Децата от опашката за дюнери в голямото междучасие

Вървя по улицата днес, след като си изплаках очите над новините от вчера. И внезапно осъзнах кое всъщност е най-страшното последствие от убийството в Пловдив.

Вчера гледах красивите нормални лица на учениците, убили човек. Днес вървя и гледам красивите нормални лица на хората навън и инстинктите ми вече са различни – без да ща, започвам да се питам кой от минувачите покрай мен е способен на такова зверство.

Свикнали сме някак да се разграничаваме от злото, като го приписваме на различните от нас. Да го разпознаваме като характеристика на група – виновни са ония от ДС, мутрите, ромите, локалите… Ние не сме такива, значи сме добри. И ако се държим по-далеч от носителите на злото, то ще ни подмине.

Сега маркерите за разпознаването му изчезнаха. Злото се оказа на възраст между 14 и 17 години, добре облечено, от добро училище. Почти дете. Като нашето вкъщи.

Забелязвам как плахо започнаха опити отново да бъде припознато като групова характеристика – тези слушат метъл, значи да се пазим от почитателите на твърда музика. Тези са локали, значи да минаваме на другия тротоар, щом ги видим.

Не, тези са децата от опашката за дюнери в голямото междучасие.

Говорех за най-страшното последствие. Счупи се доверието. Вярата, че ближният е изначално добър и ако извърши зло, значи има някаква много странна, извънредна причина да го направи. Но първо ще бъде добър. На това доверие се гради всяко общество.

Когато тази убеденост в изначалното добро изчезне, хората вече няма да са заедно. Ни за добро, ни за зло. Ни в здраве, ни в болест.

А може би това отдавна се е случило и вече само наблюдаваме как расте.