Дежа вю, но по-хубаво от първия път

Немалко музиканти започват кариерата си по разни мизерни мазета. Но някои успяват не само да излязат от мазето, но и да се качат за три години три пъти на сцената в НДК като „кралете на винтидж културата“. Всъщност, засега този труден номер се е отдал само на една група.

Концертът на „Постомодърн джукбокс“ на 15 май в зала 1 на НДК ни напомни, че дори днес, когато мнозинството плаща за бранда, някои плащат заради музиката. Съставът на PMJ се сменя непрекъснато, всички изпълнители са изключителни – но не и известни на масовата публика – и не можеш да разчиташ, че когато веднъж си слушал Робин Адел Андерсън, следващия път няма да чуеш Дани Армстронг. Вечерта преди концерта някои зрители се чудеха в социалните мрежи дали няма „да изтеглят късата клечка“ с музикантите или с вокалистите. По мое скромно мнение, подобен въпрос може да зададе само онзи, който не е слушал достатъчно PMJ – дори да не ги гледаш на живо, а да си пуснал на компютъра плейлист с кавърите им, ритмичното звучене те отнася незабавно в златните години на Холивуд, роклите до прасеца, буклите в косите и драматичната очна линия. Чак е трудно да си представиш как концертът би могъл да се състои в зала със седалки, когато ти идва да скачаш в ритъма на банджото.

За разлика от предното гостуване на PMJ, този път вторият балкон остана празен, но всички останали места бяха заети от щастливи (за два часа) хора. Залата се превърна в царство на попмузиката отпреди появата на рока, с ретро вариации на песни от кралицата на драмата Тейлър Суифт, предизвикателната Кейти Пери, провокативната Лейди Гага, талантливата Сиа, любимците от Maroon 5. Актьорът, певец и танцьор Рохелио Дъглас-джуниър се осмели да отправи предизвикателство към самия крал на попа Майкъл Джексън с „Трилър“ – и поне за мен го детронира.

Когато започнаха първите редове на „Radioactive“ на инди-рок американците „Имаджин Драгънс“, публиката откри своя фаворит и припяваше куплет след куплет, въпреки че версията на Рохелио беше абсолютно непозната като звучене. В това се крие цялата красота на „Постмодърн джубокс“ – те са като дежа вю, нещо, което уж си преживял, а изпитваш всеки път като за пръв път.

Рохелио Дъглас-джуниър. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Удоволствие предизвика и поздравът към публиката от пианиста, изпълнил лека джаз версия на „Една българска роза“ с вокалисти цялата зала 1. Помним, че и миналата година не пропуснаха да включат българска песен в концерта – тогава жестът бе „Хубава си, моя горо“.

„Постмодърн джукбокс“ пристъпват и в консервативното царство на феновете на рока, променяйки и „омекотявайки“ звученето на много от по-агресивно звучащи банди. Във вторник вечерта Хана Гил не наруши традицията и представи един романтичен прочит на „Are you gonna be my girl“ на австралийците Jet.

Хана Гил. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Незабравимите жанрове от миналото не са единственото, което групата възражда – хипнотизиращи бяха танците на Аниса Лий, чиито крака  като че ли се движеха отделно от останалата част на тялото ѝ.

Танцьорката Аниса Лий. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Съвсем очаквано, PMJ бяха извикани на бис, но тръгването им от сцената първия път беше част от цялостната програма. Трикът е нещо като играта между бебе и родител, детето винаги си умира от радост, когато майка му „неочаквано“ покаже лицето си, след като го е скрила преди това зад дланите си. Това винаги работи и на концерти – след завръщането на „Постмодърн“ на сцената, публиката остана на крака за следващите три песни от биса и припяваше с пълно гърло „We can`t stop“ на Майли Сайръс във версия за три гласа и бас. За удоволствие на заклетите фенове, концертът на PMJ завърши с един от най-известните им кавъри, „All about that bass“ на Мегън Трейнър, който превърна три хиляди души в залата в едно голямо, поклащащо се в ритъма човешко тяло.

„Постмодърн джубокс“ нямаше как да си отидат и без да си направят селфи с публиката – правят го всеки път, навсякъде.

За жалост, този път не чухме най-популярните изпълнители на PMJ Майя Сайкс, Тъжния клоун Лаванс Коули или Вон Смит – но не вярвам, че някой е останал с впечатление, че е „изтеглил късата клечка“.

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

С гръб към публиката за финалното селфи. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков