според удобната легенда прадедите на царя дори произлизат от възможно най-гръцкия герой Херакъл.

Синът на Филип, Александър Велики, завладява цялата огромна Персийска империя от Средиземно море чак до Индия. Този път никой не си задава въпроса дали Александър е грък. Елините, общо взето, са доволни: завоевателят е бивш ученик на Аристотел и носи свитък с Омировите поеми под възглавницата си, говори старогръцки, носи елинско име, представя се за син на няколко божества, едно от които е гръцкият Зевс и разпространява гръцката цивилизация чак до Хималаите. Следват векове, в които гръцкият език се оказва говорен в градове и области из Мала Азия, Сирия, Месопотамия, Египет, Либия и Иранското плато. Ориенталските деспоти дълго време ще носят имена като „Менелай, син на Лизимах“, ако ще да са с дръпнати очи или да се молят на Шива. Гръцкият скулптурен стил ще повлияе дори на будисткото изкуство, а Старият завет ще бъде преведен на гръцки по заповед на един от наследниците на Александров пълководец. Не е много учудващо, че днешна Гърция смята македонското име за своя запазена марка.

Започва Средновековието. Македонското царство отдавна не съществува, а Балканският полуостров е част от вече покръстената Източна римска империя. Точно така, това е Византия. Чиновниците на империята не се интересуват от въпроса какъв е бил Филип, но смятат, че градовете Филипи и Филипопол са наречени на него. И наричат административния район, включващ тези селища, по името на някогашното му владение. Така се появява средновековната византийска провинция „Македония“, която се намира горе-долу в днешна Източна Тракия, около Одрин. Объркващо, нали? Това още нищо не е. В единайсети век византийците завладяват царството на владетеля Самуил, намиращо се горе-долу край някогашната истинска Македония. И наричат тези територии „България“. Винаги сте знаели, че Македония е на югозапад от България, нали? Е, в единайсети век е било другояче: тогава България е била на запад от Македония. До края на Средновековието, а дори и вече под османска власт, архиепископът в Охрид ще бъде „пастир на цяла България“. Доста неловко, особено защото и Търновските патриарси претендират за подобна титла.

В деветнайсети век най-сетне се появява тази Македония, за която дебатираме днес. В своите записки Васил Левски пише за трите области на „Българско“ и ги нарича „България, Тракия и Македония“. „България“ за него вече е Дунавската равнина или Мизия, а под „Македония“ той разбира страната северно от Солун, западно от Кюстендил, южно от Ниш и източно от Гостивар. Общо взето, това е сегашна Македония. Левски най-вероятно е изградил географските си представи по западни карти на Европейска Турция – обикновено френските атласи от това време наричат Мизия с името „България“.

В 1898 г. френският пътешественик (и шпионин) Виктор Берар пише книгата си „Pro Macedonia”, в която изтъква разнообразния характер не само на пейзажа, но и на етническите групи, които я населяват. За него единственото възможно бъдеще на страната е кантонизация по швейцарски модел с местно федерално правителство, начело на което да има християнски монарх (който не бива да бъде австриец, сърбин, българин или грък. Берар предлага някого от членовете на черногорската династия). Още тогава Македония е била труден за решаване ребус.

Докъм 1924 г. не съществуват спорове поне за това кои земи трябва да се наричат „Македония“. Балканските правителства и народи си оспорват страната, но не и името й. Едва в момента, в който съветските власти започват „износ на революция“ към Балканите, модерна Гърция схваща, че извън нейните граници се създава опасна нова идентичност, която може да донесе беди в граничните земи около Серес и Солун.

След 1944-аа спорът за името „Македония“ е поддържан най-вече от гръцки и македонски емигранти на запад от Желязната завеса.

Съвременните носители на македонска идентичност очевидно не говорят гръцки. Независимо дали се смятат за етнически българи или не, те упорито твърдят, че имат изключително право над името „македонци“. Гърците пък, особено от района на Нигрита и Серес, са чувствителни към това и сочат останките на Филиповата столица Пела, които са на гръцка територия.

За първи път има възможност този спор да бъде надмогнат. Ако Република Македония влезе в НАТО (както го направи Черна гора) и продължи с усилията си да се включи и в Европейския съюз, това може да реши проблемите й със съседите. Дори страната да си смени името, никой жител на Скопие няма да започне сам да се нарича „бивш югославянин“.

Париж си е струвал една литургия за крал Анри. Да се надяваме, че и в Македония са научили този урок.