Дъщерята на Тери Пратчет: Той не ме научи на магия, показа ми я

Баща ми говореше много за смъртта. Той вярваше, че трябва да сме повече като викторианските си предци. Може и да беше срамежлив в разговори за секса, но смъртта му беше далеч по-удобна тема. Тя е големият обединител. Без значение кой си, един ден Жетваря идва за теб.

Дойде за баща ми много рано в живота му под формата на Смърт от прочутите му и обичани по цял свят романи от Света на диска. Смърт се извисяваше под наметалото си, скелет с коса, който има афинитет към кърито и котките и ГОВОРИ ЕТО ТАКА. Получавали сме редица сърцераздирателни писма от почитатели, които са в края на живота си и се чувстват добре, като си представят, че смъртта ще дойде за тях върху бял кон на име Бинки. Татко стори нещо с по-голям успех от всеки друг – направи Смърт приятел.

За мен, както и за много от феновете му, именно таланта му да създава герои като този направиха книгите му чисто разказваческо злато. Татко беше голям наблюдател на хората. И когато свършеха реалните хора, започваше да си ги представя. И двете му баби влязоха в образи на вещици, а има парче от мен в Тифани Сболки и Сюзън Сто Хелит, осиновената внучка на Смърт. Винаги е казвал, че той самият е най-вече като безцеремонния командир Ваймс, бунтуващ се срещу несправедливостите. Но беше и малко като Смърт; винаги е обичал доброто къри, а за Пратчетови да имат котки е като за останалите хора – бани.

Разбира се, яростта на татко в стил Ваймс дойде на преден план, когато получи диагнозата „Алцхаймер“ на 59 години и осъзна колко малко помощ има за това заболяване в страната ни. Чрез свои лични дарения и обществени кампании повиши осведомеността и подкрепи редица изследвания. По същия начин, застъпничеството му за асистираното самоубийство беше жизнено важно, за да се разбере, че една добра смърт е не по-малко значима от добрия живот. Той беше ужасен, че нашите политици не разбират това.

Приливът на скръб и подкрепа, който дойде със съобщението за смъртта му беше поразителен. Но това не беше изненада, работата му беше толкова обичана, колкото и той самият. На погребението носих меча му – на нивото на брадичката си, като поздрав към лидер, и пред сърцето си, когато спускаха ковчега. Бидейки рицар, той трябваше да си направи свой меч; претопи в пещ желязна руда, добита от нашите земи, и я обработи. Дори добави парченце метеорит, давайки на меча неговото име – Железният гръм от ясно небе.

Неговото погребение ми показа, че баща ми е значел много неща за много хора – и всички ние скърбяхме по различни негови версии. За майка ми, това беше началото на годините им заедно, когато едва са свързвали двата края, гледали са зеленчуци и пилета в задния двор. За мениджъра му Роб, беше стоенето рамо до рамо, помощта да продължава леенето на думите и да му прави странния „глуг“ – кафе с глътка бренди. Или, в по-трудните дни, бренди с глътка кафе. За мен, онова за което най-силно скърбя, е какво помня като дете от баща си.

Нямахме много пари, но едва забелязвах това, тъй като имах гори и полета, където да тичам, дървета, на които да се катеря и животни, с които да си играя. Татко и аз често си правихме дълги разходки сред природата, където той ме научи кои диви растения са ядивни, показа ми скрити пещери и изворчета насред гората. Обичаше да свири силно с уста. Аз обаче така и не успях да го усвоя, така че вместо това ме научи на думите на The Rhubarb Tart Song и Whose Pigs Are These? Пеехме ги на висок глас, с много радост, докато дивите животни се разбягваха пред нас.

Баща ми беше човек, който се отдава на ситуацията повече, отколкото на практичността. Той ме отвиваше и ме събуждаше посреднощ, за да ми покаже светещите червеи в живия плет или Халеевата комета, пламнала в наситеното със звезди небе. За него, да види дъщеря му тези чудеса на природата беше по-важно от спането, което можех да правя по всяко време. Той не ме научи на магия, той ми я показа.

Дължа и на двамата си родители огромна благодарност за идилията в детството ми, която ми помогна да стана човека, който съм днес. Човекът, който може свободно да тича в гората, да се катери по дърветата (и да пада от тях) и да разбира чудесата в света – разбира се, и да може да издои коза при спешна нужда. Харесва ми да мисля, че където и да е татко сега, на главата му има шапка, в ръката му – пръчка, а между устните свирка. Навярно наоколо има и котка. Наоколо винаги трябва да има котка.