Държавата не е абдикирала от културата, но я е оставила на ръба

Каква да бъде културната политика на държавата ще обсъждат днес някои от партиите, които ще управляват в новото Народно събрание. Това се случва сред здравна и политическа криза, в която за култура не се чуваше много, а ако съдим по депутатите от средите на културата в новия парламент, тя видимо е последна грижа. Но вероятно тъкмо липсата ѝ е виновна за разпада ни като общество, в който напоследък живеем.

През април тази година в „Площад Славейков“ направихме анкетата „Ако културата беше приоритет на държавата…“ с желанието да покажем кое е най-спешното, практичното и разумното, което да свърши новата власт в областта на културата. За съжаление, новоизбраните политици не успяха да се справят със създаването на правителство. Затова сега, след третите избори за годината, отново искаме да припомним на народните избраници, че тъкмо културата е здравословният фундамент на една добре функционираща държава.

Поканихме режисьора Васил Василев да отговори на въпросите в нашата анкета, защото като директор на Плевенския театър той показа как една институция може да премине бързо и успешно през Ковид-ограниченията – и да не само да осигури безопасността на артистите и публиката, за които отговаря, но и да създаде събития, за които столичната публика започна да пътува до провинцията. Спектакълът „Опашката“ на Явор Гърдев на плевенска сцена е номиниран за „Културно събитие на годината“.

– Защо културата трябва да бъде приоритет на държавната политика?

– На първо място държавата трябва да даде определение на общото понятие „култура“ и това ще илюстрира истинското ѝ измерение за мястото и ролята, което заема в държавотворството. Ако говорим за културата като материален олицетворител на творческия потенциал на нацията, то не е само израз на исторически наследени традиции, но и на умението да ги съхраняваме и надграждаме. В тях е вградена националната ни идентичност. Културата е отражение на социалната среда, но тя има своята роля за възпитанието на ценностната система на хуманното общество.

– Кое е неотложното, което трябва да се свърши в културата?

– Културата като функция на държавното управление на всяка една от секторните политики изисква наличието на два основни компонента – ресурсно обезпечаване и управление. Разбира се, творческият процес за различните видове изкуство не се нуждае в еднаква степен от административна или организационна система, за да функционира. Нужно е да се създаде концепция за цялостна стратегия за развитие на културата, съхраняване на историческото наследство, обучение и развитие на младите дарования, поддържане на материалната база и изграждане на нови обекти с културно предназначение. За всеки жанр има специфични потребности на творците. Всичко това се нуждае от оценка и анализ в какви размери и с какви механизми държавата да стимулира създаването на творческия продукт.

– Кой е най-подцененият от държавата сектор в културата?

– Няма сектор, който да е видимо надценено толериран, за да може от тази база да дадем оценка за друг, който е изоставащ като подкрепа. Има сектори като музикално-сценичните изкуства или филмовото изкуство, които се нуждаят от огромен финансов ресурс за продукциите си. Ние сме малка държава и малък пазар, а в същото време има някакви базисни мащаби, в които трябва да се осъществява даден жанр. За да има добър театър, е необходимо да има не един и два театъра, а множество театрални трупи. Всеки град се нуждае от средище, място на което гражданите да задоволяват културните си потребности като ежедневие от бита си, а не като нещо елитарно, трудно досегаемо. Длъжни сме да дадем достъп до срещи с изкуството на подрастващите в родния им град от най-ранна възраст. Така се изграждат хармонично развитите личности. Може ли да си го позволим като държава, да дадем шанс на повече творци да упражняват таланта си, за да се родят онези творби, които да ни подредят между нациите с принос за създаване на продукт със световно измерение? България вече го е правила със своите оперни певци, излизали по най-елитните световни сцени.

– Кое трябва да преобладава във финансирането – пазарният принцип или държавната субсидия?

– България не е абдикирала от ангажимента си към финансиране на културата, но това е ресурс на ръба на оцеляването. Създаването на творческия продукт и неговата реализация може да имат елементи на пазарен признак, но самата социална сигурност на творците трябва да има надеждност и това може да е само с базисен доход, който трябва да е гарантиран реципрочно на трудовата ангажираност. Затова средствата, които се залагат в държавния бюджет, трябва да бъдат преосмислени в огромния мащаб на значението на този ресурс. Пандемията показа, че съдбата, физическото оцеляване дори на определящите се като свободни творци, отново е на плещите на държавата. Парите, които им бяха отпуснати, се превърнаха в единствения източник на доход за тях. Те са част от общността, създаваща българското изкуство и при нормални условия дават своя принос, затова в криза трябва да получат полагащата им се подкрепа. Критериите за пазарни стандарти трябва да бъдат прилагани по отношение на творческия продукт. Публиката дава тази оценка. Но културата има жанрове, при които размерът на аудиторията не е определящ заради спецификата или елитарността на конкретния вид изкуство, което не намалява неговата значимост. Затова винаги за развитието на културата ще е решаваща държавната политика.

– От чий чужд опит трябва да черпим примери?

– Много притесняващ въпрос. Изберете си която и да е европейска държава и там ще видите модели и стандарти на държавна политика, която да ни е за пример. Република Северна Македония примерно, която отделя за култура 2% от БВП също може да ни е за подражание.

– Трябва ли „пенсионерите“ в културата да получават специално отношение от държавата?

– „Пенсионер“ в културата не е еквивалентно на стандартното възприятие на понятието. Творецът не само се препитава от своето занятие, той живее чрез него. Настъпва, разбира се, и творческо изчерпване или чисто физическото, ранно амортизиране, например при балетните артисти, но това са спецификите на професиите, които изразходват по-интензивно практикуващите ги. Затова трябва да има адекватни механизми за социално обезпечаване.

– Как трябва да бъдат подпомагани младите в културата?

– С едно единствено нещо. С възможност да упражняват професиите си. Хората, които са отдали себе си на изкуството, са може би най-нематериалните хора. Но те трябва да могат да прекрачат прага на храма на Мелпомена, в който да работи парното. Младият художник се нуждае от работно пространство и от средства за материалите, за да произведе своята творба. Виждате как изведнъж това с достъпа до упражняване на професията става сложно. При липсата на стимули за меценатите, а и при отсъствие на осъзната потребност за подпомагане на творците, държавата трябва да намери механизми да преразпределя обществения ресурс за развитие на културата.

– Каква трябва да бъде държавната политика за износ на българско изкуство и култура?

– Възможността за достъп до пазар на изкуство без граници не е еднаква за всички жанрове. Държавата трябва да разглежда намесата си в износ на изкуство като стратегия за инвазия в мултикултурната среда. Ние сме износител на културен продукт в съществен мащаб още с предоставянето на българската азбука на много народи. От тази отправна точка трябва да разглеждаме и идните си представяния на световните сцени, културни форуми, кинофестивали и галерии. Защото имаме даровити творци, инструменталисти, автори на пластично изкуство, които изграждат авторитета на България по достоен начин. Струва си държавата да не пести подкрепа. Нашите културни институти зад граница са част от тази политика.

– Медиите трябва ли да бъдат ангажимент на Министерството на културата?

– Докато Министерство на културата не се превърне в истинска институция, призвана да дава очертание на националния културен облик, ще се чудим колко, как и къде трябва да е намесата на ведомството. Съхраняването на чистотата на българския език, прилагането на българската азбука, присъствието на творби на български автор са важна част от мисията на медиите към българското общество и това трябва да е под регулацията на културното ведомство. Контролът върху спазването на авторските права е друга взаимосвързаност на министерството и медиите.

– Кой е най-подходящ за министър на културата?

– Това можем да оценим само когато един министър вече не е на този пост. Всеки идва с добри намерения, но си тръгва с огорчението на не докрай изпълнена мисия заради безбройните пречки и изпитания, пред които се изправя. Сега модерна тема е колко зле са нещата в България заради мащабите на корупцията. Голям проблем са тежките административни процедури. Липсата на добри експерти и млади кадри. Всички тези неща са възможни за отстраняване от опитен администратор – човек, който може да промени нормативната и законова уредба, да привлече екип, да повиши контрола с пълномощията си на министър. Но истински подходящ за министър е този, който успее да постави културата сред най-важните неща в общественото съзнание.