Доньо Донев заболя от рак, защото го набедиха за агент на ДС

Скандалът около документалния филм „Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС“ се разраства. Лентата хвърля съмнение върху авторството на Доньо Донев върху анимационния филм „Тримата глупаци“. Според авторките на „Чичо Тони…“ Мина Милева и Весела Казакова не Донев, а аниматорът Антоний Траянов е създател на легендарната анимационна троица, а проф. Тодор Динов – един от основателите на българската анимационна школа, е прокарвал сред творците в рисуваното кино интересите на Държавна сигурност.

Всички замесени в тази история – Тодор Динов (1919-2004), Доньо Донев (1929-2007) и Антоний Траянов (1938-2013), са покойници, затова потърсихме истината в дома на проф. Динов, където се е раждала историята на анимационното ни кино. Поканихме за интервю художничката Жана Динова, дъщеря на Тодор Динов.

– Има ли роля Държавна сигурност в живота и в кариерата на баща ви, както се твърди във филма „Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС”, г-жо Динова?

– ДС със сигурност е играла роля в живота на Тодор Динов, но с обратен знак, защото баща ми не е бил в Държавна сигурност. Нито пък аз. Баща ми редовно беше викан на спявки в ДС, защото непрекъснато пращаха доноси срещу него. Първите опити за анимационен филм са били на студио за трик филми, което беше към Държавната кинематография, опитите явно са били непрофесионални, защото не са знаели технически как да го постигнат. По-нататък се появиха упреци към него, когато той опита да промени онзи леко поовехтял вкус на Дисниевската анимация, защото първите анимационни филми бяха в тази стилистика. Може би това е подразнило част от този колектив, които напълно резонно са се смятали за пионери на анимационното кино в България.

– Имало ли е опити Държавна сигурност да вербува Тодор Динов?

– Няма такива данни. Вероятно е имало опити, но той беше с много остър характер, не мълчеше.

Във филма „Чичо Тони…” Антоний Траянов споменава как баща ми му бил задържал една година сценарий и рисунки, което е абсурд. Тодор Динов беше извънредно коректен човек в това отношение. Когато решил да направи филма „Внимателното ангелче” по рисунка на Жан Ефел (бел. ред .- френски художник, карикатурист и журналист), той кореспондирал с него в продължение на цяла година, за да вземе авторските права и да си направи филмчето. Впрочем, във „Внимателното ангелче” като художник и аниматор участва Доньо Донев – с извинение към онези, които твърдят, че той не можел да анимира.
По онова време баща ми не е бил директор на студията, а само художествен ръководител на колектива. Директор беше синът на Гриша Филипов – Орлин, баща на Людмила Филипова. Той нямаше нищо общо с киното, беше учил икономика в Москва, но така и не я завърши. Баща ми си остана художествен ръководител. Той си подбираше екипа, дълго ухажваше Доньо, който по онова време беше карикатурист на в. „Вечерни новини”. В своята мемоарна книга Тодор Динов пише за всичките си колеги с много любов, за никого една лоша дума няма да намерите.
На художествения съвет за приемане на „Внимателното ангелче” е присъствал културният аташе на руското посолство, който е бил полковник. Гледайки филма, аташето става и казва: „Какво е това ангелче, това е религиозен символ!” Баща ми – млад и избухлив, скача и заявява: „Който разпознава себе си на екрана, си остава за негова сметка!” Излиза и тряска зад себе си вратата. Филмът е трябвало да бъде показан на фестивала в Карлови вари,Чехия, но след този художествен съвет забраняват излъчването му. Но баща ми си го взема в една кутийка, скрива го под шлифера си, показва го в Карлови вари извън конкурса и получава наградата на критиката. Това е първото българско кино, което пробива на международната сцена – още през 1959 г.

– Наясно ли сте кой е доносничел срещу баща ви и защо?

– Знам, че е имало много доноси от Димитър Тодоров-Жарава (бел. ред . – един от първите аниматори в България) и от много други, повечето вече покойници – например Марчела някоя си. Спомням си веднъж как милиция нахлу у дома. Тогава живеехме в едни ателиета на бул. „Стамболийски”. Разпиляха по пода рисунките на баща ми, защото доносът бил, че рисувал по-малко, а използвал повече материали, които се доставяха от Запад. Спомням си един надпис на вратата ни – БЖ. Аз си мислех, че това са първите букви на имената ни със сестра ми – Блага и Жана. Но се оказа, че означавало „Бъдеща Жертва”.
Но в Анимационното студио си живееха чудесно. Баща ми стана кум на Доньо Донев, на Стоян Дуков, на оператора Павел Аршинков. Идваха всяка вечер вкъщи. Аз си лягах, но чувах смеховете им до зори от хола.

Аниматорите Тодор Динов и Доньо Донев (вдясно) са били близки приятели.

– А помощ оказвали ли са ви от Държавна сигурност? Например, за да учи баща ви в Москва, във ВГИК (бел. ред. – руският кино университет)?

– Ученето в Москва става, след като баща ми завършва Художествената академия в София преди войната, през 1943 г. След това отива войник. Уволняват го по-рано, защото брат му загива в първата фаза на Втората световна война. Баща ми е от семейство на бежанци, роден е в Дедеагач, Беломорска Тракия. Баба ми и дядо ми са имали малко кафене в Пловдив, след като то фалира стават тютюноработници. Когато татко се връща от казармата, започва да прави карикатури. Заедно със Златю Бояджиев са правили украсите на първите панаири в Пловдив. А по-късно в София двамата със Златю са живели на квартира у Цанко Лавренов на ул. „Янтра”. 1945 г. баща ми и майка ми се женят, 46-та се ражда сестра ми. По онова време татко рисува карикатури във в. „Стършел”. Тогава Държавната кинематография решава да прати българин във ВГИК. Поискали са от Съюза на художниците да препоръчат някого, препоръчват татко и той заминава. Заедно с баща ми за Москва пътуват още Христо Сантов и Никола Корабов. Във влака баща ми е пътувал с Леон Даниел, който щял да учи театър в Санкт Петербург… , по ирония на съдбата двамата след години ще имат общ правнук – синът ми Тодор е женен за внучката му Ида.

– Очевидно ДС се е месила в живота на вашето семейство, но вероятно не по начина, описан във филма „Чичо Тони…”?

– Моето мнение е, че авторките на филма Мила Минева и Весела Казакова позорят не само баща ми и Доньо Донев, а и Антоний Траянов, който беше много талантлив човек. Колкото и да го обичат, те са превърнали образа му в маргинализирано старче, което мърмори: „Аз това щях да направя, онова щях да направя, ама – на, ей този ми попречи…” Това не е достойно.

– Беше ли аутсайдер Антоний Траянов?

– Не, ако беше аутсайдер, той нямаше да има работа. А той присъства почти във всички анимационни продукции – от 1965 г. нататък.

– Може би е мечтаел за по-значима роля в анимацията?

– За по-висока роля трябва да се защитиш по някакъв начин. Той нямаше необходимото образование за режисьор. Представяше се за завършил Художествената гимназия, но няма как да е така – той вече е бил завършил гимназия, когато отваря първият випуск на Художествената гимназия. Но може да си художник и без да си завършил. Тони беше сръчен, ръкат човек, но малко несериозен. Имаше оплаквания, че е забавил работата на този, на онзи.

– Тезата за намесата на Държавна сигурност в Анимационото студио във филма „Чичо Тони…” вероятно е заради факта, че Доньо Донев беше обявен за агент на Шесто управление. А той е бил много близък с баща ви.

– Доньо преживя много тежко тази история, затова се разболя от рак. Нашите семейства бяха много близки. Точно, когато стана това, баща ми вече беше смъртно болен – той се разболя преди Доньо. След като обявиха Доньо за агент, започнахме да получаваме анонимни писма, в които пишеше: „Ето на какво ви е причинил мръсникът Доньо Донев…” Татко беше категоричен: „Не, Доньо не е способен на това!” Каза ми като видя подобни писма да не ги чета, да ги скъсам и да ги хвърля, защото са боклук. По-късно семейството му поиска да се изчисти името му и се установи, че делото е затворено от агента, който е искал да вербува Доньо – пишело, че лицето не е способно да върши тази работа. Цялата мръсотия беше нарочно извадена, когато Доньо се кандидатира за депутат от НДСВ. Баща ми казваше: „Доньо, Доньо, защо ти трябваше с политика да се занивамаш…?!” Но той беше запленен от Царя, което беше много наивно, баща ми му се чудеше.

– Възможно ли е ДС да е обяснението на Антоний Траянов за липсата на успех в живота му – такъв, какъвто му се е искал?

– Всеки сам постига мечтите си или се примирява с таланта си такъв, какъвто има. Не може всеки да има такава яркост на изява. А и късмет. Тони не беше докрай амбициозен…, може би в по-късно години е разбрал, че е изтървал момента. Спомням си как баща ми и Доньо си измисляха историите, персонажите, главните фази на движението… Израснала съм в тази среда. Като гледам „Тримата глупаци”, Доньо непрекъснато е пред очите ми. Това е неговата походка. Всеки художник рисува по малко от себе си.

Аниматорът Антоний Траянов в кадър от филма „Чичо Тони, Тримата глупаци и ДС“ на Мина Милева и Весела Казакова.

– Успя ли филмът „Чичо Тони…” да разбие мита около „Тримата глупаци” и около баща ви, г-жо Динова?

– Този филм постигна дискредитиране на безспорни авторитети, доказали се в международен мащаб. В него се претендира за авторство върху чужди произведения и ни се набива в главата, че всички те са на чичо Тони. Баща ми е показан като Злодея, Репресивната маша на тоталитарната власт.
Да, той беше комунист, не го крия. Става такъв преди 9 септември, зарибява го Радой Ралин, двамата се запознават във влака. Но баща ми никога не е бил във висшите структури на БКП и ДС, не е бил партиен секретар дори, а редови член на кварталната организация. Парадоксален факт – той беше единственият по онова време председател на Съюза на филмовите дейци, който не е бил член на ЦК на БКП. Всички останали бяха, дори кинорежисьора Христо Христов. Баща ми е избран заради високия си международен авторитет. Негово дело е Домът на киното.