Десетте най-добри филмови адаптации на Шекспир

„Макбет“ с Майкъл Фасбендър и Марион Котияр отива при „Хамлет“ на Кенет Брана и „Фалстаф“ на Орсън Уелс сред десетте ми любими филма по пиесите на стратфордския драматург, пише Марк Лоусън в „Гардиън“.

Представяйки отзива си за новата филмова версия на „Макбет“, „Дейли телеграф“ попита на заглавната си страница:

„Сниман ли е по-добре Шекспир“?

Такъв въпрос очевидно изисква отговор. Моят, както ще стане ясно от личната ми класация, гласи: да, но не много често. Според субективния подбор, на който разчитат такива подредби, реших, че отделна пиеса ще присъства само веднъж (което е тъжно и несправедливо особено спрямо „Макбет“), че всеки режисьор ще бъде споменаван само веднъж, за да избегна претоварването на списъка с имената на усърдните поклонници на Барда в киното като Кенет Брана, Джули Теймър, Орсън Уелс и Лорънс Оливие…, макар че последният има далеч по-сериозен проблем, защото изобщо отсъства.

Съзнавам, че това мое решение е спорно, но след като буквално гледах филмите му отново, реших, че Шекспировите екранизации на Оливие или са остарели (какво да кажем за бели актьори, изпълняващи Отело, при все че не си задаваме този въпрос, когато чернокож изпълнява ролята на Макдъф или епископа на Йорк), или са надминати от по-добра адаптация. Макар понякога да критикуваме Брана, задето буквално следва стъпките на Оливие, успешно го засенчва както като Хамлет, така и като Хенри V.

Трайността на Шекспир в театралния репертоар се дължи главно на великолепието на езика му, както и на предизвикателните за актьорския талант роли, които пиесите му предлагат на изпълнителя. Но докато вторият фактор важи и в киното (тъй като и киноартистите искат големи сценични роли), поетичната реч може да представлява проблем на екрана, така че успехът на филмовите версии зависи до голяма степен от това как са представени ситховете и монолозите.

Но е вярно, че структурните решения на драматурга предхождат много от стандартните елементи на филмовата визуална граматика с три века – например внезапните срещи прекъсванията и прескачането от място на място. Редовната употреба на специални ефекти от седемнадесети век (призраци и магия) все повече е на място в медийна среда, която създава убедителни илюзи чрез дигитална технология. Стратфордският поет се оказва много съвременен сценарист.

А след този пролог идва класацията.

10. „Бурята“ (2010)

Трудно ми беше да избера една от двете най-добри екранни версии на пиесата за изгнания на остров магьосник Просперо. Във възхитително жизнерадостната си пънкарска адаптация от 1979 Дерек Джармън събира изпълнители (поета Хийткоут Уилямс и певицата Тоя Уилкокс) и предлага саундтрак („Сторми уедър“), каквито поне по онова време нямаше как да са в Нашънъл тиътър. Каато контраст, Теймър прави само една коренна промяна във версията от 2010 – Просперо става Проспера, изиграна от Хелън Мирън. Иначе филмът предлага класически изискан и изящно заснет разказ по пиесата, който позволява пълна изява на богатата гласова палитра на Мирън. Цветовете, снимани от Темър са разкошни и поставят филма дори над другите опити върху Шекспир: „Тит“ (1999) и „Сън в лятна нощ“ (2014).

9. „Отело“ (2001)

Сценичните версии на изтормозения венециански мавър от Оливие (1965), Уелс (1952) и Хопкинс (1981) се самодиквалифицираха заради многото грим. Най-натуралистичният Отело е Лорънс Фишбърн заедно с Кенет Брана като подлия Яго в „Отело“ на Оливие Паркър от 1995. Но въпреки че това е най-силното изпълнение на известния текст, темите и внушенията от пиесата са най-силно изразени за мен в две осъвременяващи адаптации, и двете от 2001. Холивудският тийнейджърски „О.“, пренасящ действието в гимназиален отбор по баскетбол и „Отело“ на ITV, по сценарий на Андрю Дейвис. Тук комисар Отело е първият чернокож командир в лондонската полиция, а Яго е фрустрираният му заместник, който заговорничи срещу шефа си и жена му Дездемона. Силно присъствие на Емън Уокър, Кристофър Екълстън и Кийли Хоус, които превръщат „Отело“ в жива история за нашето време.

8. „Юлий Цезар“ (1953)

Американските актьори обикновено се затрудняват с ямбическия пентаметър (Кевин Спейси е рядко изключение), но Марлон Брандо, който тогава още приема сериозно актьорския занаят, е забележителен като Марк Антоний във версията на Джоузеф Манкевич по тази Шекспирова драма. „Юлий Цезар“ говори много на американската публика заради многото убийства в политическата история на Щатите. Още по-хубаво е, че кастингът включва Джон Гилгуд като Касий и Джеймс Мейсън в ролята на Брут.

7. „Фалстаф“ (1965)

Макар и уязвима от гледна точна на педантите, защото това не е точно Шекспирова пиеса, антологията на Орсън Уелс от сцени из четири драми, включващи сър Джон Фалстаф (със самия Уелс в ролята на лакомия рицар) постига невероятния парадокс да е истинско удоволствие за ерудитите. В специалната категория на сглобените от парчета историческа драма филми, този се доближава до „Кухата корона“ (2012), смесицата от Хенриевци и Ричардовци на BBC със Саймън Ръсел Бийл като изключителен Фалстаф.

6. „Кориолан“ (2011)

Сегашната популярност на филмите по Шекспир се дължи на многото класически английски актьори, които имат и холивудски връзки: Брана, Мирън, Иън Маккелън, а в този случай – на Рейф Файнс, който избра режисьорският му дебют да е със самия него в главната роля на пиесата (може би най-добрата политическа трагедия на Шекспир след „Юлий Цезар“).

Ловко адаптиран като филм от Джон Лоугън, този „Кориолан“, разположен в съвременна италианска обстановка, говори ясно за днешния ден. Актьорският състав включва Ванеса Редгрейв, а бойните сцени са наистина напрягащи. В тях ще видим Джерард Бътлър от „300“. Това означава, че позволяващите повече екшън-хреография пиеси в канона биха привлекли и публика между 15 и 24-годишна възраст.

5. „Макбет“ (2015)

В отговор на въпроса на „Дейли телеграф“: по мое мнение това не е най-добрата екранизация на Шекспир за всички времена, но веднага заема впечатляващото пето място още с първата си прожекция. Докато сцените на бойното поле са силен жест към по-младата публика (точно както и „Кориолан“ на шеста позиция), режисьорът Джъстин Кързъл успява интелигентно да развие темите за самотата, трамата и вярата, макар че изважда някои действия на открито, за да ни позволи да се любуваме на шотландския пейзаж. Макбет на Майкъл Фасбендър постига съвършената комбинация от дързост и съмнение, докато Марион Котийар е последоваатена и вълнуваща, при все че ролята й е донякъде приглушена – може би за да се избегне клишето за властната жена. Въпреки че е се появява последен, този филм лесно надмина версията на Орсън Уелс от 1948 и адаптацията на Роман Полански от 1971.

4. „10 неща, които мразя в теб“ (1999)

Свръхпедантите може пак да възразят, че включвам проекти, изместващи оригиналния текст и дори заглавието, в полза на съвременен език. Тази романтична комедия на Джил Джънгър е брилянтно оригинална преработка на „Укротяване на опърничавата“. Хийт Леджър като Патрик Верона неохотно ухажва Кат Стратфорд (Джулия Стайлс) в история, която по невероятен начин пренася куртоазните условности на оригинала в американска гимназия.

3. „Хамлет“ (1996)

Преподаващите и учещите английски до ниво „А“ трябва всяка година да благодарят на Брана, който им подари необичайно подробна екранизация на „Хамлет“ (което оправдава четирите часа дължина) с непорочна класическа чистота на езика и сюжета – включително и заради красивото изпълнение на режисьора в главната роля.

Брана е способен да се хареса на всички аудитории в шоубизнеса и кастингът му е безупречен (Дерек Джейкъби, Джуди Денч). Все пак, може и да не харесате част от избора му на изпълнители: Джак Лемън, Робин Уилямс, Кен Дод. Големият американски писател Джон Ъпдайк твърди, че този филм е вдъхновил романа му за Елсинор „Гертруда и Клавдий“.

2. „Ромео и Жулиета“ (1996)

Ако това беше състезание между продукции, които модернизират декорите, но запазват оригиналния текст, то нискобюджетният „Много шум за нищо“ на Джос Уедън (2012) лесно ще бъде победен от надъхващата преработка на историята за Монтеки и Капулети с тяхната мафиотска война във Венис бийч, Калифорния, от Баз Лурман. Вярно е, че австралийският режисьор има предимствата на разпознаваемия филмов жанр (тийнейджърска трагедия) и примера на „Уестсайдска история“, което не пречи осъвременената му версия да е едновременно крайна, но и почтителна към оригинала.

1. „Крал Лир“ (1971)

Най-големият губещ заради условието всяка пиеса да бъде представена само веднъж е Акира Куросава, чийто филм „Ран“ („Размирица“, 1985) невероятно добре пренася „Крал Лир“ в света на японските феодални владетели. Въпреки това, безпорният победител в тази категория – и в цялата класация – е величествената черно-бяла екранизация от Питър Брук на постановката му от 1962-а с Пол Скофилд като краля, чийто режим е свален от Дъщергейт. Девет години по-близък до вероятната „истинска“ възраст на Лир, отколкото когато изпълнява ролята за първи път на четиридесет, Скофилд внася музикалност и дълбочина в значението на всеки стих. Успява да отбележи точки дори в паузите между думите със своите болезнени погледи и изражения. Изглежда, че в новия „Макбет“ Фасбендър се е учил от неподвижността и смразяващата дикция на Скофилд.