Ден без бедствие е малко чудо

От теорията на системите и теорията на катастрофите се знае, че когато в една система е настъпила катастрофа, всички обяснителни теории (версии, сценарии, механизми) са еднакво достоверни. Освен това, когато една система е претърпяла катастрофа, нейното съществуване се превръща в процес, в който непрекъснато се случват катастрофични събития, защото тя е загубила устойчивост и управляемост и е податлива на рискове, извънредни ситуации и хаос.

В системата „България“ катастрофата се е състояла и затова всеки от нас може да дава свои обяснения (леви или десни, конспиративни или сценарийни, червени или сини, русофилски и русофобски) и всяко от тези обяснения звучи достоверно, сякаш в него има голяма доза истина.

А понеже катастрофата на държавата ни се е случила и ние сме в посткатастрофична фаза, ние непрекъснато живеем в състояние на възникващи извънредни ситуации, беди, бедствия, трагедии…

По тази системна и „катастрофична“ логика, възможното мое обяснение за състоянието на страната ни също може да претендира с равно основание за достоверност. И неговото послание е очевидно – ние постоянно ще преминаваме от един потрес в друг, от една касапница в друга, от един национален траур в друг.

Извънредността у нас е станала новата редност, всеки ден без реализирал се катастрофичен риск ще изглежда като малко чудо и подарък от Съдбата, без да знаем защо тя е решила да ни го подари.

Въпросът в България е не Дали ще се случват трагедии? Състоянието на нашата страна отговаря на този въпрос с Да – Да, ще се случват – и колкото по-нататък, толкова по-често. По-рано всяка година, сетне всяка половин година, сега всеки три месеца, утре – всеки месец, и т.н.

Ето защо у мен в деня след поредната жестока и кървава трагедия, заедно с мисълта за новите жертви, които обществото ни даде, може би съвсем логично възниква въпросът:

А защо след всяка трагедия властта (независимо кой е в нея, а лицата в нея вече се менят прекалено бързо и всеки се изрежда да управлява България – кой за три години, кой за година и три месеца, кой за три месеца) изглежда все по-абсурдна, а лицата в нея все по-големи идиоти?

Как е възможно иначе интелигентни хора от служебното правителство, начело с премиера, в реакциите си на трагедията да изглеждат наистина като идиоти, като откровени идиоти???

Тази идиотичност (идиотщина, идиотство, идиотийстване) – в момента нямам по-нежни и по-меки думи – е въпиющо кощунство пред паметта на жертвите…

Аз намирам четири причини за това:

1. Непрофесионализъм.

2. Неадекватност.

3. Безразличие.

4. Безпомощност.

И тези две „не“ и две „без“ могат да бъдат обобщени само по един начин: Цинизъм.

Коментарът е публикуван във фейсбук профила на автора.