Софийска филхармония МЕГАБОРД

В „Площад Славейков“ пишат хора, а не изкуствен интелект.

Десет хиляди лева за Панчо Владигеров и измамата с болния баща

Театрални истории от близкото минало в мемоарите на Пенка Дамянова, директор на Театъра за младежта през 50-те години (откъс)

Пенка Дамянова (фронтално на снимката) с артисти и служители от Театъра за младежта. Вдясно до нея - младият Коста Цонев. Снимка: Omda.bg - Десет хиляди лева за Панчо Владигеров и измамата с болния баща

Пенка Дамянова (фронтално на снимката) с артисти и служители от Театъра за младежта. Вдясно до нея - младият Коста Цонев. Снимка: Omda.bg

В българската театрална история има много личности, чийто принос за растежа на родния ни театър е голям, но остава някак незабелязан. Една от тях е Пенка Дамянова – дългогодишен директор на Театъра за младежта (днес Младежкия театър), а по-късно на Варненския театър.

Макар че влиза в театралната сфера по-скоро заради заслугите си към новоустановената след 9 септември комунистическа власт, Дамянова не е типичният номенклатурчик, назначен на място, което не му приляга. От 1952 до 1957 г. тя успява да превърне Театъра за младежта в един от най-изявените столични театри. С любов и благодарност я споменават хора като Радой Ралин например, защото именно тя дава сцена на едва зараждащия се Сатиричен театър. В спомените си писателят казва:

„Първото представление беше на сцената на Младежкия театър на ул. „Бенковски“ и „Дондуков“. Негов директор тогава беше Пенка Дамянова и това беше чуден, много уютен театър“.

През 1963 г. тя е освободена от държавни длъжности с формулировката „за създаване на десен уклон в българската драматургия“. А в края на социализма, непосредствено преди 10 ноември, в нейния дом на няколко пъти са заседавали групи от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, а самата Пенка Дамянова е била един от центровете, през който са преминавали самиздат и нелегално внесена литература, разказва Петко Симеонов.

Предлагаме ви да прочетете откъс от мемоарите ѝ „Спомени за разни места и години“, предоставени от сайта omda.bg.

Веднъж дойде при мене Орлин Василев и ме попита: „Ти защо си подценяваш театъра?“. Аз се учудих: „Как го подценявам?“. Орлин: „Ами защо билетите са толкова евтини, по-евтини от билетите в другите театри?“. Обясних му: „Цените не съм определяла аз, но зрителите на театъра са предимно ученици и студенти, те не получават заплати и затова билетите са по-евтини“.

Наскоро след това ми се обади по телефона Рубен Аврамов и ми съобщи: „Орлин Василев е написал пиесата, но не иска да я даде на Младежкия театър, желае да бъде поставена в Народния. Ела утре да идем при Камен (Камен Зидаров, писател, драматург, директор на Народния театър), ще дойде и Орлин, да видим какво да правим“. Събрахме се при Камен Зидаров в Народния театър. Орлин Василев заяви, че в Младежкия театър няма режисьор и артисти за новата пиеса. Попитах го: „Кой режисьор искате да постави пиесата?“. Орлин Василев даде точен отговор: „Боян Дановски“. „Много хубаво“, казах. „Ще поканим професор Дановски да я постави. Пиесата е контрактувана с автора за Младежкия театър и трябва да бъде поставена там. Нямам нищо против да бъде поставена и в Народния театър. Ще бъде интересно.“ Това много допадна на Орлин Василев и той каза, че е съгласен пиесата да бъде поставена и в двата театъра. Камен Зидаров не възрази и остана пиесата да бъде играна и на двете места. Боян Дановски веднага се съгласи да я постави в Младежкия театър. Беше помагал на Орлин за довършване на пиесата. Ролите бяха разпределени: Невена – Пенка Мандаджиева; Атински – К. Хаджиминев; д-р Гаврилов – Желчо Мандаджиев; Леонид – Михаил Парменов; Ирина – София Каракашева; Евгения – Славка Славова; Дамян – Иван Тонев; сестрата – Юлия Лазарова, сменена след това с Велка Кайтазова.

Боян Дановски поиска в работата по постановката да се включат и Желчо Мандаджиев и Гертруда Луканова, което те направиха. Обърнах се към Дановски: „Наверно за постановката ще бъде нужна музика, кажете кой композитор да поканим да напише музика“. Боян Дановски каза: „Няма нужда“, и аз сметнах, че въпросът с музиката е приключен. Докато вървяха репетициите, се случи нещо неприятно. Дановски поиска смяна на Юлия Лазарова с Велка Кайтазова в ролята на медицинската сестра. Такива смени са много опасни за атмосферата в театъра, макар че с всеки актьор може да се случи да е подходящ за една роля и неподходящ за друга, да му провърви или да не му провърви в изпълнението. Но това трудно се преживява. Изникват конфликти, създават се лагери за и против. Предполагах, че тази смяна е поискана от Желчо Мандаджиев, изпълняващ ролята на д-р Гаврилов. Д-р Гаврилов има общо действие с медицинската сестра в една и съща картина на пиесата, а Желчо Мандаджиев мразеше Юлия Лазарова, тя е чувствала неговата неприязън и това е попречило на творческата ѝ работа. Защо Желчо Мандаджиев не обичаше Юлия Лазарова? Преди години той беше работил заедно с театралния ветеран Георги Костов. Желчо го обичаше, уважаваше и му беше благодарен. А по времето на директорството на Георги Костов в Младежкия театър възникнала остра борба срещу директора. Начело на тази борба стоели драматургът на театъра, писателят Михаил Величков и актрисата Юлия Лазарова.

Смяната стана и работата по постановката продължи. Юлия Лазарова игра успешно в други постановки – „Педагогическа поема“, „Сватбено пътешествие“. Тя беше лауреат на Димитровска награда – звание, получено преди моето отиване в Младежкия театър.

Един ден Боян Дановски ми каза, че спектакълът ще бъде с музика. Но нали ви питах с кой композитор да уговаряме за музика, вие казахте, че няма нужда, а сега ще закъснеем много с премиерата. „Не се безпокойте“ – ми каза Дановски. „Панчо Владигеров е написал хубава музика за спектакъла. Ще я обсъдим със специалисти и след това оркестърът ще я подготви.“

На обсъждането дойдоха Панчо Владигеров, Александър Райчев, Саша Попов (известен бивш диригент на царския оркестър), Орлин Василев, Боян Дановски и ние двамата със Симеон Пиронков. Панчо Владигеров изсвири музиката на пиано. Александър Райчев (композитор, бивш диригент на оркестъра на Младежкия театър) говори каква прекрасна е музиката, написана от Панчо Владигеров. Саша Попов също каза, че музиката е много хубава. Орлин Василев възкликна: „Тази прекрасна музика под диригентството на Саша Попов!“ Дановски каза, че и той харесва музиката. Ние със Симеон Пиронков седим един до друг, малко встрани, и мълчим. По-точно разменихме думи помежду си, но не се изказахме. Панчо Владигеров беше поискал за музиката 10 000 лева. Кой знае колко ще поиска и прочутият диригент, а театърът няма толкова пари! Саша Попов дойде до мене и ме успокои: „Аз сега ще викна настрани Панчо, ще говоря с него на немски език и ще го накарам да даде партитурата, да бъде разписана за оркестъра, а вие през това време потърсете пари, да му платите“. Саша Попов наистина викна настрани Панчо Владигеров, говориха на немски, но немският език не помогна да получим музиката от него, без преди това да сме я платили.

На другия ден обмислях с кого да говоря – със завеждащ финансовия отдел на Комитета за изкуство и култура ли, с Иван Башев ли, заместник-председател на Комитета, или с председателя на Комитета Рубен Аврамов. Реших, че най-сигурно е да поискам направо среща с Рубен Аврамов. Късметът ми неочаквано проработи: преди да започне вечерният спектакъл влязох на балкона на театъра през служебния вход и зърнах в една от ложите седнал Рубен Аврамов, гледа влизащата в партера публика. Отидох да го поздравя. Той ме попита как съм. Не скрих, че съм много зле, че Панчо Владигеров е написал хубава музика за пиесата на Орлин Василев, но не иска да я даде, преди да получи за нея 10 000 лева. Театърът няма пари да даде такава голяма сума за музика, спектакълът е готов режисьорски и актьорски, но заради музиката бавим премиерата, а това ощетява приходите на театъра.

Рубен Аврамов ми каза: „Ела утре в Комитета“. Когато отидох при него на другия ден, заплащането на музиката беше вече уредено.

Панчо Владигеров ръководеше подготовката на оркестъра. Участваха и Саша Попов и Симеон Пиронков. Панчо Владигеров поиска в оркестъра да бъдат включени още трима оркестранти от Операта (нови разходи!). Включени бяха тримата оркестранти от операта. Оркестърът беше подготвен много добре. Свързаха музиката със спектакъла. Художественият съвет прие постановката. Премиерата се състоя на 10 май 1954 година.

Публиката бурно аплодира спектакъла. Пред касата на театъра започнаха да се образуват опашки от желаещи да си купят билети за пиесата „Щастие“ от Орлин Василев, постановка на професор Боян Дановски. В албума, издаден по случай годишнината на театъра, в рубриката на най-търсените пиеси, „Щастие“ стои на първо място от пиесите за младежи и възрастни. Изиграни бяха 142 представления, посетени общо от 109 638 зрители с приход за театъра – 124 180 лв. Авторът получаваше 10 процента от прихода за всеки спектакъл поотделно.

В момент, когато театърът твърде много разчиташе на спектакъла „Щастие“, Желчо Мандаджиев заяви, че трябва да отиде в Москва, да защити дипломната си работа – постановката на „Буря“, и не знае колко време ще се забави там, а втори изпълнител на неговата роля в „Щастие“ нямаше. Попитах го кой актьор от състава би бил подходящ да му възложим дубльорство. Опитайте Щилиян Кунев, ми каза Мандаджиев. Но Боян Дановски не пожела да подготви втори изпълнител. Възложих на Щилиян Кунев да подготвя ролята. В подготовката му дойде на помощ народният артист Георги Стаматов. Още преди първата репетиция Стаматов строго казал на Щилиян: „Ако не направиш добре ролята, директорката ще те уволни от театъра“. Ужасих се, такова нещо и през ум не ми е минавало. Стаматов ми обясни, че е искал с тези думи да го накара да почувства голямата си отговорност. Щилиян подготви добре ролята с няколко репетиции. Художественият съвет прие изпълнението му и насрочих премиера за него. По време на антракта се отбих за малко в директорския кабинет, телефонът звънна. Женски глас ми съобщи: „Кажете на Щилиян Кунев, че баща му в много тежко положение е откаран в болница“ – и телефонът се затвори. Какво да правя? Истина ли е това, или провокация? Ако съобщя на Щилиян и спрем спектакъла, какво може Щилиян да помогне, ако лекарите не могат? Реших да не се обаждам на никого до края на спектакъла. В страшно състояние изгледах представлението. Публиката бурно аплодира. Извиках Щилиян при мене и му казах за телефонното обаждане. Той взе телефона и се обади на баща си в провинцията. Баща му каза, че е добре, че нищо лошо не му се е случвало. Поздравих Щилиян за успеха му.

И такива неща се случват в театрите.

За да бъдем още по-добри...

За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90