Детство мое, идва ми да те изям

Игрите на Емил Стойчев в неговия вътрешен свят може да види публиката в залите на Софийската градска художествена галерия в ретроспективната изложба „Въображението е моята кръвна система“.

От първите му прояви като живописец до съвсем скорошни, експозицията ни води през лабиринта на неговата мисъл, и този път не е като разходка в парка, невъзможно е да разгледаме изложбата като японски турист, нито на бърз ход. Всяка картина, включително и портретите, а и неговите автопортрети, е като есе за бавно четене. Метафорите в него не са лесно достъпни за разгадаване, но заглавието често дава нишка, от която зрителят може да тръгне. А и човек никога няма да сбърка, ако се отдаде просто на естетическо съзерцание, колоритът в картините има ефект, равностоен на символиката, заложена от автора.

През юни Емил Стойчев ще навърши 90 години. Роден е в една година с Христо Явашев – Кристо и Димитър Киров, и тримата с различен път в изкуството. Стойчев започва да излага картините си първо в общи изложби в тоталитарна България, първата е през 1961 г. в същата галерия, където днес е неговата ретроспектива. Но интересът към неговото изкуство идва от участието му в общи експозиции в чужбина през 70-те – в Берлин, Мадрид, Варшава… Организира ги външнотърговското дружество „Хемус“, чиято основна роля е да популяризира българското изкуство в чужбина. В края на 70-те и началото на 80-те години Стойчев прави първата си самостоятелна изложба в Париж. Там той успява да привлече вниманието на ценители и колекционери на изкуство. С този град си импонират от пръв поглед и българският художник го избира за свой дом и сцена.

Творчеството на Емил Стойчев е симбиоза от влияния – сюрреализъм, кубизъм, абстракционизъм, с препратки към произведения на Салвадор Дали, Фернандо Ботеро, Йеронимус Бош, Франсиско Гоя. Самият той определя стила си като „фантастичен реализъм“.

„Създадох стил. Мисля, че днес съм роб на своето изобретение“, казва художникът.

В търсене на кода към неговия неподражаем стил в живописта, разговаряме с куратора на изложбата Иво Милев.

– Ако въображението е кръвната система на Емил Стойчев, кое е сърцето на творчеството му, г-н Милев?

– За Емил Стойчев човек е съставен сякаш от три елемента: едно качество (съзнание), една способност (въображение) и едно действие на изразяването, да го наречем творчески жест. И това е всичко, и е достатъчно. В този случай, сърцето е може би творческото начало.

Светът на Стойчев е свят на прехода – на „събуждането“ или „пробуждането“ – когато съзнанието сътворява наново света. Художникът казва, че картините трябва да се рисуват на прага на пробуждането: картината трябва да бъде завършена, когато художникът е в полубудно състояние… Тогава той се намира между Бога и Земята, говори Стойчев. Това са подстъпите към един фантазен свят, в който изникват непознати обекти, или свят на въображението, в който обектите са в процес на непрекъсната модификация, трансформация и метаморфоза.

Емил Стойчев и Иво Милев. Снимка: Софийска градска галерия

– Представяте ретроспектива на художника от първата му публична изява в Софийската градска галерия до наши дни – кой е моментът, в който Емил Стойчев става осъзнат в изкуството?

– Емил Стойчев взема странното решение да се занимава с живопис много рано, около 18-20-годишен. „Решение“ едва ли е точната дума – съмнявам се той да взема някакво съзнателно и целенасочено решение. Може би той следва една нереализирана мечта на баща си, който е театрален художник. Самият Стойчев също се занимава с това – в Музикалния театър в София, но за съвсем кратко. От 1950-те години са и първите му запазени творби с маслени бои. Най-ранно датираната (подписана с бащиното име – Е. Аспарухов), която познавам, е от 1957 г. и представя зимен пейзаж: снежно поле, няколко електрически и телеграфни стълба, група от схлупени къщи на фона на заоблен хълм. Кирил Кръстев би казал, че това е типичната постановка на българската пейзажна живопис. Но това е само за кратко, съвсем скоро Стойчев ще „революзионицира“, ако мога да се изразя така, българския художествен пейзаж и българското изобразително изкуство. Това ще се случи още в началото и средата на 60-те години.

– В какво се е развил най-отчетливо и в какво си е останал момче?

– Магичният, „очуднен“ (в смисъла на Шкловски) свят на Емил Стойчев, е светът отпреди категориите и понятията – изкушавам се да мисля, че подобен е светът, който виждат децата и животните. В този смисъл той е пак наш свят – на нас и другите, във вечното единство на генеративна свързаност, в крайна сметка – светът на нашия възможен опит. Защото предсъзнаваното е също опит на същото това идентично на себе си съзнание. За да се доближим до света на Емил Стойчев, трябва да се запитаме как детето вижда света, или по-скоро как детето се учи да вижда света (как животното го вижда), т.е. в зоната, където се зараждат представите и едно съзнание е готово да ги поеме, но още не го е сторило. Картината – това е една бебешка игра, споделя Емил Стойчев и продължава: затова казвам, че детството ми е фантастично и ми идва да го изям.

– Един живописец на 90 – имаше ли страх у вас да разкажете за един толкова дълъг път в изкуството? Какъв бе подходът ви? Как разговаряхте с човек, който води толкова интензивен разговор в себе си?

– С Емил Стойчев се запознах през пролетта на 2024 г. по повод организиране на настоящата му юбилейна изложба в СГХГ. Хора, които го знаеха по-отдавна, ме предупредиха, че ще ми бъде трудно с него, че той е труден характер. Аз съм малко потайна личност, казва той за себе си. Неконтактен, затворен, пише за него Аксиния Джурова. Със сигурност той трудно се разкрива, предпазлив е, не бих казал мнителен, по-скоро – скептичен. Такъв е и в своите картини – скептичен, прикрит, той не влиза в диалог със зрителя. Може би защото бях по-различен от всички останали, трябваше да заплатя скъпо своята идентичност, казва Емил Стойчев, имайки предвид своето детство. В живописта си той е не по-малко прикрит; искреността, откровението остават дълбоко скрити зад един почти неразгадаем образен език, завоалиран зад лични символи и знаци, чието значение е навярно известно само нему, образи, рефериращи слабо към нещо познато, по-скоро загатващи и това було на загадъчност и енигматичност пада с годините все по-тежко върху създаваното от него. Осъзнавах, че нямаше да ми е лесно с Емил Стойчев, но това беше предизвикателството… И нещата сработиха, взаимното доверие беше спечелено, от там и резултатът в изложбата.

– Виждаме автопортретите му в дъното на галерията – това не са ли алегории на човешката душа?

– Емил Стойчев се самопортретува много и отрано. Първият му автопортрет е от началото на 1950-те г. Освен чисто лицево, физиологично изследване, автопортретите му носят със сигурност и едно метафизично ниво. Промяната в образния му език през 60-те год. започва с автопортретите и портретните композиции на художника. Само на основата на автопортретите на Емил Стойчев можем да изградим диаграма на неговото художествено развитие. Тази промяна е свързана и с един уклон към автобиографичното, спомненото или сцени от бита и ежедневието, които са наречени „Автобиографично“ (1976), или съдържат определени връзки със спомена – серията, задържала интереса на Стойчев за дълго време, „Фантастична разходка“ (първата от която е от 1977), „Хората от нашата улица“ и т.н. Типичен пример е „Семейство“ (1977) – две фигури пред една купчина с детски играчки, вещи или с една дума, спомени… Но трудно се говори за живопис, по-добре е тя да бъде видяна.

„Автопортрет“, 2010 г.

Изложбата „Въображението е моята кръвна система“ може да бъде разгледана в Софийската градска галерия до 6 май.

„Светлина“

„Портрет на Георги Чапкънов“, 1976 г.

Снимка: Софийска градска галерия