Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Денят на Иван Денисович, шокирал света

100-годишнината от рождението на Александър Солженицин „Колибри“ отбелязват, преиздавайки повестта „Един ден на Иван Денисович“ (откъс)

Новото издание на „Един ден на Иван Денисович“ може да бъде открито на Коледния панаир на книгата в НДК (11 - 16 декември). Снимка: Площад Славейков - Денят на Иван Денисович, шокирал света

Новото издание на „Един ден на Иван Денисович“ може да бъде открито на Коледния панаир на книгата в НДК (11 - 16 декември). Снимка: Площад Славейков

Един ден на Иван Денисович Шуков преминава горе-долу така: сутрешен развод, бачкане до посиняване, навъртане край кухните да помогне нещо, та поне да получи храна и лягане, завит презглава на дървеничен нар.

Днес, 11 декември, се навършват 100 години от рождението на Александър Солженицин – повод „Колибри“ да преиздадат историята на един руски мужик, въдворен в един от лагерите на ГУЛАГ.

Повестта „Един ден на Иван Денисович“ е публикувана за пръв път през 1962 г. в списание „Новый мир“ от неизвестния тогава Солженицин. Авторът е просто 44-годишен математик от град Рязан, прекарал 8 години в лагерите, и това е дебютът му в литературата. Преди излизането ѝ, генералният секретар на КПСС Никита Хрушчов лично одобрява публикацията. Тиражът от 95 хил. бройки е изкупен бързо. Редакцията на списанието предлага повестта за Ленинска награда, но тя не му е присъдена, защото по онова време властите вече се стремят сталинския терор да бъде забравен.

Въпреки че има чин капитан в Червената армия, Солженицин влиза в лагер, когато през 1945 г. откриват в писмата му до негов приятел критика към Сталин. Дори след смъртта на диктатора книгите му са забранени и от 1966 г. не се публикуват в СССР. Съпротивата му срещу цензурата в комунистическата държава, настояването за реабилитация на редица репресирани писатели и връщане на личния му архив, конфискуван от КГБ през 1965 г., го вкарват в остър конфликт с властта, завършил с неговата депортация в Западна Германия през 1974 г. Славата му вече е значително нараснала, когато с четири години закъснение той получава присъдения му през 1970-а Нобел за „етичната мощ, с която следва изконните традиции на руската литература“.

ОПЕРНА ГАЛА с РОЛАНДО ВИЙЯЗОН

„Един ден на Иван Денисович“ се появява десетина години преди обемния „Архипелаг ГУЛАГ“ и шокира света. А в повестта се описва едва един ден от ужасяващия порядък на живота в съветска Русия и оцеляването „по закона на тайгата“.

Дълбоко въздействащ литературен документ, творба, повлияла върху мисленето не само в Русия, а и далеч отвъд пределите ѝ, „Един ден на Иван Денисович“ е една от най-значимите книги на XX век.

Повестта излиза у нас за пръв път през 1963 г., една година след появата си в оригинал, от изд. „Народна култура“.

Преводът на новото издание от руски език е на Венцел Райчев.

Предлагаме Ви откъс от „Един ден на Иван Денисович“.

Все още беше тъмно, макар откъм изгрев небето да зеленееше и да се развиделяваше. И тънък,зъл излизаше от изгрева ветрецът.

Ей от тая минута по-горчива няма – отиването сутрин на развод. По тъмно, по мрак, с гладен корем за цял ден. Езикът ти се схваща. Думица не ти се издумва.

По плаца търчи насам-натам младшият нарядчик.

– Още ли да чакам бе, Тюрин? Пак се влачиш!

Младшият нарядчик може Шухов да уплаши,ама не и Тюрин. Той за него и дъхът си няма да изхаби на тоя студ. Върви си мълчешком. И бригадата подире му, по снега туп-туп, скръц-скръц.

Ама килото сланина, види се, е занесъл, защото пак в своята си колона отиде, 104-та, по съседните бригади си личи. На социално-битовия комплекс някои по-бедни и по-загубени ще натирят. Ох, какво студуване ще падне там днеска: двайсет и седем, че и ветрец, и ни завет, ни топлинка някаква!

На бригадира много сланина му трябва: и в ППЧ-то да носи, и търбуха си да подсигури. Той, макар да не получава колети, без сланина не остава. Който от бригадата получи – веднага му носи.

Инак няма да прокопсаш.

Старшият нарядчик отмята по дъсчицата:

– Ти, Тюрин, днеска един болен имаш, двайсет и трима извеждаш, така ли?

– Двайсет и трима – кима бригадирът.

Кого няма? Пантелеев го няма. Че той ли е болен бе?

И веднага шушу-мушу: Пантелеев, кучето, пакв зоната остава. Никакъв болен не е той, ами ченгето го е оставило. Пак ще клепа някого.

През деня ще си го извикат без спънки, ако щеш, три часа го дръж, никой не чул, не видял. А го минават по болест…
Целият плац чернее от ватенки – и по него бавно се изнизват бригадите напред, към тараша.

Сети се Шухов, че щеше да подновява номерчето на памуклийката си, провря се от другата страна на плаца. Там пред художника се бяха наредили двама-трима зеки. И Шухов застана. На наша милост номерът му е само за беля, по него и надзирателят отдалеко ще те запомни, и конвоят ще те запише, но не си ли го подновиш навреме, пак ще си идеш в карцера: да си се погрижил за номера си. Кой не ти е крив?

Художниците в лагера са трима, рисуват на началствата безплатни картини, но се и редуват да ходят на развод номерата да пишат. Днес старчето с бялата брадичка, като маже с четката номера на шапката – досущ поп, когато миросва почелото.

Помаца, помаца, па току духа в ръкавицата си.Ръкавицата му плетена, тънка, ръката вкочанясва, не изписва цифрите.

Художникът му поднови „Щ-854“ върху памуклийката и Шухов, вече без да препасва ватенката, защото тарашът, кажи го, почваше, с връвчицата в ръка настигна бригадата. И веднага подуши: събригадникът му Цезар пушеше, хем пушеше не лула, ами цигара – значи, може да го изръси. Но Шухов не тръгна направо на просия,ами застана ребром до самия Цезар и се загледа покрай него.

Гледаше покрай него и уж равнодушно, но виждаше как след всяко дръпване (Цезар дръпваше рядко, умислено) венчето червена пепел пъплеше по цигарата, смалявайки я, и се примъкваше към цигарето.

Тутакси и Фетюков, чакалът му, се присламчи,изтъпанчи се право срещу Цезар и го зяпна в устата, очите му святкат.

На Шухов шушка тютюн не му беше останала и не предвиждаше за днес преди мръкнало да се сдобие – той цял трепереше от очакване и тоя фас сега му беше като че ли по-желан от самата свобода, – но не би се резилил като Фетюков да зяпа в хорските уста.

В Цезар всички нации са се омесили: нито да е грък, нито евреин, нито циганин – върви го разбери. Млад е още. Филми снимал за киното, но недоснимал и първия, като го затворили. Мустаците му едни гъсти, лепнали, черни. Затова не го обръснаха тук, щото в делото си е тъй, на снимката.

– Цезар Маркович! – не изтрая, заподсмърча Фетюков. – Дайте веднъж да си дръпна!

И лицето му цялото се тресе от лакомия и желание.

…Цезар повдигна клепачи, надвиснали над черните му очи, и погледна Фетюков. Тъкмо затова започна той да пафка по-често лула, та да не го пресичат, докато пуши, да не му просят фасовете.

Не тютюнът му се свидеше, ами непрекъснатата мисъл. Пушеше, за да възбуди у себе си силата на мисълта, да я накара да се поразмърда. Запалеше ли цигара, веднага в няколко погледа четеше:„Остави фаса!“.

…Цезар се обърна към Шухов и каза:

– Вземи, Иван Денисич!

И измъкна с палец горящата угарка от късото кехлибарено цигаре.

Шухов трепна (така и очакваше, Цезар сам даму предложи), с едната ръка припряно, благодарно пое угарката, а с другата вардеше отдолу да нея изтърве. Той не се докачаше, че Цезар се гнуси да му даде да допуши цигарето (на кой устата му чиста, на кой – гнусава) и хваналите самия огън загрубели пръсти не се пърлеха. Главното, поряза тоя чакал – Фетюков, и сега смъркаше дим чак докато огънят взе да пари устните му. Ммм!

Димът се плъзна по изгладнялото тяло, удари го и в краката, и в главата. И тъкмо тая благина се разля по тялото му, слуша Иван Денисович глъчка:

– Долните ризи вземат!

Такъв е той, животът на зека. Шухов е свикнал: отваряй си очите, че току те пипнали за гушата.

Защо пък ризите? Ризите нали самият началник ги раздаде?!… Не, не ще да е тъй…

До тараша оставаха вече две бригади отпред ицялата 104-та видя: дойде откъм щабната барака началникът на режима лейтенант Волковой и подвикна нещо на надзирателите. И надзирателите,които без Волковой тършуваха през куп за грош,изведнъж се разлютиха, нахвърлиха се като зверове, а старшията им кресна:

– Раз-копчай ризите!

От Волковой не зеките, не надзирателите, самият началник на лагера, казват, се боял. Белязалги господ, мръсниците, едно именце му дал! –вълчи му е погледът на Волковой, вълчи. Един черен, дълъг, навъсен – пък и бърз. Току изскочи иззад бараката: „Какво сте се събрали тука, а?“.

Не мож му убягна. Най-напред той и камшик носеше, един лакът, кожен, плетен. В бригадата с усиления режим биел с него, викат. Или на вечерна проверка ще се струпат зеките пред бараката, а той издебне отдире и шат с камшика по врата: „Защо не си в строя бе, мършо?“.

Като вълна се плисва тълпата от него. Опареният само се хване за врата, поизтрие кръвчицата и мълчи – че току го тикнал в БУР-а.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах