Диктаторите от „Междузвездни войни“ срещу демократите от „Стар трек“

Бойкотирам филмите от поредицата „Междузвездни войни“… поне за по една седмица след премиерата. 

Защо го правя? Не са ли „Междузвездни войни“ просто добра, старомодна фантастика? Безобидно забавление? Някои хора наричат това „дъвка за окото“, шанс да се върнем в детството и да зарежем грижите си на възрастни хора за два часа, потапяйки се в разкошната атмосфера на Вселена, където доброто и злото греят в ярки цветове, без всички досадни разграничения, налагани от ежедневието.

Имате проблем? Съсечете го със светлинен меч! Не би ли ви харесало поне веднъж в живота си да яхнете бърз малък кораб, да нахлуете с него в сърцето на владенията на най-омразния си враг и да активирате верижна реакция, за да взривите цялата купчина смет и да се измъкнете на безопасно място със скоростта на светлината? Толкова е хубаво, че се случва в поне три филма от поредицата.

Така и така изкарвам добри пари с писане на научна фантастика. „Междузвездни войни“ би трябвало да ми се струва изпълнена мечта, нали?

Един от проблемите с така наречените „леки“ забавления днес е, че покрай веселите специални ефекти хората сякаш губят следите на обикновени неща – например сюжет и смисъл. Спират да обръщат внимание на моралните уроци, които режисьорът им сервира. А тези неща все пак са важни.

Вече е ясно, че Джордж Лукас си има водеща идея и я взима съвсем сериозно. След толкова много филми в поредицата, алармата вече трябваше да е зазвъняла дори у тези, които не търсят поука във филмите. Когато главната разлика между „добрите“ и „лошите“ е кой колко е красив, това може и да означава, че цялата сага трябва да бъде видяна с нови очи.

Какво точно се опитва да ни продаде Лукас?

Елитите имат неизменна склонност към своеволна власт; обикновените граждани не трябва да се месят. Те могат само да изберат кой елит да последват. „Добрият“ елит действа по вътрешните си импулси и прищевки, без да му се налага да дава отчет, да разяснява целите и средствата си или да доказва необходимостта от даден акт. Всякакви грехове могат да бъдат простени, ако сте достатъчно значим. Истинските лидери се раждат такива. Генетично е. Правото на власт се унаследява. Съвсем оправдани човешки емоции могат да превърнат добрия човек в злодей…

Това е само началото на дълъг списък от „нравствени“ послания, безжалостно прокарвани от „Междузвездни войни“. Тези уроци рязко отличават сагата от други, които на пръв поглед си приличат с нея – например от „Стар Трек“. По-долу ще разгледам подробно точно къде са разликите между двете научнофантастични Вселени.

Преди всичко, никога не съм изпитвал особена привързаност към цялата ницшеанска постановка, изпълваща много митове и легенди – че добрата история трябва да бъде за полубогове, неколкократно по-големи, по-зли и по-добри от обикновените хора. Това е стара разказваческа традиция, основаваща се на трайно презрение към масите. Намирам я за отвратителна в книгите на Ван Вогт, Рон Хабърт и навсякъде, където виждаме свръхсъщества, решаващи съдбите на милиарди души, без дори да помислят какво ли биха искали самите те.

О, ще си кажете, щом имам толкова силни чувства, то защо се ограничавам само с едноседмичен бойкот? Защо изобщо съм гледал последните епизоди от „Междузвездни войни“? Защото съм длъжен да призная, че историите за полубогове имат огромен ефект върху човешките сърца?!

Преди да продължим към веселата част, може ли да останете сериозни с мен още съвсем малко? В „Героят с хиляда лица“ Джоузеф Кембъл (Вижте в ОЩЕ ПО ТЕМАТА) показва как специфична, предвидима разказваческа техника е използвана в почти всяка древна и предмодерна култура. Техника, която описва протагонисти и антагонисти с определени постоянни мотиви и характерни черни; образец, който прескача границите на езика и цивилизацията. В тези класически разкази героят отначало изпитва неохота, но знаци и предсказания сочат пътя му към величието. Той получава сурови предупреждения и мъдри поучения от ментор, сдобива се с непредсказуеми, но верни другари, изправя се пред серия все по-страшни перипетии, изследва дълбочината на собствените си страхове и излиза, триумфирайки, за да донесе някаква плячка, талисман или просто победата у дома, при своето възхитено племе.

Предлагайки ценни наблюдения върху тази почитана традиция, Кембъл хвърля светлина върху общите духовни черти, споделяни от всички човешки същества. И аз ще съм първият, който ще признае, че формата е страхотна, още повече, че неведнъж съм я ползвал в собствените си сценарии и романи.

Уви, Кембъл сочи само позитивната страна и пропуска някои мрачни моменти – като например това, че споменатата техника е успешно употребявана от крале, жреци и тирани, стремящи се да изтъкнат безалтернативната значимост на елитите над обикновените мъже и жени. Или внушението, че трябва да се придържаме сляпо към вариациите на една-единствена история, единствена тема, повтаряйки същия предварително написан сюжет отново и отново.

Тези, които хвалят Кембъл, смятат това за повод за радост, а то не е. Митовете за героични полубогове имат своята тъжна роля в закърняването на човешкия интелект и са спомогнали за неизменността, за липсата на развитие в продължение на хиляди години, пронизвайки въображението в почти всяка култура – от Гилгамеш чак до комиксовите персонажи.

Съществено е да разберем крайното отдалечаване на истинската научна фантастика от този древен модел. Фантастиката произлиза от абсолютно противоположна литературна традиция – нов тип разказваческо майсторство, което често се бунтува срещу самите архетипи, обожавани от Кембъл. Донякъде парвенюшка вяра в прогреса, егалитарността, положителните натрупвания – и плахата, но реална възможност за почтени човешки институции.

И задължително поставяне на правилата под въпрос! Автори като Грег Беър , Джон Брънър, Алис Шелдън, Фредерик Пол и Филип Дик винаги гледат на всяка задължаваща формула като на пряко предизвикателство. Това обяснява защо научната фантастика никога не е приветствана в който и да е край на литературния спектър – от комиксите до „високата литература“.

Комиксите се отнасят към героите си със страхопочитание, като към полубоговете, описани в „Илиада“. Но истинският научнофантастичен автор, който би се хванал да пише за Супермен, би накарал земните учени да вземат кръвни проби от красивия Човек от стомана, за да изучат неговите свръхсили и може би да ги бутилират за всички.

Колко до литературния елит, постмодернистите презират научната фантастика заради думата „наука“, докато техните по-стари колеги, нагазили дълбоко в Аристотелевата „Поетика“, смятаха за проклятие същинското внушение на по-голямата част от качествената научна фантастика: дръзкия извод, че няма „вечни човешки истини“.

Нещата се променят и промяната може да бъде възхитителна. Нещо повече, нашите деца може и да ни надминат! Могат да бъдат по-добри или да се поучат от грешките ни, за да не ги повтарят. А ако не се учат, това може да бъде трагедия, далеч по-страшна от късогледите и тромави дефиниции на Аристотел. „1984“ достигна плашещи дълбочини. „Прекрасният нов свят“ и „451 градуса по Фаренхайт“ поставят тревожни въпроси. В противовес, „Едип цар“ е точно толкова интересен, колкото да гледаш как обречена риба се задъхва на кукичката. Ще ти се просто да отървеш бедния, неспасяем тивански цар от мъките му – и да накажеш тези, които го измъчват.

Това е съвсем различна гледна точка в сравнение с по-старите, елитистки идеи, проповядващи пасивност и страх в почти всяка култура – в тях основната задача на автора е да ласкае олигархичните господари, които го хранят. Представете си Ахил да отхвърли предначертаната си участ, да грабне меча и да подгони Мойрите, изисквайки от тях да му дадат едновременно дълъг живот и слава! Одисей би могъл да каже на Агамемнон и Посейдон да вървят по дяволите, а сетне да захване гаражна компания с Дедал, произвеждайки индустриален брой крилати коне, така че простосмъртните да могат да се придвижват по въздуха като богове – както правим днес. Дори да можеха се провалят и ревнивите олимпийски богове да ги смажат, каква история щеше да се получи…!

Този разказвачески похват е рядко срещан само допреди няколко поколения, когато аристокрацията е изгубила част от възможността си да наказва липсата на почит. Дори и днес тази нова перспектива изглежда несигурна – а и мнозина я намират за недостатъчно романтична. Колко съвременни произведения описват учените като „смахнати“? Колко съвременни филми показват работещи институции, които си струва да бъдат поддържани и усъвършенствани? Нищо чудно, че Джордж Лукас копнее за величието на всесилни крале пред дребнавата необходимост от отчет на президентите. Мнозина споделят вярата му, че нещата можеха и да са доста по-живи без всички тези скучни спорове и преговори, които заемат толкова голяма част от съвременния живот.

Ех, само някой да вземеше нещата в свои ръце… Истински водач.

Някои ще попитат: а защо да търсим дълбоки уроци в безобидни, ескейпистки забавления? Други пък сериозно твърдят, че нравственото здраве на цивилизацията може да се проследи чрез популярната й култура. В съвременността сме свикнали да смятаме, че идеите не са точно отровни. Но кой може да отрече, че хората, особено децата, ще се повлияят, ако едно послание им бъде повтаряно достатъчно често? Когато някакъв „урок“ им бъде повтарян непрекъснато, дори скептиците ще обърнат внимание.

Нравствените послания в „Междузвездни войни“ не са просто завеси на прозореца. Речи и морални поуки изпълват целите филми. Всичко това представлява завършена идея.

Можем ли да научим повече за „Междузвездни войни“, ако сравним космическата опера на Лукас с основния й конкурент – „Стар трек“? На пръв поглед разликите са повърхностни. Едната сага е с военновъздушен мотив (малки бойни сили), а другата – с военноморски. В „Стар трек“ големият кораб е героичен и общите усилия, необходими за поддържането му, са представени в благородна светлина. В действителност „Стар трек“ показва технологията като полезна и, в общи линии, благотворна – макор и понякога потенциално опасна. Образованието е голямата сила, която издига потиснатите. Футуристичните институции са, като правило, добронамерени, макар че, разбира се, и там се среща некомпетентност и корупция. Професионализмът е на почит, второстепенните персонажи имат възможност да се проявят и често поемат инициативата – точно както в днешна Америка.

Когато авторитетът в „Стар трек“ бива поставян под въпрос, това става, за да бъдат преодолени конкретни грешки или за да бъде изобличен даден злодей, а не за да бъдат отхвърлени всички институции като напълно безнадеждни. Добрите ченгета понякога се появяват, щом имаш нужда от тях. Иронията е, че този образ възпитава конструктивна критика на авторитетите, защото показва, че всеки може да получи достъп до неработеща институция, ако прояви упорство – и може би дори да поправи дейността й чрез активна употреба на граждански инструменти.

Като контраст потиснатите „бунтовници“ в „Междузвездни войни“ нямат никакъв интерес към пазара, науката или демокрацията. Те могат само да изберат страна в гражданската война между двете крила на едно и също генетически превъзхождащо останалите царствено семейство. Не могат да се месят, нито да критикуват. Точно както е с Омировите копиеносци – това не им влиза в работата.

Учейки ни как да разпознаваме злодеите, Лукас предписва да се осланяме на външния вид. Лошите носят нацистки каски, съскат и хъркат или пък имат светещи в алено очи, все едно са анимационни герои на Рейф Бакши. От друга страна „Стар трек“ предупреждава да не съдим по външния вид – послание, което ще намерим и във филмите на Стивън Спилбърг, чиито смотани дребни персонажи често изненадват публиката и предизвикват нови въпроси.

Преди всичко „Стар трек“ описва герои, които са само около десет пъти по-симпатични, благородни и смели от нормален човек. Те успяват чрез сътрудничество и интелект, а не заради някакви вродени божествени знаци на величие. Персонажите с неясно как придобити свръхсили са поставени под постоянно и недоверчиво наблюдение. С други думи „Стар трек“ е отличен образ на американската мечта с добавки като напредък, отразяващ се добре на всички. Визията на Джийн Родонбъри няма нищо против героизма, но къса с елитистката традици яна принцове и магьосници, управляващи по божествено или мистично право.
За сметка на това, този тип герои са единствените налични във Вселената на „Междузвездни войни“.

Вярно е, „Стар трек“ може на моменти да изглежда като проповед с досадно, политически коректно съдържание. Например всички видове свободно се кръстосват – все едно това е задължително. Единствените мъжки персонажи с какъвто и да е тестостерон са клингоните, защото културното разнообразие е по-важно от сексуалната коректност. С други думи, за тях е ОК да са мачовци, защото такава им е културата.

Теревизионният сериал по „Стар трек“ често се оказва сапунена опера. Много от сценариите направо са лошо написани. Въпреки това, „Стар трек“ се занимава с истински проблеми и позволява сложна мотивация дори на злодеите си, които често са изправени пред капани в своя стремеж да оцелеят до утре.

И като си говорим за човешки съдби, къде бихте предпочели да живеете, ако сте нормален гражданин, а не полубог – във Федерацията на Родънбери или в Империята на Лукас?

Ето как Лукас защитава елитистката си позиция пред „Ню Йорк Таймс“:

„Един благосклонен деспот би бил идеалният владетел. Той всъщност може да накара нещата да се случват. Идеята, че властта има покваряващ ефект, е вярна, и човекът, който може да надмогне тази поквара, е наистина велик.“

С други думи, това трябва да е царствена особа или полубог. Нещо като режисьор-милиардер.