Сгромолясването на стара София

Поне все още можем да помечтаем. Да помечтаем например за това в какво можеха да се превърнат всички онези красиви или емблематични столични сгради, които в последните двадесет и пет години бяха унищожени…

Мавзолеят и голямото Нищо след него

Да започнем с мавзолея на Георги Димитров. Бях телевизионен свидетел на мъчителната му смърт. Стояхме с майка ми у дома, вторачени в телевизора и стискахме палци това бетонно съоръжение за фалшиво крепене на мъртви символи да се срути. Това, че гробницата не се поддаваше на бомбените атаки и скелетът й оставаше ранен, но видим след пушилката, приемахме болезнено – знаехме, че разрушителната мощ на онези четиридесет и пет години беше трудна за опитомяване, но и представа си нямахме колко зловещо може да изглежда тя в точно тази метафора. Когато в крайна сметка мавзолеят се сгромоляса, приехме това като голямата удивителна за края на една античовешка епоха. И като победа на свободния човешки дух.

Много, много се радвахме…

Днес лично аз отчитам онази моя радост от смъртта на една знакова сграда като липса на историческа мъдрост. Като превес на възторжеността от видимия, материализиран край на нещо омразно, за сметка на разумното инвестиране в бъдеще, чрез история. Нормално е – всички роби имат нужда от категорична смърт на символите на робството си – няма как от роба да искаш да даде нов живот на камшика, който го е удрял.
Така или иначе мавзолеят падна. Видях го с двадесетгодишния си, пълен с надежда за бъдещето емоционален поглед. Както бях видяла преди това надписа на стената му „Тук ще се танцува!“. Сега знам, че това послание беше най-добрата идея за бъдещето на сградата символ – в нея наистина трябваше да се танцува. Та да помечтаем за мавзолея:

Издигнатата за седмица сграда в центъра на столицата, точно срещу Царския дворец, днес можеше все още да си е там. Можеше спокойно да бъде музеен комплекс за социализма. Мумията можеше да бъде погребана (все пак), но съоръженията за поддържането й през годините можеха да бъдат показвани – чудесно онагледяване на комунистическото лицемерие. В седемте подземни етажа можеше да се разположи цяла експозиция от символи на комунистическата вяра и този път те, освен за опазване на историческата памет, щяха да служат и за пълнене на държавната хазна – какво по-голямо наказание от това един бивш символ да носи печалба на епоха, която го е развенчала! На онези, видимите етажи, по чиито трибуни се редяха главорезите на онова време, за да ни помахват на манифестациите, можеха да се правят неща за удоволствие. Да се четат книги, да се гледат филми, да се рисува, да се танцува… Изкуството и радостта от преживяването му са най-омразното нещо на всеки диктаторски режим. Затова този нов живот на сградата щеше сам по себе си да е най-добрата му смърт.

Кой да ти знае тогава обаче, че то, диктаторството, само ще е готово да руши символите си, за да може след време да издигне поредната си чудовищна глава…

Така мавзолеят си отиде. Днес на негово място има едно голямо нищо.

Мутробарокът, заел карето на Градската библиотека

Да помечтаем сега за Градската библиотека. Помните ли тази стара, уютна сграда в европейски стил, която стоеше свенливо между телефонната палата и Градската градина? И аз не си я спомням кой знае колко добре, въпреки че редовно взимах книги оттам – доста години са минали, откакто кметът Александър Янчулев я направи на пух и прах. Тогава имаше известно брожение за запазването й, но новороденото ни общество беше все още твърдо наивно, за да се усъмни в обещанията емблематичната софийска сграда да се „прероди“ в новия проект за хотел. Е да, прероди се – доста въображение ще ви трябва, за да видите в гранитната, сива база на сегашния хотел образа на някогашната стара библиотека. А можеше. Можеше дантелената й фасада да бъде запазена и красиво вмъкната в модерната конструкция на новата сграда. Можеше в някое от вътрешните пространства да се отдели поне една заличка, в която да се пази малко от духа на някогашната библиотека – с книгите, рафтовете, бюрата, портретите, класьорите. Можеше този малък център в новия и скъп хотел да е артистичното и уникално място в него. Можеше…

Вместо това самолишилият се от комунистически символи тогавашен вкус реши да започне да си ги пресъздава в нови бетонно-железни архитектурни зверове с гранитни дрехи. В това се „прероди“ елегантната някогашна градска бибиблиотека – гранитен контур на хотел в стил мутробарок.

Китайското посолство не е за простосмъртни

В мечтите ни за една друга София, която можехме да имаме, влиза и красивата къща по диагонал на Ректората, точно до клуб „Ялта“ – някогашното Китайско посолство, а преди това Ябланската къща. Добрата новина е, че поне тази величествена сграда претърпя реставрация и не остана на режим „доизживяване“ както много други къщи на София. Лошата е, че тя си стана „тяхната“ къща. Ако сте простосмъртен, няма начин да влезете в нея. Тук в свои води са новите олигарси – политиците и бизнесмените, които паркират дебелите си автомобили на входа й, за да извървят петте крачки по жълтите павета до охраната на вратата с подобаваща царствена деловитост. На няколко пъти здрави мъже са ми преграждали пътя точно там, за да осигурят права линия до новия клуб на някой депутат, министър или обикновен, обществено известен национален крадец. И в къщата съм влизала – като журналист, разбира се – по списък, за специално събитие, в отбрано общество. Вътре е хубаво, да ви кажа. Има зали за презентации, може да бъде ресторант (когато им потрябва), на последния етаж има бар със сцена. Дворът е фантастичен.

Чувала съм хората да казват, че оттук се управлява държавата. Може – на такова задкулисно управление такъв задкулисен дом му трябва.

Иначе Ябланската къща, точно в сърцето на София, можеше да е много други неща. Например политически дискусионен клуб, в който срещи да имат „съседите“ – депутатите и министрите от една страна със студентите от друга. Можеше да е център за политически стратегии и дебати, в който нека си ги има и барът на последния етаж, и залите с възможности да станат ресторант, и прекрасната градина, но където обществото и хората, които го създават, да могат да влизат и общуват. Вместо това е клуб за разпускане, развлечение и подобаващ лукс на управленския елит. „Почивна станция“ на новото управление.

Кончината на кино „Сердика“ – като на интелектуалец в соца

Миналата неделя падна и кино „Сердика“. Разбира се, че изпитвам носталгия по онова време, в което само там се гледаха филми с долби стерео звук и се редяхме на опашки за билети. И разбира се, че съм наясно, че там кино няма как да има. Знам чудесно и че то гниеше от години като рана в града и че смъртта му беше предизвестена. Само че все се надявах, че тя няма да прилича на ненадейната кончина на интелектуалец по време на репресивния комунистически режим – с отстрел в нечовешки час, неочаквано, за да падне тялото в общата яма и да се загуби. Надявах се… не, мечтаех още, че дори и да падне в жертва, част от архитектурата на това кино с толкова история, ще бъде запазена в бъдещия проект за това ново място.

Щяло да е петзвезден хотел. Чудесно! И толкова ли нямаше как тези така далновидни негови собственици и българските им съветници да не опитат да въплътят останките от киното в естествената нова среда на бъдещата сграда? Нямаше ли да е адски красиво, а и шик вътре да има бутиков киносалон за срещи и презентации, запазил духа на някогашното известно столично кино? Не можеше ли да има международен културен център, който да събира в естествената среда на хотела артисти, учени и мислители от всички краища на планетата? Толкова ли не се поучиха нашите новоизлюпени аристоркати с лучен дъх от света, по който така свойски пътуват, че сградите са произведения на изкуството, които дават най-лесната и достъпна комуникация между поколенията? Не видяха ли как се опазва подобно архитектурно и културно наследство от цивилизованите общества?

Нямало било начин това да се случи с разрушаващото се бивше кино! Брей! Нямало е начин, защото не сте го потърсили. Защото е много по-лесно да опънеш там един пореден архитектурен урод, този път с функции на хотел, който щял бил да запази фасадата на предишната сграда (да, бе, да – колкото новият хотел запази фасадата на Градската библиотека), вместо да платиш на специалисти да запазят уникалността на една постройка, пазеща духа на епохата си.

Добри сме в бутането – в строежа никакви ни няма.

Не ме разбирайте погрешно – не давам превес на възрастовите си носталгии относно миналото, което винаги е идеализирано. Просто виждам как допускаме пред очите ни да се прави една и съща, нарочна грешка – бутаме история, за да създадем бутафория. Така с архитектурните ни паметници, така и с културните и исторически такива. Никаква далновидност, никаква мисъл за бъдещето, никакво чувство за уникалност и никакъв смислен начин да печелим всички от това, което сме имали и можем да имаме. Така един ден ще осъмнем с много и всякакви магазини, хотели, бизнес центрове и частни клубове на мястото на някогашни кина, уникални богаташки къщи и сгради с история. Няма обаче кой да идва в тези хотели и да пазарува от тези магазини, защото в София просто няма да има какво да се види. Културата пази духа на един град – търговията само може да поддържа тялото му живо.

Да помечтаем за оцелелите

Накрая нека пак да помечтаем. За все още несъборените софийски сгради – за кината „Димитър Благоев“ и „Москва“ , които стоят скрити зад олющени фасади и сергии с гащи. За затихващото кино „Влайкова“, което кой знае кой скоро ще се полакоми да събори. За Къщата с ягодите, Къщата с лицето и Къщата с кулата в Лозенец, които едва стоят на краката си в очакване да замижим с очи, че онези с парите да ги бутнат. Да помечтаем за банята в „Овча купел“, за едва кретащите богаташки къщи от началото на миналия век из „Лозенец“ и стара София под бул. „Дондуков“. Да помечтаем за старите квартални читалища и някогашни галерии. Да помечтаем, че те стават достойна част от историята и уникалността на града ни, защото са оценени и за тях са се погрижили.

Да помечтаем. И да действаме, защото с мечти няма да стане. Деструкцията е действие на простите умове. Съграждането е интелектуално и физическо усилие. От коя страна да застанем, избираме лично. Въпрос на гражданска съвест и далновидност, не на носталгия и страх.