Дебелянов, измъкнат от забравата

Чисто български абсурд е да се забрави в паяжина поет със стихове, които – ако бяха известни – щяха да накарат генералите на символизма Рембо и Верлен да козируват почтително.

Ясно е защо Димчо Дебелянов беше неглижиран преди 1990 г. и в учебниците по литература старателно бяха изтрити „Легенда за разблудната царкиня“ и стиховете за печални, несбъднати любови, за самота и терзания. Те измъчваха мозъците на пекотаковци, таноцоловци, пенчокубадиновци и пр. със своята неупотребимост за световната революция на гаврошовците с бронираната в гърдите вяра. В некадърната екзекуция на творчеството на Дебелянов изчезват и факти за неговия патриотизъм, за чувството на дълг към България, които го изпращат доброволно на фронта на Първата световна война. Там подпоручик Дебелянов, току-що назначен за ротен на фаталната пета рота, безспирно губеща командирите си, пада убит. Не е видял отпечатан нито един ред от стиховете си. Приятелите му ги издават, а скулпторът Иван Лазаров извайва на гроба му, пренесен в Копривщица, онази печална майка с копнежни очи, превърнала се в символ на очакването, зад която на камъка са издълбани думите:

„И в кротък унес чака тя да дойде нейното дете“.

Целият този кратък житейски сюжет излиза сега на сцената на пловдивския театър в сценария на Александър Секулов и режисурата на Диана Добрева „Дебелянов и ангелите“. Чуваше се, че спектакълът е станал събитие в града, предизвикал незапомнен интерес сред младите зрители. Преди дни представлението бе показано на сцената на Народния театър.

Веднага ще призная, че не този драматизъм е моят предпочитан театър – и между текстовете на Секулов, втурнал се така динамично в нашето драматургично изкуство, че все още никой не го е изследвал, повече харесвам „Няма ток за електрическия стол“ заради стила на игра и абсурдност, превърнат в страхотно представление от Лилия Абаджиева, Калин Врачански и Красимир Доков. Но Диана Добрева е работила толкова майсторски, впрягайки своята интуиция за едновременно съжителство на ирационални образи на въображението с фигури от реалния свят, че няма как да не се възхитим.

Седемнайсет са актьорите, които тя взема, за да отведе Дебелянов (Ненчо Костов) на фронта. Осемнайсетият актьор е прекрасната сценография на Мира Каланова, чиято метална пирамида дава възможност на войниците и техните ангели да дефилират в усещането за закономерност, предоставено от конструктивизма, а после се разцепва, превръщайки се в окоп на суровия военен реализъм. Появяват се видения на жени, някак си недолюбени в битието на поета, останали само имена от тревожни писма. Много по-земни са войниците, група прости, цинични и директни като български и гръцки селяни. Гръцкият език се лее, защото авторът е наполовина грък с майка от южната ни съседка, както се казва.

И навсякъде е посолено с ирония. Иначе мрачната картина на гинещите български войници заради нечие величествено его и величествена некадърност щеше да направи визията тегава и печална. Стигат ни печалните слова на поета Дебелянов, който се оказва, че отлично познава несподелените любовни терзания. Ето защо, значи, по-голямата част от публиката в Пловдив са жени и девойки.

Да, вярно е, че в представлението има струйка хуманизъм, с който всеки разумен човек осъжда войната и безумното масово насилие. Но по-важно е, че „Дебелянов и ангелите“ е театър, който остава в паметта и не иска да излезе от там, докато не потърсиш двата тома с поезия на Димчо Дебелянов на издателство „Български писател“ от 1974 г.

Александър Секулов и Диана Добрева измъкнаха от забравата този тъжен и красив български стихотворец. Във времето на чествания на десетки сульо и пульо може би вече ще се намира и по една добра благодарствена дума за поета поручик, загинал за честта и славата на България.