Игра на кукли и на господ

Съвсем друго нещо трябваше да пиша днес. На бюрото ми стоят бележките по една друга, по-делнична тема, която трябва да почака. Да почака така, както светът трябва да почака. И както ние трябва да почакаме. Толкова, колкото да вземем въздух, да помълчим пред човешката скръб и да осмислим някак човешкото безумие. Може би тогава ще можем адекватно да реагираме без и този път да се делим на „жу суи“ и „жу ну суи па“.

Първата снимка, която видях тази сутрин в интернет, беше на покрито с азбестово одеяло мъртво детско тяло, до което лежеше кукла бебе. Едно дете, което си играе с кукли, снощи е било премазано от човек, който си играе на господ. Детето вероятно е било навън с родителите си. Разхождало се е по булеварда до прекрасния бряг на Ница и е мислело за своите детски неща. В това време някакъв изрод с промит мозък се е качил на белия камион и съвсем съзнателно се е засилил по булеварда, карайки на зиг-заг, за да премаже колкото е възможно повече хора. В едно и също време, на едно и също място са се случвали два съвсем различни свята, които са се срещнали в точката на смъртта – единият като причината, другият – като жертвата.

Това е кървавата метафора на времето, в което живеем.

В обединения, глобализиран свят сме разделени повече отвсякога. Живеейки заедно, не се познаваме. Споделящи едно и също ежедневие, се подозираме. Като граждани на един и същи съюз, се делим по най-безумния принцип – по цвят на кожата, по религия, по сексуалност или националност. Настръхнахме един срещу друг, вместо да потърсим сметка на онези, които превръщат света в сцена на омраза, за да разиграват политиките си. Допуснахме малцинството да манипулира мнозинството, като умело го плъзга в различни роли – „вие ставате терористи, вие – жертви, вие напускате Европа, а вие заобичвате Русия, вие ловите бежанци на границата, а вие винаги и всичко хейтвате…“. Така живеем днес. Такъв свят сме предложили на малкото момиченце, завито с азбестовото одеяло, което няма вече да може да играе с куклата си – заради нашето мълчание и овчедушие.

Днес не е достатъчно да сме Шарли, Брюксел, Истанбул или Ница. Днес повече отвсякога е важно да сме умни хора, да сме граждани с позиция. Днес е важно да осъзнаем, че светът е разиграван и разпарчетосван от други, за които един такъв атентат е чудесна предизборна платформа, добре дошъл пример за всяване на страх и ужас, идеален повод за призив към послушание. Игрите са големи и нямат нищо общо с конспиративните теории, а с безумието на отеснелия ни свят, в който дори обикновените граждани започнаха да приказват, че една „добра война“ ще ни се отрази очистително. Една „ДОБРА ВОЙНА“! Зловещ оксиморон! Защото малко ни бяха войните – Втората световна завърши само преди седемдесет години, войните в Афганистан, Ирак и Сирия вече изглеждат безкрайни, а от тази в Сърбия  и региона още мирише на кръв и лудост.

Странно е как неразгаданият и пълен с неизползвани възможности човешки мозък се задоволява да ползва точно онази част от сивото си вещество, която го кара да унищожава себеподобни – дали с бял камион, с оръжие или с политиката, си е все едно. Превърнали сме се в ракови клетки на собствения си организъм – самоизяждаме се, разрушаваме мястото, където живеем, лакомо поглъщаме поредната доза живот, за да нахраним глада си към зверства и да го превърнем в смърт. Накрая така и ще загинем – сами от себе си, така както раковите клетки умират, създавайки раковата си среда. Да убиваш живота, хранейки го със смърт.

Сега пак ще се чуят много вопли. Пак ще има „наши“ и „ваши“, ще се леят коментари относно кой какво е заслужил и как го е предизвикал – с мълчание, с действие, с пари или със задкулисни игри. Ще се излее мощно поредната доза расизъм, увеличена по броя на жертвите. После ще се изсипе и следващата река от всякакви –изми и –фобии: антисемитизъм, сексизъм, хомофобия, екстремизъм, ксенофобия. Още повече ще се заровим в домовете и Фейсбук профилите си и ще се дърляме по стените и балконите си за това на чий бог му е по-голям и по-мъжествен. Ще си размахваме цветовете на кожите, кръстовете, полумесеците и давидовите звезди и ще сме много наясно кой прав и кой крив. Ще гоним „черните“, ще плюем „жълтите“, ще обвиним масоните, евреите, арабите, американците, руснаците, бежанците. И докато си лаем във физиономиите, отново няма да забележим как тези точно определени хора, тези милиардери на световното богатство, представляващи мощните си корпорации за печелене на още и още, ще подредят политическите си фронтове така, че да предвидят следващата ни първична човешка реакция. И тя услужливо да се случи точно така, както са я предвидили, в следващата избрана точка на света, където някой да убива с оръжие, самолет, бомба или газещ наред камион.

Накрая нека кажа нещо за французите. Превантивно, защото предвкусвам какво ще се излее днес отново по техен адрес точно така, както е предвидено и по политически сценарий. Не обичам генерализациите, особено когато се отнасят до хора. Затова нека думите ми не бъдат приемани като опит за типологизация на всички французи – това е просто моето лично наблюдение над някои от тях.  Французите, които аз познавам, могат с часове да говорят за политика, храна, философия и любов. Не в този ред, а взаимопреплитайки ги. Те могат да мрънкат нескончаемо за това, че в парка кошчетата са наполовина пълни с боклук, никой не е обрал дивораслите малини или пък именно, че ги е обрал. Французите могат да излязат на бунт срещу данъците си, но и срещу лошото време. Могат да бъдат точно толкова арогантни, колкото да те накарат и ти да отговориш със същото. Могат да се наслаждават на лукса и красотата по най-изтънчения начин и да изпитват удоволствията до дъно.

Когато се омъжих за съпруга си, който е французин, един ден във Франция отидохме до местен магазин за сирене. След дълъг разговор с продавача, в който и двамата пламенно си приказваха за видовете сирена, начина им на производство, процеса на пастьоризация и вкуса им, съпругът ми избра три еднакви на вид кръгчета сирене с размерите на детска длан, плати ги и каза „сега имаме сирене за седмицата“… Аз, съвсем по български, можех да си представя спокойно как слагам едната малка пита сиренце между две филии хляб с резен домат и изяждам този вълшебен сандвич точно на едно ядене.  Така че според мен имахме три питки сирене точно за три похапвания – толкова, колкото да се наядем.

Вечерта съпругът ми направи така: подготви две чаши вино, което старателно прибра на хладно, но не студено място. Подреди две обикновени бели чинии и наряза пресен, специално подбран черен хляб от близката пекарна. Извади кръгчетата сирене на дървена дъска, върху която сложи просто един нож за рязане. Препече тънко парче хляб, сложи върху него тънко сиренце, отрязано като парче торта от питата, за да има във вкуса му от всяка нейна част, отпи глътка вино и вкуси бавно, с участието на всичките си сетива. Така направих и аз.

„В това сирене, този хляб и това вино има толкова много човешки труд и смисъл! – каза той. – Храната, както всяко добро нещо, направено от човешка ръка, трябва да се използва с благодарност и уважение.“

Трите кръгчета сирене наистина ни стигнаха за седмица. Всеки ден имахме малкото удоволствие да вкусим от тях, докосвайки се до живота, труда и знанието на онези, които ги бяха направили. Не бяха за наяждане – бяха за споделяне на приятното чувство, че тук и сега си жив и можеш да се насладиш на живота. Може би така, както ние пием ракия например…

Така и сега ще реагират французите. Четох в коментар около събитието тази сутрин как един французин на гости в България, след като цяла нощ следял репортажите от Ница, отишъл в другата стая и засвирил „Съмъртайм“ на тромпета си. Величественият звук на тромпета в притихнатала софийска нощ. Музиката над страха. Удоволствието от живота, споделено в момент, когато някой се опитва да го отнеме. Такива са французите. Добре, де, поне тези, които аз познавам. И трябва да се учим от тях. Вместо да се караме от диваните и екраните си, да си хванем тромпетите и да си защитим правото да слушаме музика. И да осъзнаем, че най-голямото ни човешко щастие е в това да споделяме взаимните си способности и различия, наслаждавайки им се, а не противопоставяйки ги.

Иначе малкото момиченце в азбестовото одеяло ще е поредното дете, загинало от безумието на възрастните. Така, както загина и онова сирийско момченце, удавено и изхвърлено на брега на морето. Така, както загиват деца под бомбите в Сирия.

Да замълчим малко днес. И да се помъчим да подхванем по-късно разговора от друга посока. Струва ми се, че наистина е крайно време.

Още по темата: ТЕРОР В ДЕНЯ НА БАСТИЛИЯТА