Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Деян Енев: Живеем обсадени от държавата

Щях да бъда много по-спокоен, ако днес начело беше Иван Костов, един „свръхокалян” политик, казва писателят

„Селата ни стоят захвърлени като празен куфар. В тях оставихме начин на живот, който смайва със своята простота и здрав смисъл и който изцяло е подчинен на природния кръговрат“, казва писателят Деян Енев. Снимка: Румен Добрев - Деян Енев: Живеем обсадени от държавата

„Селата ни стоят захвърлени като празен куфар. В тях оставихме начин на живот, който смайва със своята простота и здрав смисъл и който изцяло е подчинен на природния кръговрат“, казва писателят Деян Енев. Снимка: Румен Добрев

Преди година писателят Деян Енев откри в кашоните със стари книги на улична сергия литературен шедьовър и му даде тласъка, който неговият автор не е получил навремето. Този изключителен жест донесе на Георги Божинов за неговата „Калуня-каля“ признанието на читателите – десет години след смъртта му. След 6 отпечатани тиража, „Калуня-каля“ стана най-търсената книга на роден писател през 2015-а.

D_Enev

Сега Деян Енев представя на ценителите нещо свое – „Гризли“, сборник с къси изящни разкази за изчезващите българи, които си отиват с все селата – ненужни за своите пораснали деца и обитатели така, както и миналото. Плачът на изтормозените старци и старици – казва писателят – ще се завръща в сънищата на политическата ни класа до девето коляно…

Деян Енев ще представи „Гризли“ на Панаира на книгата в НДК. Срещата с читателите е в събота, 12 декември, от 14 ч. на щанда на издателство „Рива”, № 314.

– В изкуството и в религията е пълно с чудеса. Чудеса, казват, стават и по Коледа. Вие, писателите, имате очи за тях – ще ни разкриете ли поне едно от онези чудеса, в които живеем, но не успяваме да забележим?

– Драга Диляна, едно от словата на Майка Гавриила, впрочем, за нея току-що излезе великолепна книга, „Аскетика на любовта“, гласи:

„Чудото е естественият ход на събитията според Божията воля. Това, което наричаме чудо, е просто естественото за Бога.”

Кой знае, сигурно ако можем да погледнем за миг живота си от висотата на небето, ще установим, че ние буквално живеем потопени в чудеса. Но за чудото трябва да се говори много внимателно, защото границата между свидетелстването за чудото и спекулата с него е съвсем тънка.

И все пак – например това, което се случи с романа „Калуня-каля”, за мен е чудо. През 2015 година лавината „Калуня-каля”, романът на забравения писател Георги Божинов, романът, който изрових една година по-рано, през месец март 2014 г. в кашона на една осемдесетгодишна бабичка продавачка на стари книги до пазара „Красно село”, книгата, която държах две минути в ръцете си и се чудех дали да си купя или да не си купя и в крайна сметка си купих за два лева, книгата, която отворих още същия ден и не можах да се откъсна от нея, а спокойно можех да я сложа върху купчините с другите книги и да не я разлистя изобщо, се разгърна в цялата си страховита мощ и стори това, което предрекох – романът бе разпознат като роман-шедьовър от огромна част от читателите, отприщи безброй статии и отзиви, оглави всички класации и се превърна се в най-продаваната книга на българския книжен пазар с тираж от 20 000 екземпляра с осем издания, оставяйки далеч зад гърба си световни бестселърови автори като Джон Гришам, Хорхе Букай и Стивън Кинг. Тази книга само за една година с лекота направи това, което написах и предрекох в послеслова й – тя даде заявка за пренареждане на челото на българската литература. Това за мен е чудо. Разбира се, не мога да не отбележа, че в това чудо са вградени и професионалните усилия на издателство „Хермес”. Между другото – имам един тефтер, в който си отбелязвам задачите за деня и драсвам по нещо, което ми е направило впечатление. Та там съм отбелязал, че съм намерил „Калуня-каля” на 13 март 2014 г. А това е рожденият ден на дъщеря ми.

– Знаете ли доказателство за съществуване на Бога? – да ви попитам като един от вашите герои.

– Все по-малко дръзвам да се изказвам публично по въпросите за вярата. Но ето, вземете и прочетете спомената книга за Майка Гавриила, „Аскетика на любовта”. Там има отговори на много въпроси, включително и на този.

– Чака ли ви някое село по празниците, както пишете в книгата „Гризли“?

– Чака ме. Селото на родителите на жена ми, Дрен. Всяка година за Коледа си ходим там. Селото, което само допреди двайсетина години кипеше от живот, с близо три хиляди жители, а сега пустее и само рано сутрин гръдните кошове на рухващите плевни тихо стенат с човешки въздишки.

– Селата, казвате, днес стоят захвърлени като празен куфар. Какво оставихме в тях?

– Оставихме начин на живот, който смайва със своята простота и здрав смисъл и който изцяло е подчинен на природния кръговрат. При една умна политика в началото на деветдесетте, при умело стопанисване на огромната им стопанска база селата можеха да се превърнат в естествения ускорител на икономическия възход на българското общество, както например сториха чехите. А сега всичко е рухнало. Само кариерата на Филип Димитров – не!

– Разказите в „Гризли“ са като куплети от песента „Хубава си, моя горо…“. Вселяват скръб и жалост. Изчезна ли радостта от генетичния код на българина , г-н Енев?

– Имам един текст от 24 октомври 2012 г., включен в книгата ми „Малката домашна църква”(„Хермес”), който така и беше озаглавен: „Къде изчезна радостта?” В него казвам:

„Аз твърдя, че от живота ни изчезна радостта. Радостта е понятие от високите етажи на духовния живот на хората. Радостта е дар. Радостта е най-неегоистичното чувство – тя се появява единствено при светло общение на душата с други хора, с природата, със света. Радостта не търпи миазмите.

Радостта е аура, в която свише се потапя бренното ни човешко тяло. Радостта е онова нещо в делника ни, което може да се оприличи единствено на златния нимб върху иконите на светците. Радостта е самата святост, снизходила до нас от едни други, високи небеса, за които можем само да се досещаме.

Затова аз питам – къде изчезна радостта? Това е най-ясният сигнал, че нещо в едно общество не е наред.

Защото радостта не може да съществува дълго сред тежките скали на хаоса, безпътицата, мрачната мизерия, лъжата, фалша, самохвалството, превърнато в държавен приоритет, хвалипръцковщината, издигната в ранг на държавна политика, сред простотията, наглостта, лакомията, плюскането, всеобщото плюскане. Радостта е сребърната нишка, която свързва дните ни в една цялост, която превръща живуркането в живот. Когато една държава е принудила хората да живеят ден за ден и да мълвят наместо молитви сметките за тока, когато държавата е нароила заложните къщи и е унищожила библиотеките, когато зад приказките за справедливост се крият опожарените поля на самата тази справедливост, когато сме се превърнали в човешки мравуняк, пак ли ще се питаме – къде изчезна радостта?”

Спокойно мога да повторя тези думи и днес, през декември 2015 г.

– Старците в „Гризли“ стоят като въпросителни пред портите, а смъртта като че ли е завзела изхода във всеки разказ от тази книга – от всеки човек нещо си отива, а накрая и самият той, за да остане след него една запалена свещ. Животът на село ли остана встрани от съвремието, или ние го захвърлихме като окалян спомен?

– България се обезлюди. Нашите села се пренесоха в Гърция, в Италия, в Испания. А без хората няма и съвремие. Само гробищата държат селата ни като котви в днешното. Но след едно поколение и тази връзка ще изчезне.

– Днешните села в България са изоставени на милостта на ромите. Защо дезертирахме от тази територия на своето минало?

– Чувам за високопланински села, абсолютно празни, със запазени къщи, с оцеляла покъщнина, където мародерите минават като пожар, като башибозук. Какво да кажа? Плачовете на изтормозените старци и старици ще се завръщат в сънищата на политическата ни класа до девето коляно – от това тя няма как да избяга.

– Вашите поети, последните поети – казвате – са като разкаяли се разбойници. Не е ли парадоксално, че тяхното „разбойничество“ е така ненужно във време, когато силата е на страната на разбойниците?

– Силата е на страната на разбойниците, но паметта за времената е в наши ръце. И всяко честно писане е тухла в стената на тази памет.

– За един поет пишете, че е създал стих, който тежи като торба пари, като самар със злато. Остана ли някой, който да цени такава „стока“?

– Остана, и слава Богу. Въпреки неимоверните трудности пред „чистото” слово. Тези дни на Панаира на книгата се сдобих с две поетични издания, които напълно отговарят на горното описание – „От небето до земята” на Силвия Чолева и „Живо месо” на Пейчо Кънев. Щом продължават да излизат такива книги, не всичко е изгубено.

– Имате един герой, бивш даскал, който обикаля училищата, за да търси „святост“. Къде се затри вярата ни в учението?

– Обществената тъкан е жив организъм. Когато български ученици танцуват чалга по време на час, значи раната е стигнала до кокала. И все пак, преди Коледа, нека да не бъдем само черногледци. Тези дни, по покана на библиотекаря Георги Костов, племенник на още един забравен писател, Александър Костов, имах среща с ученици в читалището в Горна Баня. Накрая едно момиченце от шести клас най-искрено възкликна: „Е много хубаво беше!” Нейната похвала ми стига да ме топли и за догодина.

– Държавата преживява поредния политически трус. Страхувате ли се, г-н Енев, от разпада на обществото такова, каквото го познаваме – у нас поради беднотията и корупцията, в Европа – поради преселението на народите?

– Старая се да не живея в страхове. Знам едно – страховете са сигурно доказателство за безверие.

– Имаме ли водачи, на които вярвате?

– Запазвам симпатиите си към един „свръхокалян” политик – Иван Костов. Щях да бъда много по-спокоен, ако днес начело на държавата беше той.

– В „Гризли“ разказвате за един малък мъж Пресиян, когото наричате „хан“ – от работа родителите му не могат да се засекат в дома си, но те са неговата безсмъртна армия. Дали това не е единствената „армия“, на която днес можем да разчитаме?

– Това беше патосът и в книгата ми „Малката домашна църква”. В момента обсадените отвред от „голямата” държава хора акумулират всичките си здрави и градивни сили в ядрото на „малката” си семейна държава. Единствено този феномен държи България още на крака.

– Говорите за себе си като за летописец, който отдавна не е срещал познат, а само персонажи от своите разкази. А герои виждате ли сред тях?

– Истинските герои отдавна напуснаха сцената. А и аз не съм Балзак. На мен ми е дадено да гледам и да виждам героизма на простото човешко живеене. И това ми стига.

– Навремето хората по селата кръщаваха домашните си животни с имена на политици. А един свещеник във ваш разказ кръщава магаре с име на писател. Това ли е образът на човека на духа в нашето общество?

– Преди две хиляди години Иисус Христос влезе в Йерусалим, възседнал ослица. Магарето е евангелски персонаж, между другото, възкресен художествено в наши дни в един роман на Валери Стефанов. Аз просто съм добавил една чертичка към аурата на този верен човешки съ-труженик, вграден в темелите и на фолклора ни, без който българското няма да звучи със същата мелодичност. То е както при чановете – ако липсва достатъчно сребро в направата им – не пеят, както трябва.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

kapatovo.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах