Пуснала ми е есемес в четири и половина сутринта. Пристигнала с автобуса, „Всичко ок, мам“.
Някак съм проспала сигнала от телефона, въпреки че сънят ми вероятно е бил като нейния на седалката до морето тая нощ – неудобно свит на кълбо в полуседяща, полулежаща поза. Веднага през акъла ми като бързия влак минава мисъл: „Леле, къде се е мотала от четири и половина до сутринта, когато трябва да се настани в хотела?!“…
Звъня й. Звъня й! Звъня й!!! Не вдига. Сигурно спи… Ами ако не спи?!… Не, бе, спи, затова не чува… Да, де, ама пък ако не спи, а е някъде си, кой знае къде… Пак звъня!
Към десет и половина звъни тя. Гласът й е единственото нещо, което искам да чуя точно сега, без значение какво ми казва. Добре била, стаята е чиста, нищо особено, нямало много хора, закусвали палачинки, на нея не й се ядяло още, щяла да си вземе душ, че тоя път… някава „идиотка“ им се карала в автобуса, че стоят на пътеката, „чисто луда, мамо“, имала пари и да, разбира се, че внимавала и щяла да се пази…
И така, ето ме и мен – майка на тийнейджърка, която за първи път отива на море сама!
Изобщо не съм си представяла, че толкова ще ме е страх. Някога, когато звънях на майка си от пощата на Царево, за да й кажа, че не съм се удавила, не са ме ограбили, не пуша и не пия, се кълнях, че аз такива неща един ден няма да правя. Сега ми иде да пална колата и след пет часа да цъфна на вратата на хотела й с виновна усмивка, но спокойно да видя с очите си, че е там и цяла. Само си я представям как ще ме изгледа. Сигурно точно така, какта аз някога, когато баба ми се материализира изневиделица на вратата на квартирата ми в Несебър под предлог, че трябвало непременно да ми донесе буркан лютеница от тазгодишните! Идеше ми да я хвана и с все буркана да я запратя към хоризонта, голям срам, тийнейджърски…
Какво ми стана?! Къде спря да щрака здравият ми разсъдък на съвременен, модерен човек и започна да циври оня родителски страх, дето все си мисли най-лошото? Как така се присмивах на приятелките си с по-големи деца, когато чупеха китки, чукаха на дърво и си плюеха в пазвите, като ги изпращаха сами на море, а след това час през час им звъняха по мобилните? „А сега какво правите?“, „Ама с кого си там?“, „Нахрани ли се?“, „Намаза ли се с лосиона за слънце?“, „Къде бяхте снощи?“, „Как спа?“, „Кой ще кара?“, „А той добро момче ли е, къде учи?“…
Опитвам се да не правя така. Не ми се получава много, след като ръката ми аха да набере отново номера на личния ми тийнейджър. Гледам да се въздържам, за да не я злепоставям. И нали й вярвам, де. Така сме си казали. И сме си обещали. И аз й вярвам, знам, че помни, и е мъдра, и не прави глупости, и е добро дете… Ама чакай да звънна, пък после пак така ще си го мисля!
Голям смях и подигравки стоварих с хапливата си ирония върху една приятелка, която преди три години беше в моята ситуация днес. Дъщеря й – доста самостоятелно и нахакано момиче – заяви още през април, че тази година отива на море с приятели. Майка й някак прие това, но бащата… Бащата изгради цяла стратегия за отказване от самостоятелното море, като напълни лятото с всякакви екзотични места и почивки, ама семейно. Веднага след края на учебната година трябваше да се отиде до Париж за седмица. След малко софийско прекъсване от няколко дни, следваше море в Испания за две седмици. Връщането беше в един ден с ново заминаване – този път за три дни (тя за повече категорично щеше да откаже) в Търново при бабата и дядото – семейна традиция, няма как. Август имаше гръцки острови, семеен курс по фотография из Хърватска и пет дни ол инклузив на Трейшън клифс.
Да, ама не. Дъщеря им, с типичната за възрастта си подозрителност, прихвана коварния бащин план още в проекция и с мълчание, гледане в една точка и силна музика откъм стаята си до полунощ успя да парира предложенията. Кандиса само на Париж, Испания („Ама за седмица, кво ше прая там половин месец, луди ли сте?!“) и ходенето в Търново, „защото майка и татко ще й дадат пари, затова“, както подозираше майка й. Никакви гръцки острови, никакви фотоваканции, никакви клифс, пък били те и Трейшън!
„Пък нека иде детето, бе, какво толкова!“, плахо беше прокарала идеята майката в главата на бащата. Оттам нататък в рамките на месец минаха от реакция „в никакъв случай“, през „на твоя отговорност“, до „ох, добре, правете каквото искате“. Така дъщерята, щастлива и отново добра, бурно си организира три поредни отскока до морето с различни компании и на различни места. На двамата й родители това се стори прекалено много, но така или иначе не бяха уточнявали параметри, така че в края на юли всички бяха в лека треска – дъщерята – че скоро ще изгрее свободата, майка й и баща й – че им предстои за първи път да са на два различни бряга с детето.
„Само да не си посмял да си вземеш хотел във Влас и да ми идваш в „Слънчев бряг“ да ме виждаш“, каза дъщерята на стълбичката на автобуса на баща си, целуна го разтапящо по брадясалата буза и потъна с кикот сред шумната си приятелска група. Нищо не каза човечецът. Помаха само с ръка, а когато автобусът се губеше в пътя напред, промърмори на жена си: „Какво ше правим сега, Катеринкеееей…?!“…
В следващите две седмици животът на моите приятели придоби изцяло нов облик. Бащата светкавично откри приятел с бар близо до хотела на дъщерята и му заръча тайно да я наблюдава и да сервира информация ежедневно. Рецепционистка в хотела, срещу малък хонорар, осведомяваше родата в колко часа вечерта се е прибрала девойката и с кого е била. Единственото момче с шофьорска книжка и кола в групата беше старателно проучено, с родителите му беше създаден контакт и скоропостижно бяха поканени на барбекю в градината. Майката на другото момиче от компанията беше приятелски разпитана и фактът, че има сестра, която живее в Бургас, беше отчетен като плюс. В същото време заживялата тийнейджърка трябваше винаги, винаги, винаги да отговаря на звъненето на техните, а ако случайно не може, защото е в тоалетната, в морето или спи, веднага да върне обаждане, когато е в състояние. И да, в тоалетната и морето не се стои повече от десет минути, така че толкова е толерансът за обратно звънене. Спането…, ами спането е от полунощ до осем сутринта, защото иначе ще изпусне закуската, „като си я знаем каква е туткава сутрин в банята“…
През тези така драматични за моите приятели августовски дни срещите ни преминаваха в нещо като психотерапия, в която аз твърдях, че правят глупости и че трябва да оставят детето да живее, а пък те клатеха глави като пластмасови кученца на задното стъкло на москвич и повтаряха: „Ще ти дойде и на тебе до главата, тогава да те видим…“.
Ами ей ме на. Докато дъщеря ми е в Лозенец, аз съм вдигнала в бойна готовност цялата си приятелска общественост, която към този момент има нещастието да е в радиус от трийсет километра наоколо. Братовчедка ми ще „намине да я види“ тоpr уикенд. Две майки на деца от класа й ще й се обадят да й кажат, ако има нещо, да ги търси. Приятел на баща й с вила наблизо ще й занесе ваучери за намаление в един бар. Програмата е направена горе-долу така, че през ден някой възрастен да мерва мойто отроче и да регистрира, че всичко й е наред. И лекар съм намерила, ако й стане зле или я хване традиционния стомашен вирус. Не, че не съм й натикала в последния момент в багажа плик с лекарства за всеки случай с размерите на възглавница за спане…
„Вс ОК мам. Ще ти зв по-късно“ е последният есемес, който получих от нея. Беше преди два часа. Остава да разбера кога е това „по-късно“ и да се убедя за пореден път, че то не се припокрива с моето. Сигурно е на плажа с приятелите си и си говорят техните неща. Може би е седнала на сянка (дано, че да не изгори, кавато е бяла) под чадъра и пие кола (ох, и тия газирани студени напитки…). Може и мохито да пие, знам ли… Вероятно се смее така, както само тя може, шегува се по нейния остър, ироничен, толкова мой начин, чете, чати, поства снимки.
Така трябва да е, мили мой пораснал тийнейджъре! Остави я майка ти с нейните страхове и лудувай! Пък тя…, тя ще ти звънне по-късно.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение