Пипната книга

Рядко пиша позитивни „критики“ и периодически дори трябва да се оправдавам, че не боледувам от хейт, ами просто обичам да си употребявам главата. Сега ще ви изненадам, защото ще пиша прекалено позитивно, чак и на мен самата ще ми е трудно. 

Обаче „Гръцко кафе“ си заслужава, защото изпълнява почти всички мои лични критерии за качествена литература:

– Писана е, защото не е можела да не бъде написана. Буцата е напирала в гърлото на авторката. Съвършено очевидно е. За твърде малко съвременни български творби може да се каже същото. На повечето мотивацията им е до коленете;

– Има впечатляваща композиция, собствен ритъм дори;

– Историята носи всички елементи на тъжна житейска приказка. Включително с неочаквания й (и леко изненадал ме) хепи енд. Дори да не е пълната истина, всички се надяваме на такъв;

(Имам забележки към едностранчивата интерпретация на загиналия съпруг Полихронис, онеправдан е донякъде. Но и я разбирам, макар че в живота все пак никога нищо не е така, както изглежда. И отпечатъците на греха в нечий компютър не са достатъчно убедителни свидетелства за демоните в душата му.)

– Голямата история на региона, на неговите войни, разделения и абсурдни противоречия е разказана по единствено убедителния начин: чрез личната и семейна митология. Жените са истинските диаманти и харизматични носители на историите, както е всъщност в реалния живот – и толкова рядко в литературното му отражение;

– И най-важното – книгата има невероятна изказност. Потресаваща. Има цели страници, в които всяка дума си тежи на мястото, всяка автоирония или метафора те карат да им завиждаш на яснотата, самообладанието и мъдростта.

Тази книга е много пипната. Личи й отвсякъде. Страшно е работено по нея, много кръв и думи са пускани да изтекат. Има и едно голямо самочувствие, което прозира, но не е отблъскващо.

Витае ми едно огромно подозрение – че на авторката ще й е трудно да повтори подобен „удар“ – и като емоция, и като качество на следващ текст. Прекалено неочаквана комбинация между огромна лична драма, богат исторически и семеен контекст и великолепна интерпретация се е получило.

Ще видим дали ще стане пак.

Така или иначе – с уважение свалям шапка на авторката и на всички, свързани с шлифоването на този текст. И живот. Получило се е. Много.

Виолета Симеонова Станичич е бивш български журналист, която промени напълно кариерата си преди около 5 години, а повече от година работи и живее в чужбина. Публикуваме коментарите и пътеписите й от Фейсбук с изричното уточнение, че те отразяват личните й позиции и вкусове за приятелски кръг със същата чувствителност и нямат никаква връзка с професията и институцията й.