Дейвид Боуи. Как да открием смисъл, когато хаосът настъпва

Една неделя през пролетта на 2013 г., когато изложбата „Дейвид Боуи е“ беше в музея „Виктория и Алберт“, поредица от филми беше показана в помещенията за лекции около сградата, за да помогнат да се отрази неговия любопитен дух и история. Основната атракция беше самият Боуи в „Лабиринт“ – луда осемдесетарска колаборация между Джордж Лукас от „Междузвездни войни“, Джим Хенсън от „Мъпет Шоу“ и Тери Джоунс от „Монти Пайтън“, в която Боуи играе Джарет, Краля на гоблините, кръстоска между разглезено и злобно пораснало дете, който се тръшка да получи онова, което иска, и зъл клоун със зловеща перука и зрелищно тесни гамаши.

Подгряването започна с революционния ням филм от 1929-а „Андалуското куче“ на Салвадор Дали и Луис Бунюел, който Боуи използва в своето турне от 1976-а – Isolar. Двайсет минути по-късно започна „Сънища, които могат да се купят с пари“ (1947) на дадаиста Ханс Рихтер, хипнотична авангардна смес от филм и психиатрия. Сетне тръгна и „Лабиринт“ – спектакълът на Боуи, най-крещящият пример, че той може да е едновременно симпатичен семеен артист и пресилено ексцентрична поп-звезда. Само Боуи може да отведе от ликуващо загърбване на линейното време, през филм за поетичен скитник, който има мощта да създава сънища и да ги продава, до пресилен готически таласъм, който жонглира с кристални топки и може да се превръща в бухал.

Боуи има странното, изкривено усещане за време на клоун; хипнотична, пътуваща през миналото и бъдещето харизма за лудо амбициозна поп-звезда; и оптимистичния ум на сюрреалист, който вярва в извличането на максимална полза от реалността, колкото и разочароваща да може да е тя. Той искрено вярва, че изкуството може да преобрази света и е повлиян от сюрреализма така, както и от попа и бързо формиращата се около него рок история. Неговите вдъхновения са Дали, Рене Магрит и Марсел Дюшан – заедно с Литъл Ричард, C3O и „Велвет Ъндърграунд“. Неговата творческа работа винаги е била мотивирана от желанието да знае повече – но не непременно да показва на хората онова, което вече знае – а оттам и постоянните, вълнуващи, често изненадващи промени в музиката и външния му вид.

Кадър от „Андалуското куче“ на Луис Бунюел и Салвадор Дали

В по-късните години на Боуи интересът му към провокациите и утехата на сюрреализма и дадаизма са очевидни от съдържанието на личната му колекция от произведения на изкуството, сега предложена за продажба, но той за първи път се натъква на тази чувствителност чрез музиката, телевизията и киното. Докато расте, свирепо оригинални идеи, често с корени в авангарда и сюрреализма, си пробиват път в мейнстрийма чрез процъфтяващата популярна култура – от по-приключенски филми, показвани в местното кино, през радиото и зараждащата се телевизия – разчупват установени нрави, предизвикват морала, естетиката и етичните норми. Променят всичко.

За младия Дейвид Джоунс, израснал през 50-те години в Бромли, южен Лондон, в семейство, понесено надолу от житейски обстоятелства и бурна история на психични заболявания, животът изглежда предварително поставен и рестиктивен. Неговият отговор, като борбен, идиосинкретичен ученик, е да открие как да пренареди реалността. Каквито и граници да има тя, емоционални и интелектуални, те са издигнати от собственото ни въображение; бихме могли да пробием през тях според начина, по който реагираме на реалността, как сме я приели или отхвърлили. Той е, в този дух, сюрреалист преди дори да стане какво е сюрреализмът.

Повлиян от един от най-важните си „възпитатели“, неговият понякога нестабилен полубрат Тери, музикалните вкусове на Боуи варират от традиционен джаз до експерименталния на Джон Колтрейн и Чарлз Мингъс, където реалността не е просто отдалечена, но и трансцендентална. За чувствителния, нервен ум тази музика може да е успокояваща, осмисляща начина, по който обикаля и преследва, а понякога и улавя лудостта на смисъла на нещата.

Това е единият маршрут на Боуи в другите пространства на сюрреализма, където артистично креативното изразяване означава спасение и освобождение. Странно, същото е и при британския актьор, певец и писател Антъни Нюли, често обвиняван за вредното си влияние върху Боуи.

Когато по-късно Боуи казва, че е вдъхновен от „пространствения мистицизъм“ на Сид Барет от „Пинк Фройд“, както и от Нюли, всеки, който е запознат с абсурдния и сюрреалистичен сериал от 1960-а „Странният свят на Гърни Слейд“, би заключил, че от двамата Нюли е по-психеделичният. Той влияе върху Боуи както със своя неконвенционален еклектизъм и обезобразен английски, така ѝ със смахнатите си вокални умения на сцена, способността да съчетава лесно слушане и неспокойно психическо състояние.

Енергична комедия за изместване и дезориентация в ранната ера на медиите, крайната цел на „Гърни Слейд“ на Нюли е да устои на предсказуемостта и да разкъса самодоволството на публиката. За 13-годишния Боуи, заседнал в Бромли, да гледа тази ярка, деформирана деконструкция на атмосферата на предградията би трябвало да е като прием на LSD. Тя трябва да го е подготвила за онова, което предстои.

През 1961-а той гледа нямата класика на Робърт Виен „Кабинетът на д-р Калигари“, една от основите на германското експресионистично кино, вдъхновена от експресионизма в изобразителното изкуство и сама повлияла хорър жанра – от Дейвид Кроненбърг до Линч. Боуи ще да е видял в този филм свят, който е ненормален, объркан, небалансиран.

Той никога не забравя „Д-р Калигари“ – мистериозният и застрашителен мъж, пиянски клатушкащ се по улиците и опиращ се на сградите, сомнамбул-разказвач, разстроено предсказание за смъртта. Той може и да го е гледал твърде малък, може би и е дошъл в точния момент, когато е търсил отговори за психичното здраве и идентичността. Така или иначе, връщания към Гърни и Калигари ще се случват до края на живота му – представени чрез изкривените герои, в които се превъплъщава, изкуството и развлеченията, които създава, необичайния живот, който води. Боуи никога не избягва от техните сенки и светлината, която хвърлят върху помраченията на ума.

Кадър от „Кабинетът на доктор Калигари“

Смесвайки и сливайки енергиите на попа и свободните асоциации на сюрреализма, Боуи обявява в началото на 70-те години, че бъдещето е сега. Всичко, което трябва да направиш – това послание ще повлияе на пънкарите и постпънкарите – е да елиминираш пречките по пътя си.

Боуи е важен учител, евангелистки по някакъв начин, естествено привлечен от възмущението и невъздържаността, той представи на фенове като мен съществуването и оживлението на сюрреализма, разкривайки експериментален, неконформистки манталитет. Интервюта на музиканта от началото на 70-те откриват нови светове – неговите препоръки за художници, поети или филми, както и облагородяващата ума дрога на неговите песни, албуми, облекла и грим. Той изрази как въображението бяга от пределите на познатото, за да създаде обогатена, разлистена представа за действителността – това, което искаш от един наставник и ментор. И от поп-звезда; Боуи вярва, че музикантите трябва да предлагат алтернативни реалности.

Той е най-великият артист на времето си, забавлява цялото семейство, но дава и просветление на изолираните, самотни аутсайдери, защото бе станал експерт в триковете на ума, в създаването на фантастични връзки между най-странните неща. До самия край, до Lazarus и Blackstar, изпълнения на цял един живот, неговият ум бе трескаво жив дори и тялото да се предаваше, той все още опитваше да придаде смисъл на света. Той видя сюрреализма не шифрован и дезориентиран, а като източник на успокоение – най-добрият начин да открием смисъл, когато всичко изглежда изгубено, а хаосът настъпва.

Пол Морли е автор на книгата „Ерата на Боуи“, издадена на английски език от „Саймън&Шустър“.