Алея на книгата – София

Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Де е таз селска идилия на Би Ти Ви?!

Сериалът „Скъпи наследници“ - туристическа брошура на несъществуваща реалност

Като цяло „Скъпи наследници“ може и да издиша в доста моменти, но със сигурност е за предпочитане пред индийските стерео картички и турските преемоционални небивалици.  - Де е таз селска идилия на Би Ти Ви?!

Като цяло „Скъпи наследници“ може и да издиша в доста моменти, но със сигурност е за предпочитане пред индийските стерео картички и турските преемоционални небивалици.

Преди години режисьорът Явор Гърдев, с когото се познаваме от деца, ми беше разказвал за работата си по една театрална постановка в Турция. Работел с най-известни и наистина добри турски актьори, в дълги и уморителни репетиции, всички те много отдадени на задачите си, но… тотално и непоправимо преигравали.

Всеки ден в края на репетиционния период Явор спокойно им обяснявал каква е основната му идея и как си представя реализирането ѝ на сцена, но така или иначе не можел да се отърве от усещането, че всичките му стратегии водят до сценично изиграване на едно чисто и просто водевилно театро. Накрая, вече напълно отчаян, Явор безмълвно застанал с ръце на кръста пред актьорите, чудейки се как да продължи нататък и има ли смисъл изобщо. И точно тогава един актьор от трупата, известен и от киното, и от театъра, вдигнал ръка с въпроса:

– Кино гиби? (Като на кино ли?).

– А! – плеснал се Явор по челото – точно като на кино, да!

И мигом всичко се оправило! Актьорите преустановили гримасниченето, омекотили извивките на гласа, спрели преиграването.

Основният проблем с така широко рекламирания нов български сериал по Би Ти Ви „Скъпи наследници“ е най-вече в това, че не се е намерил кой да каже на актьорите да играят „кино гиби“. Не се съмнявам, че поне половината от усещането за умилителен фалш, който носи тази продукция, щеше да се претопи през таланта на тези наши безспорно чудесни творци и на сцената, и в киното.

Преди да продължа нататък, нека направя две уговорки. Първата е, че това в никакъв случай не е хейтърски текст. Българското кино ми е мило, а актьорите винаги са ми били слабост, така че не бих си позволила просто да играя критикарска ръченица върху труда им. Пиша този текст водена единствено от убеждението си, че можем много по-добре и че критиката има конструктивната задача да каже открито кое не се е получило. Пък и пиарският шум около тази продукция беше твърде активен, за да махнем сега ръка с онова „Бе да правят, каквото искат!“ и да сменим канала.

Втората уговорка е, че не бих се наела да обобщавам какво според мен не е наред в този сериал, ако не съм истински шампион в гледането на сериали. Този тип изкуство, както всички знаем, вече отдавна е напуснал територията на лелите с пеньоари и ролки – и днес много често надминава по качество и популярност кинопродукциите. В името на този текст прегледах заглавията, които са минали пред очите ми през последните години и спрях броенето някъде около шейсет и нещо. Казвам това не, за да се изтъквам с часовете, прекарани пред екран, а за да уверя уважаемата аудитория, че знам точно какво имам предвид.

Сюжетът

Да започна със сценария. Историята е замислена интересно, в схемата на една приятна и неангажираща сапунка. Семейна война, в която са замесени много пари, забравено минало, дълго тикани под килима върли фамилни взаимоотношения и отличаващи се с характери герои. Имаме лоши и добри, които, както мога да предвидя отсега, ще сменят местата си в хода на действието – зрителят ще намразва някои, които е харесал и ще се изненадва приятно от други, на които не е симпатизирал.

Имаме и основен добър млад герой с типична българска лична история – Боби (Орлин Павлов) е екстремен спортист, луда глава, чаровник, човек с идеали, качества и мисия, на когото веднага симпатизираш. На разположение са съответна противоположна група от „злодеи“, всеки тясно специализиран – циници с дълбока лична драма, която постепенно се разкрива, обикновени използвачи, класически мързели и готованковци, селски далавераджии.

В основния пакет характери са и красиви млади момичета, които тепърва ще лазят по сърцата на героите и емоциите на публиката и ще се развиват. Както предполага структурата на класическата комедия, имаме и ярки второстепенни герои, които придават допълнителна комичност на разказа и принципно имат задачата да оживяват и оцветяват сюжета.

Тук нямам кой знае колко забележки – сценарият, макар и малко нелогичен на моменти, особено когато става дума за българската действителност (у нас, например, няма практика да се дава наследство по волята на починалия, хеле пък с адвокат и видеообръщение), все пак е реалистичен като за кино. Да кажем, че това е направено в името на това сериалът да се продаде в чужбина, където тази подробност би звучала адекватно. Историята, така както се заплита дотук в излъчените пет епизода, обещава характерните за жанра обрати – например починалият дядо, подлагащ на изпитание роднините си, в един момент да се окаже жив и здрав. Изобщо няма да се учудя – това си е похват, който помним добре още от супер обичания едно време у нас сериал „Завръщане в рая“, където главната героиня беше изядена от крокодил, ама не съвсем. Това е ключовата изненада и в един друг популярен щатски ситком, наречен Revenge („Отмъщение“), където сума народ съвсем истински умираше, а после изневиделица се връщаше в цветущо здраве обратно в действието.

Режисурата

Всъщност „Скъпи наследници“ прилича на този бая плосък американски сериал най-вече по друго – режисурата. И при нас, както и там, тя явно се състои в това да притиска актьорите да вадят от себе си най-първосигналните си и самодейни умения. Само така мога да си обясня едноплановата игра, в която всяка емоция трябва да се подкрепи с допълнителен арсенал от актьорски аксесоари – когато са гневни, героите в нашия сериал гледат под вежди, когато злобеят, кривят устите си странично със стиснати зъби (точно както в комиксите се рисува озверяло куче), мигат на парцали и заекват, когато го играят сащисани или неразбиращи и говорят през носа си, когато са си „свойски“ и се шегуват помежду си.

Тази едноплановост е въплътена у всички, но най-дразнеща е в комичната двойка (от типа Розенкранц и Гилденщерн, Гочоолу и Дочоолу, Куку и Пипи) на двамата селски чешити ловци Ваньо и Косьо, изиграни от Валентин Танев и Георги Кадурин. Във всеки епизод очаквам появата им с надеждата, че този път никой не ги е режисирал, та да ми станат интересни, но уви – от първия епизод, когато поне Косьо ми се струваше забавен и умен добряк, до петия вече съм наясно, че за режисьора тези двамата са по-скоро местните селски идиоти. При това преекспонирането на незлобливата им глупост е толкова елементарно, че започваш да се чудиш как на теб то ти се набива в очите, а те дори не го забелязват.

Моментите, в които като зрител направо ти става неудобно заради артистите, са много, но нека подкрепя идеята си с един – когато тези двамата под прикритие трябваше да копаят в двора на наследниците по тъмно, за да открият евентуално трупа на починалия дядо. Ми някак хич не е убедително да са дегизирани с ловни дрехи с набучени по тях зелени шипкови клонки, да имат камуфлажен грим, а на челата им като тиган на месечина да греят два миньорски челника!

Нелепица е също героинята с най-висок стандарт във филма да излиза от скъпата си кола, паркирана в селската кал, но да не се притеснява за затъналите си в нея крака, а за ръката си, докоснала единствено чистата врата на автомобила.

Режисьорските небрежности около разни детайли са много – коне се вдигат на задни крака току пред героя, пък той снима с телефона си, важна лекарка на висока позиция небрежно опипва бедрото на млад лекар, за да ни убеди, че е мръсница, местните селяни (в ролите са натуршчици) са все едни и същи и рецитират в един глас думички като от селска вечеринка, в импровизирания селски бунт пред къщата на основните герои изглежда от немай къде за масовка са се включили и техници от продукцията и някак без дори да искаш, точно тях забелязваш…

Жанрът

Този тип недоизпипана, конвейрна режисура е изключително вредна за всеки сериал, пък било то и комедиен. В интерес на истината обаче точно жанрът е проблем в „Скъпи наследници“. Не, че е важно да се дефинира точно какъв е, но е жалко, че той самият не е наясно накъде бие. Затова и комедийността му е наиграна – „ето вижте сега ние тука колко сме смешни и как смешно играем“ не е режисьорска и актьорска логика, която би завладяла вниманието на средноинтелигентния зрител, за който, поне според пиара, е направена тази поредица.

Рехавата режисура и опитите на актьорите да се справят въпреки нея обаче все още не е най-дразнещото в сериала. Трудно се понася абсолютната измишльотина, представена като сюжетна реалност.

Нищо общо с действителността

Откъде да започна!… Може би от построеното специално за снимките село, което прилича на туристическа брошура за селски туризъм със своите китни родопски къщета с подредени оградки и дворчета?

Когато бях дете, почти апокрифно между майките ни се разпространяваше един дебел западен каталог за обзавеждане, наречен „Некерман“. Спомням си с какъв неистов кеф го разгръщахме със съседските деца и когато очите ни, свикнали на социалистическата грозотия, се лепнеха за някоя картинка (най-често това бяха снимките на завеси за спалня, до които неизменно стоеше в позичка руса жена по пеньоар и пантофи в тон с тях) крещяхме „Пу за мен!“. Е, домовете на селяните от „Скъпи наследници“ до един са „Пу за мен!“ – толкова дизайнерски са издокарани!

Изумително е в какъв перфектен рустик стил са обзавели къщата си родителите на главния герой Боби – дори зелените и оранжени чинии, изправени на етажерката на дървения антикварен бюфет до декоративната каменна стена са в унисон с готварската престилка на домакинята, също в тези цветове! Всеки домашен кадър от филма бъка от подобна очовечаваща бъбривост – свежи китки магданоз в красиви вазички, лъскави червени ябълки, подредени в панери (ябълките, абсолютно перфектни и едни и същи, се намират в домовете на всички селяни, в кръчмата, че и в местния хотел), купи с троянска керамика, букети и мебели от ИКЕА.

Декорацията е толкова сочна, че има моменти, в които се чудиш дали сега няма да се появи някоя от героините в чисто нова, спретната народна носия, да ни поднесе под носовете два суджука, кори за баница или нова марка гроздова ракия и да ни ги изрекламира с нещо от сорта на „по стара българска рецепта“ или „вкусът на традицията“. Явно като зрител толкова не се интересувам от действието , че окото ми стана скенер за подобни смущения. В последната серия откроих дори няколко заглавия в библиотеката на единия от двамата ловджии – съчиненията на Волтер и романа „Да убиеш присмехулник“ небрежно се мъдреха в дневната му, където той седеше на удобен, дизайнерски стол. В цялата продукция явно се е намирал един сет чаши за бяло вино, защото де що има пиене на такова в действието, те са на разположение. Всички селяни (с изключение на местната странница и аха-аха магьосница, издокарана, разбира се, с голяма сламена шапка или черен чомбер), оказва се, също живеят в един приятен, скандинавски минималистичен лукс.

Най-силното „Пу за мен!“ обаче ще изкрещя за бунгалото на главния герой! Той наистина е постигнал съвременната българска мечта – да живее луксозно в чиста селска гора! Домът му представлява разстлано дървено бунгало с прозорци цели стени, мек, блед диван с възглавници, вечно горяща камина, гъзарски лампи и лапландски уют. Навън на стълбите небрежно е метнато скъпо колело, а както самият собственик отбелязва в една от репликите си, мястото никога не се заключва.

Де е таз идилия, се пита обикновеният български зрител, който добре знае, че такова родно село не е имало, няма и няма и да има скоро на територията?! Ово в село Бели Вит обаче е стАндарт, както се казва! След като дори цинковите кофи, от които се дава храна на прасето, в сериала са все нови и блестят от чистота, селското момиче Ана прави джогинг в гората с дизайнерски издържано спортно екипче и със слушалки в ушите, а пък ежедневният грим на селската кръчмарка може да съперничи на този от парижките модни дефилета… Всъщност тази нейна сладка, визия като за фотосесия за списание си е тъкмо на място в контеста на изключоително пипнатия интериор на селската пивница с все модерния червен хладилник например.

По-добре нашето, отколкото турското

Няма да продължавам с примерите, защото рискувам съвсем да дискредитирам декора, който и така сам крещи колко е фалшив. Ще пропусна тъпите шегички и някои невъзможни реплики, нелогичностите в изграждането на характерите и съшитите с бели конци завръзки. Като цяло сериалът може и да издиша в доста моменти, но със сигурност е за предпочитане пред индийските стерео картички и турските преемоционални небивалици. Върви леко като повествование, има начална песен, която се запява, актрисите са много красиви, Орлин Павлов всякак е симпатяга, а Цветана Манева където и да я сложиш, ролята се случва.

Допускам, че тази дизайнерска и дълбоко неистинна визия, която ни облъчва от екрана през „Скъпи наследници“ е и маркетингов финт. Все пак никой от творческия екип на тази мега продукция не си е представял, че прави нов „Дом за нашите деца“ или телевизионен вариант на класиката „Матриархат“, за да остави селската среда с все неизмазаните къщи, очуканите навеси, патъците пред вратата с избеляла жалейка, плетените меланж елеци и ръждясалите ръчни колички с едно колело. И едва ли някой от зрителите би настоявал точно за това – следобедният сериал е за да ни накара да си помечтаем за нещо хубаво. И все пак публиката, обръгнала на всякакви киносюжети и с добре оформена телевизионна култура по отношение на сериалите, се чувства подлъгана и подценена. И единственото обяснение за това е една обща, прибързана и повърхностна немарливост, която аз наричам непрофесионализъм. Защото има ли един зрител, който да се е впечатлил например от отзяващите отвсякъде дървени външни врати на уж планинските къщи и усещането, че всичко наоколо е от картон и ей сега ще се строполи, нищо нататък не може да е наред.

Да се целим високо

Накрая да се върна в добрата си половина и да кажа, че „Скъпи наследници“ поне е красиво заснет. Приятен е за гледане, така да се каже. Когато е без звук и умишлено спрете да се дразните от детайлите. Но за да направим наистина нещо истинно като действие, реалност и картина, трябва да се съизмерваме с професионализма на най-добрите. Като за начало препоръчвам например втория сезон на „Фарго“, където 80-те години на миналия век са пресъздадени с прецизност, отразена дори във вида на маникюра на една от героините; „Винил“, в чийто единствен сезон можете да преживеете абсолютно истински времето на 70-те; The Deuce, където буквално се вливате в атмосферата на американския своднически живот отпреди петдесет години и Master Of Sex, пресъздал до съвършенство стила на 50-те години. И не, не ми казвайте, че не можем да се мерим с тях! И артисти имаме, и режисьори имаме, а и откъм сценарии има кой да се справи.

Извинението и за липса на пари също не важи – екипът на „Скъпи наследници” сам се изфука с какъв страхотен бюджет е разполагал. Причината и този проект да е с компромисно качество е все същата: познатата родна небрежност. Ами време е да се простим с нея, ако ще се целим високо и ще се сравняваме с най-добрите!

Bookshop 728×90