Денят на Сайме

Сайме е на четиридесет и шест. Сама ми ги каза. Нямаше нужда, защото й личат на походката. Лека, пъргава, с плетени тарлъци на шарка рибена кост стъпва кипро като каракашка. Има такова пиле. Разбра по очите ми, че я харесах в краката и обеща да изплете за мене същите. В устата й – половината от полагащите й се за годините зъби. От време на време припъхва кърпата зад ушите си, та лъсват обиците – жълтици със сребърни закопчалки.

Говори меко. Казва коща, роки, моминка, мольчи. На нейния език дъждът лети, аллах е един, политиците са множко, парите недостигат. Тя е майката, сестрата, зълвата на дузина хора, дошли в чуждото село да си изкарат хляба. На Кадри е баба. А Кадри е на четири години. Първото родено дете ако е момиче, се кръщава на майката, ако е момче на бащата, научавам от жената закона божи, който се спазва от тяхната вяра. Значи момчето се казва Кадри Кадри. Хлапето се държи за шалварите на Рафие. Докато баба му си говори с мен, успява да изкрънка от младата жена стотинки за баничка. Връща се бързо. Нямало баничка, купило си дъвка.

– В магазине има много играчки – вади рефлекс хлапето срещу укоряващите мамини и бабини погледи.

– Загубил е четири стотинки – преброи в дланта си Руфие липсващата разлика между цената на дъвката и петдесетте стотинки, които му беше дала.

– Наште деца не са възпитани кат ваште – казва Сайме, кой знае защо изпитала вина заради купената от внучето дъвка наместо баничка.

Какви ли си ги представя нашите, питам се наум. Нейсе.

– Как я карате? – Задавам въпрос, а защо ли, като се вижда как.

Те са от Рибново. Сайме, с дъщерята и зетя и още с брат й и снаха й са взели под наем къщата. То цялата са наели, но иначе държат три стаи, които са готови горе-долу. Имат стъкла на прозорците. Едната е с дюшеме, другите две – без. Таванът не е измазан – вижда се циментовата плоча. Стопанинът си живее другаде. Бил построил три къщи за тримата си сина, но те изобщо не дошли да живеят в тях. Животът се сменил и те хванали за чужбина. Такивамитиработи.

– Човеко ми отиде с каруцата да докара кривате. Да не спим на земльона. – Това е гласът на третата жена в стаята. Фатме е братовата жена на Сайме. Има три деца. Те са си в Рибново. Купили им кон, за да има за какво да се грижат. Да не хайманосват. И тя е без предни зъби, иначе знае какво да каже и какво да стисне зад тях.

Мустафа е човеко на Фатме. Щял да купи на старо пружинени кревати, защото през зимата цигани им откраднали техните.

– Петнайсе лева, не е скапо, ама е зиян. За миналата година купихме, сега – пак.

– Пие – вика Сайме, която се пада кака на Мустафа.

– И ме псува – добави Фатме, за да завърши образа на човеко й.

Значи: 20 лева наем за декар, 500 лева на година за спането в чуждата недовършена къща, 15 лева за една пружина на старо, фураж за коня, малко ток, малко ритловици да сковат сушилни за тютюневите низи… Горещата вода за прането е без пари. Селото е от бога надарено с минерални извори и жените ходят да перат на един чучур на края на улицата. Ей така – колкото си искат и когато си щат. Рахат.

През 2003-а Рафие и Кадри са изкарали 4000 лв. През 2004-а Рафие сама е заработила 3000. Това лято Рафие, майка й Сайме и мъжът и Кадри ще засадят осем декара. Колко ще изкарат тримата общо? Задача с много неизвестни, защото тия хора не броят труда си за нищо. Турят в сметката зобта на коня, дъждът е от аллах, семената от общината, полиетиленът от магазина… Продължават да наричат Булгартабак Монопола. То, не че за тях не е такъв. А докога? И Булгартабак, и разни фирми с чуждоземни имена – от един дол кожодери.

Мустафа, човеко на Фатме, се върна. Докара креватите. Веднага се включи в разговора за цената на живота. Мустафа и Фатме обитават съседната стая. Те пък са взели безлихвен заем 1000 лв. Тютюнът им от миналата година още не е изкупен.

– Сега ще ни съдят – съобщи ми Мустафа и показа предупредителното писмо. – Сиромаха всякъде го бутат. Законите за едни важат, за други – не! – е категоричното му заключение.

Призовка за доброволно изпълнение – така се нарича писмото, което ми бутва в ръцете. В него от банката ги предупреждават, че ако парите не бъдат върнати, предстои опис на движимото и недвижимото имущество. „По изпълнителен лист (наказателно постановление) издаден по ч. гр. дело 646/2004 г… сте осъден да заплатите сумата 1070, 55 лв. ведно със законната лихва, считано…“

– Какво ще ми вземат? Сърцено? Да ми вземат тютюна. Парите са в него. А то половината го хвърлихме в реката – и ме дръпна да ми покаже под стълбата дъхтящите на мухъл бали.

Съпругата му Фатме не е получила предложение за договор, защото е стачкувала заедно със съселяните си по причина, че тютюнът не е изкупен.

– Могат ли да ни затворят? – пита ме Фатме, като чакаше да кажа „Не!“. В този момент мъжът й ми поиска да се легитимирам.

– Викаш от вестник, ама може да си от банката. Знам ли – вика и поема журналистическата ми карта.

– Тия като си разкажуват по телевизора мъката, дали им помагат? – пита ме Сайме и сочи с очи към екрана, където тече „Искрено и лично“. – Хубаво си беше при Тодор Живков, само да не беше барал имената. Азис хубаво пее, ам клиповете му са грозни. Песните му са срамотни. И кък само се облича, пустяла му и главата – кой знае защо Сайме вмята сега в разговора ни името на попзвездата.

Звучи ми като отговор на по-преден актуален въпрос – дали ще гласуват. За кого? – не питам. Досрамя ме, като че исках да надникна под чергата им. Сайме ми налива кафе. – В нашто село си имаме коща голяма и не щях да те посрещна с едно голо кафе кат тука.

През март денят им започва в осем, от април до май – в седем, през юни – в шест, през юли и август – в три, в септември – в шест… Тютюнът диктува часа на полето.

Прибират се късно. Докато вечерят, телевизорът ги гледа.

Денят на Сайме не свършва.